9.

Очите й ме следяха още от началото. Безмилостно сини очи, студени като зимно небе, кристално сини. И следяха мен. Огледах се няколко пъти, погледнах останалите, момичетата по често се заглеждаха по тях. Но тя гледаше мен. Почти не мигаше, движеше се в такт с музиката, клатеше глава, а черната й коса обгръщаше бледото лице като буреносен облак. Познавах я, но не помнех откъде. Затворих очи, за да не ме разсейва, и продължих за свиря..

Той беше. В началото, когато ми се обадиха, за да ми кажат, че ще свири тази вечер, не повярвах. Имаше много като него, имаше много групи, клубът беше отворен почти всяка вечер, всяка вечер свиреха. Но имах усещане. Така че купих билетите в понеделник. И цяла седмица ги гледах, мислейки си, че трябва да ги скъсам, да ги хвърля и да продължа напред, да го оставя в миналото си, там където бяхме запоследно заедно. Но в събота облякох тесни дънки и раздърпана тениска, сложих си черния молив, който той така мразеше навремето и излязох. Сама. Нямаше нужда приятелите ми да ме гледат срината, ако се окажеше, че не е той. Но беше, познах го по стойката. Затворих очи и се потопих в песента. Точно тази я бях слушала и преди..

Усещах, че ме гледа, сякаш следеше всяко движение, което правя с пръстите си, сякаш попиваше всеки тон, който излиза от китарата ми. Не отворих очи повече, докато не спрях да я усещам. Вратът ми настръхна, почувствах се изгубен, нещо, което не трябваше да чувствам, след като дори не можех да си спомня коя е. Тръгнах глава и продължих да свиря. Една от старите ми песни, една от онези, които не бяха успели да оценят преди години, но сега всички харесваха. Погледът й.. защо изчезна?

Обърнах се и разбутах хората, за да стигна до бара. Високите тапицирани с черна кожа столчета бяха празни – всички се бяха изтеглили напред, за да са по близо до ниската сцена. Има нещо в клубовете, интимната атмосфера, която се получава от малкото разстояние между групата и публиката, сякаш се познават. Чувството те кара да настръхнеш. Седнах, така че да съм с гръб към групата, към хората, към него. Подпрях брадичка на дланите си, не, определено не трябваше да идвам. Текила. Една, втора, трета. Музиката спря.

Толкова за тази вечер. Винаги съм обичал изпълненията в клубове, обзема те едно топло чувство, усещаш хората, едно сте.. Но погледът й. Огледах тълпата, нямаше я. Не беше пълно, щях да забележа, ако беше там. Коя е? Защо ми се струва, че познавам. Онова усещане за нещо старо и забравено, нещо, миришещо на пролет и на спомени.. Оставих китарата на стойката и поздравих собственика на клуба – Бени, стар приятел, чиято годеница днес имаше рожден ден. Останалите от групата седнаха на кожените диванчета , сляха се с тълпата, някакви момичета седнаха до тях. Кимнах и продължих навътре, или по точно навън, оглеждайки всяко чернокосо момиче, което ми се изправеше на пътя. Не можеше да си е тръгнала..

Луташе се в тълпата като загубено кученце. Говореше с хората, доста неохотно, но все пак – спираше се, когато го заговореха, учтиво подписваше салфетки, отвръщаше на усмивките. Не се беше променил много, приличаше на себе си преди години, но пораснал, по-сериозен. Чертите му бяха загрубели, но около очите му се бяха образували онези бръчки от смях, за които му говорех на времето. И все с тези ризи. Преглътнах, качваше се по стълбите към бара. Шеста текила, цигара. Обърнах се.

Косата й стигаше до кръста, абсолютно права, абсолютно черна. Отблясъците от оскъдната светлина танцуваха по нея като лампички. Изтръпнах. Обърна се и отново впи студения си поглед в мен. Беше отслабнала, много. Не знаех откъде го знам, но го знаех. Ръцете й трепереха, в лявата държеше цигара – току що запалена. Тънките й устни също трепереха, едва забележимо, но аз забелязах. Черният молив около очите й ме подразни, искаше ми се да протегна ръка и да го изтрия, но знаех, че ще го размажа. Потиснах желанието си и просто продължих да гледам.

Седеше пред мен, скръстил ръце пред гърдите си. Пръстите му бяха станали още по груби, забелязвах малките ранички от мазолчета и онази рана, която никога не зарастваше. Изучаваше ме, очите му се спираха на отделните елементи, малко по дълго на очите ми. Усмихнах се, знаех прекрасно, че гримът го дразни. Дръпнах от цигарата и издишах в лицето му, ухилвайки се. Врътнах се на стола и поръчах седмата текила.

Защо трябваше да пуши. Толкова се бяхме карали за това, глупавите цигари, ужасния черен молив.. И тази коса. Защо? Но коя беше? И защо знаех всичко това, защо ме дразнеха цигарите. Защо ме дразнеше, че в този момент изпива поредната текила. Защо ме дразнеше, че дори не ме поглежда.

Седнах до нея, облягайки се на бара, и продължих да изучавам отражението й в огледалото пред нас. Две минути, пет, десет.. Коя беше?

Забавлявах се. Фактът, че не можеше да си спомни от къде ме познава, коя съм и защо му пука, искрено ме забавляваше. Сърцето ми трепна. Не трябваше да идвам. Сведох поглед, защото изучаващите му очи, които следяха всяко движение, което отражението ми правеше, всеки момент щяха да ме накарат да избухна в смях. Беше нелепо. Той ме познаваше, познаваше всяко атомче от мен, всеки белег и всяка луничка. Стига толкова.

- Уиски? Без лед, нали?

Знаеше какво пия и как го пия. И какво. Много мъже пиеха чисто уиски. Но имаше нещо в уверения й тон, в изражението й, което правеше въпроса да звучи по скоро като поръчка. Беше ясно, че е за мен, но барманът дори не ме погледна. Наведох се напред и се загледах в луничките й.. Жегна ме чувството за нещо познато.

- Познавам те.

- Да. – Очите й се смееха, но останалата част от лицето й остана напълно спокойна. Забарабаних с пръсти по бара.

- Не помня откъде.. Знам, че те познавам, но не помня откъде.

- Беше отдавна, нормално е. Не е нужно да помниш, единият винаги забравя. Нормално е това да си ти. Добро изпълнение, харесвам новите песни..

Продължаваше да изглежда изненадан. Отпих от чашата му и се усмихнах.

- Но се радвам, че свирихте и от старите. Казах ти, че някой ден ще се получи. А ти не искаше да повярваш, че те бива да пишеш. Не винаги вокалите пишат текстовете, любими.

Очите му се разшириха и извърна глава на другата страна. Изпи уискито на един дъх и отново ме погледна. Вече помнеше. Усмихна се леко и заби поглед в ръцете си.

Беше се променила. Нещо от очите й, нещо в движенията й.. Лъхаше студенина. Вгледах се отново. Имаше гривни на ръцете си, нещо, което със сигурност мразеше преди. Размъкнатата й тениска беше с голямо деколте, както винаги, но го бе издърпала така, че да разкрива раменете й, а не бюста. Протегнах ръка и издърпах сребърната верижка, за да видя какво виси на нея. Дръпна се за момент, после изсумтя и застина. Йероглифче, очукано, леко потъмняло.. Пуснах го. И накрая..

- Боядисала си се. Хубаво е, но.. защо?

- Исках промяна, нали знаеш. Хората понякога имат нужда от промяна. Радвам се, че все още свирите заедно. И че правите турнета, хубаво е. Разминахме се в Лондон. Живях там близо три години. Прибрах се преди месец.. Уютните задимени барчета са прекрасни, вписвам се добре. Една вечер обаче просто реших да се прибера. Бе започнало да се превръща в рутина. Там пропуших отново.. Освен това е уморително да напомняш на мъжете за момичетата им. Напомня ти, че някое друго момиче може да напомня на теб. Боядисах се веднага щом се прибрах. Вече не съм русокоска.

Беше прекалено може би. Естествено, че все още бях русокоска. Мълчеше и не ме гледаше, ужасно непоносимо. Загледах се в пръстите му отново, пръстите, които толкова добре познавах преди, извивките им, раничките им, белезите. Усмихнах се и вдигнах осмата чаша с текила. Още една и тръгвах. Така бях решила, с такава нагласа бях дошла. Разля се в мен и ме стопли на мига, изгори ме отвътре.

- За първи път ли ме гледаш? За първи път ли ни слушаш?

- Да. Нямаше да дойда и този път, но.. Шанс. Сама съм, не исках никой да идва с мен. Не исках никой да е с мен, ако наистина си ти. До последно не бях сигурна. Наистина сте добри.

- Обичаш ли? – Трепна и се отдръпна от мен сякаш я бях ужилил. – Обичаш ли някого. Пламенно и обсебващо, както го правиш само ти. Някой близо до теб, някой със стара очукана китара и ведри очи?

- Не, не и някого. Отдавна не съм го правила. Пия, пиша и изоставям потенциални звезди. Или те ме изоставят. Както преди си е, но без обичането. Обичам музиката и книгите и приятелите си. Най вече Мей, но не и Някого. Не и така.

Лъхна ме отново, сякаш някой беше отворил вратата и зимния повей бе влязъл вътре. Чак сега забелязах, че очите й не светеха, както преди. Една сълза се търкулна и продължи надолу, към брадичката й. Плъзна дланта си на моята и стисна пръстите си за миг. Беше студена, както помнех. Извърна поглед и косата и се разпиля по ръцете ни.

Седяха там, на кожените диванчета, познавах ги, бях ги виждала и преди, а с някои бяхме приятели. Но червенокосото момиче с буден поглед, което се оглеждаше и търсеше из цялото помещение беше ново. Сърцето ми отново трепна. Девета текила.

- Винаги си харесвал червенокосите. – Направих го по възможно най студения начин. Издърпах ръката си от неговата и махнах на бармана, за да платя. – Изглежда невинна. И изглежда те чака.

- Да, сигурно.. Как позна?

Изгледа ме подигравателно, сякаш бях отворена книга, от която просто вади полезната информация. Косата й седеше като черна преграда помежду ни и ми пречеше да кажа каквото и да е. Чувствах се виновен и сякаш я предавам, но това бе станало преди години, сега бяхме различни, това беше друго, онова беше минало.

- Червенокоса, наивна. И е влюбена в теб. Хайде, вече обходи с поглед три четвърти от пространството, не искам да ме види с мен и да дойде, за да се разправяме лично. Знаеш, че ще бия, а не искам да разбивам носа на новата ти любов.

- Не е.. Както и да е, права си.

Скочи от столчето и застана права пред мен. Беше на високи обувки и въпреки това сигурно бе с поне педя по ниска. Пристъпи крачка напред, а после извърна глава през рамо.

Червенокосото му момиче гледаше към мен, точно към мен. Познавах този поглед. Усмихнах се, обърнах се отново към него и докоснах с устни врата му. Ръцете му обгърнаха кръста ми за секунда, ужасно дълга секунда, траеща сякаш с часове. После се отблъснах, дръпнах един кичур от косата му и се обърнах. Този път аз си тръгвах.

Беше същата като тогава, сладка на вкус, бърза целувка, от която врата ми настръхна отново. И после се дръпна и всички години и градове и километри отново застанаха между нас. Усещане за безвъзвратно загубено детство, за неизвестно. Ние вече не се познавахме. Усетих още един поглед върху себе си и се обърнах. Едни други очи, топли кафяви очи ме гледаха от другия край на бара. Въздъхнах и за последен път я погледнах, хващайки кичур от черната й коса между пръстите си.

- Защо дойде всъщност?

Чувствах се беззащитна и уязвима. За миг отново беше онова момче от онази студена стая, което с едната си ръка ме прегръщаше, а с другата галеше китара си. За миг отново се озовахме на гарата, за миг барът беше сцена, а ние бяхме актьорите, а миналото ни.. миналото ни беше сценарият. Стиснах устни и издърпах косата си от пръстите му. Червенокосото му момиче ме гледаше и ме убиваше с погледа си. Щеше да му прости, естествено. След като го накара да разкаже всичко, след като разбере коя съм, след като изчисли времето и разстоянието и всичко.. Но сега светът й се сриваше. Усмихнах й се и тръгнах към изхода.

- За да си тръгна. Сбогом, пирате.

Черната й коса изчезна през вратата, докато парфюмът й все още се стелеше около мен. Стиснах пръстите си в юмрук и ударих по бара. Чак сега си спомних за кого са всички песни.. Сбогом, русокоске.

truth is overrated, i suppose.

Помниш ли онези селца, през които минахме, докато се прибирахме миналата зима, онзи, обитавани единствено от зомбита?

Помниш ли гарите и целувките и ужасния студ, който те вкочаняваше, а мен ме освобождаваше?

Помниш ли шала ми, който все още мирише на теб.. във съзнанието ми.

А помниш ли мен?

Помниш ли късните ни срещи под мигащите ярки звезди на Хасково?

Помниш ли празните улици, напомнящи изоставени декори на някой романтичен филм, през които ние се разхождахме и си търсехме място да се скрием от любопитните погледи на прозорците?

Помниш ли дечицата, които ни сочеха на родителите си, предизвиквайки бузите ми да поруменеят, а ти да заровиш лице във косата ми и да смееш тихичко, без глас?

А помниш ли себе си?

Помниш ли студените чаршафи и дъха ми излизащ на мъгливи кълбета сред въздуха в стаята?

Помниш ли преплетените ни пръсти, крака, коси, души.. Помниш ли приказките, които ти разказвах с очи, и световете, които ти рисувах с целувките си?

Помниш ли дъжда, който валя само за нас, помниш ли голите акорди през пролетта и самотните барабани през лятото?

А помниш ли нас?

Помниш ли писмата, които довършвах пред теб, завита с одеалата? Помниш ли импровизираните танци на любимите ми песни? Помниш ли неохотните признания, че обичам твоите любими песни? Помниш ли сълзите ми, когато те целувах запоследно?

Забрави ме. Запомни единствено вкуса ми на цигари и гърба ми на влизане в автобуса.

Не те обичам.

whatever gets us through the night.

Имало едно време..

Не, всъщност, нямало. Но нека си представим, че е имало.

Едно момче и едно момиче. Но това не е една от онези истории или поне не съвсем.

Момичето не било от беззащитните момичета, които треперят при всеки повей на вятъра, не искало закрила, винаги се борело само за целите си. И рядко се отказвало преди да е постигнало, каквото иска. А момчето било.. от онези момчета, които не можеш да опишеш, защото не попадат в нито един стереотип. Но всяко момиче имало нужда от такова момче, без значение дали за да го обича.. или за да е винаги до него. Или просто да му е бойното другарче всяка петък вечер.

Момчето и момичето били създадени един за друг, като две почти идентични парченца от пъзел, перфектна симбиоза, много весели моменти и неадекватни спомени, смесени с няколко нужни сантиментални момента и триене на сълзи. Но като цяло били силни заедно, вечно нахилени и влюбени в живота. Едно прекрасно семейство.

Момичето било постоянно влюбено. Момче след момче, все истински любови, все щастието на живота й.. и все си тръгвали.

Момчето просто винаги било с някого. Я с някоя, която познавал, я с някоя, която не познавал.

Но и двамата винаги се борели, с доспехите и шпагите, и щитовете, и копията.

Момичето свикнало момчето, винаги да е там и да бърше сълзите, причинени от други момчета. А момчето свикнало момичето да има нужда от него.

Момичето пишело приказки, участвало в приказки, все с други главни герои. Разказвало ги на своето момче, на другаря си в битките, а той ги слушал ли, слушал.

И така, с месеци, с години.

Но момичето вече не може да пише. А момчето вече не иска да я слуша, защото му омръзнало да не участва в главните сцени.

Така че, другарче, ето ти една приказка, която няма да опиша, но никога няма да забравя, защото си единствената ми истинска любов (след Мими.).. И въпреки че може никога да не ми простиш и въпреки че нямам друго освен тъпа гордост в себе си и казах, че няма да ти се извиня.. Ми липсваш и съжалявам и повече никога няма да избирам други пред теб, защото ти си ми една втора от всичкото.

Колкото и още пъти да се налага да вися под дъжда и хората да ме питат дали съм добре.. заслужава си. И какъвто и задник да си.. заслужаваш си, защото никой не ме познава, както ме познаваш ти.

Искрено твоя руса идиотка.

Труповете на миналогодишните елхи са струпани в мазето ми под купищата украшения и празничен дух. Заключените три ключалки, чиито ключове загубих някъде през март, докато се препъвах в погледите ти (в Пловдив, май, или на гарата във София) не се поддават на безсмислените ми ритници и стоят масивни пред цялата ми ярост и желание да дойде зимата.

И няма сняг, а само следноемврийски дъждове и локви, в които се давя ежедневно, докато опитвам да прескоча болката си. Безрезултатно.

И пак опира до факта, че те няма, за да ме пренесеш над дупките и да разбиеш старата врата в мазето, зад която се крие моментното ми щастие. Или пък то си ти.

Не знам, не знам. Притварям си очите и отново мамя настоящето, издърпвайки те във съня си.

Отново те обичам.

sex, drugs n rock'n'roll.

На Вени.

Прибирам се по тъмно със заплетена от бързане коса. Очите ми са късче синева сред бурята от размазан молив и едва останала спирала. Дъхът ми на цигари и някакъв противен евтин алкохол се крие зад неподправена усмивка украсена с бледо розово или пък тъмен нюас на кафявото - според настроението. Изморена съм от бързане, от дишане, от обещания, от хора. Кръвта ми бълбука от кофеин, от превъзбуда, от времето. Изритвам си кецовете в коридора, събличам мокрото кожено яке, което ме прави по мрачна, отколкото съм. Вадя телефон от джоба, снимката е с някоя приятелка, непременно, и го отключвам, шарейки с пръстите, чиито нокти са покрити с тъмен или крещящ светъл лак - отново според настроението.

Всичко е тихо, няма гласове, няма хора. Почивам си от годините, от възрастта си, която започва с единица, чувствам се като петдесет годишна, но мислите в главата ми не приличат на тази възраст.

Отпускам се дивана и си спомням деня. Няколко обещания, невъзможни за изпълнение и едно, което със сигурност ще се сбъдне - среща на другия ден. (Но и то не е сигурно.) Крещяла съм като луда на някоя на улицата, целувала съм като луда - отново някой на улицата. Пушила съм, пила съм, смяла съм се. Денят ми е започнал към десет, предната ми нощ е свършила към три. Размазаният ми грим скрива торбичките, сенките по очите, устните ми са червени от хапане. Ръцете ми най вероятно треперят, защото още преди 12 съм изпила три чаши кафе. Тичала съм след някого, хвърлила съм се на врата на някого. После съм седяла с бира в ръка, псувала съм днешните мъже, днешната поезия, днешното време. Вчерашната любов.

Ръката ми е била сключена с нечия друга.

Изневерила съм. На себе си. Кожичките на пръстите ми са изядени от нерви, от очакване, от нямане какво да направя на някой тест. Китките ми са надраскани със клетви, които знам, че не искам да кажа, защото няма на кого. Имам вкус на кръв в устата, защото си хапя езика. Устните ми са сладки - от желираните бонбони в огромни количества.

С ръка съм ровила в чантата си - цигари, някой прекрасен бестселър, който повечето ми приятели няма да разберат и след десетото четене, стотинки, бележки, две - три писма, които все си напомням да изгоря. В главата ми се въртят най различни неща - мисли за някой разказ, който искам да напиша, мечти за денят, в който ще завладея света, гняв насочен към две - три момчета, които все си напомням да забравя.

Отпускам се на дивана, пускам Zeppelin и си мечтая за деня, в който ще си спомням за това и ще се моля децата ми да са различни от мен.

Защото дните са прекрасни, защото обещанията рядко значат нещо, защото грешките са, за да се правят, и никой няма право да се грижи за теб освен самия ти.

Чаршафите ми са просмукани с вини, със обещания, с любов, със сълзите ми. Просмукани са с теб и мен, с цигарен дим, с разлято вино и втечнен еквивалент на някое китарно соло.

Възрастта ми започва с 1 и завършва със лудост. А пък аз обожавам живота.

И на Мими, защото винаги е и на Мими.

only now.

Събуждам се от топлото до мен, от ръката около кръста ми, косата, гъделичкаща врата ми. Коремът ми се свива, сякаш от някакво болезнено предчувствие за нещо лошо, за непоносима болка, която ще избухне в гърдите ми, докато аз седя отстрани и гледам през еднопосочно стъкло. Обръщам се леко, внимателно отмествам ръката и се опитвам да не кихна, казвайки си наздраве наум. А после онова в сърцето ми избухва, парченцата се забиват в другите ми органи, корема ми се свива, а в същото време ми се повдига, гади ми се, искам да избягам. Не мога да дишам, дробовете ме стягат, някъде долу вляво една изгаряща, пронизваща болка, от която тялото ми конвулсира. Стискам очи, за да потисна импулса да скоча на крака и да избягам.

Секундите на осъзнаване, на вълните от спомени, които връхлитат в съзнанието ми, малките часове от предишната нощ, бързите стъпки по осветената пуста улица, после ръцете му по гърба ми, дъхът му по врата ми, нежеланието, което потискам, защото ми се струва правилно. После моментите преди да заспя, заслепяващата болка от размислянето. Тръсвам глава и прехапвам устни, докато отмествам ръката от кръста си, дърпам се рязко, молейки се да не го събудя, да не ме усети, да се измъкна и просто да забравя, да затворя очи и всичко да е сън. Изнизвам се изпод чаршафа, с който после го завивам. Един последен поглед, русата му коса по възглавницата и ръката, която е искал да е върху мен, но вече е върху леглото. Клепачите му трепват и за момент всичко отива по дяволите, няма да мога да избягам. Тогава се завърта и сънят го поваля отново. И аз бягам.

Чантата и якето, обувките. През вратата, тичам по стълбите и после още сто метра, докато не стигна до плътна сянка, докато не съм сред хора, докато не изкарам картината от главата си.

Докато не махна русото. Затварям очи отново и пренареждам интериора. И тогава стаята отново е онази, косата отново е тъмна, ръцете и краката ни са преплетени, и твоят, моят пулс са едно. Облягам се назад към студения камък и сълзата пада на коляното ми, напомняйки на контраста между моето студено и твоето топло лято.

forgetting.

Беше от онези момичета, на които им личи, че винаги са сами. Идваше всяка вечер малко след полунощ, сядаше на края на бара и поръчваше уиски, чисто, без лед. Седеше облегната на стената, така че да вижда всичко от своето малко скривалище. Не страдаше от липса на внимание, просто беше апатична що се отнася до мъже, до връзки, до каквото и да е обвързване, било то и физическо. Леко пийналите бивши съпрузи или бивши затворници, а понякога и объркани момчета в средата на двайсетте си години, спираха до нея на път за тоалетната, заговаряха я, понякога слагаха ръка на рамото й или на кръста й. Никога не си тръгна с никой от тях, отпращаше всички, пиеше си уискито и наблюдаваше. Не знам дали чакаше или просто почиваше. Бях почти сигурен, че си спомня, че се опитва да върне някакъв призрак от миналото. Призрак, който винаги й се изплъзваше.

Неведнъж се опитах да я заговоря и да се опитам да й предложа работа. Една вечер барманката ни си поряза ръката на счупена чаша и тайнственото ни момиче прескочи бара и само си сипа уискито, а после отново се върна на удобното си стратегическо място. Мисля, че ме съжали, затова десет минути по късно отново застана зад бара и се справи с пияните отчаяни и депресирани жертви на кризата на средната възраст с по голям финес, отколкото аз съм проявявал въобще. Но не мисля, че искаше работа. Не мисля, че имаше нужда от нея, също. Беше винаги добре облечена, а и май притежаваше огромна колекция от кожени якета за всеки ден от седмицата за всеки сезон. Дългата й руса коса беше винаги сресана и винаги в онзи перфектен вид, който повече подхождаше на кукла, отколкото на момиче, прекарващо вечерите си по долнопробни барове. Но на нея й отиваше, допълваше сините й студени и впиващи се очи, тънките й устни, който се превръщаха в линийка всеки път, когато някой я заговореше. В кратките случаи, когато решеше да отговори, в помещението се разливаше резкия й, но иначе някак мил глас, който изричаше две – три саркастични фрази, а после отново се скриваше някъде надълбоко в гърлото й. Идваше толкова отдавна, че вече дори не поръчваше.. затова й не чувах гласа й.

Една вечер, беше миналия ноември, не дойде. В душата ми се таеше някакво ужасно предчувствие, сякаш беше човек, на когото наистина държа. Цялата нощ оглеждах задименото и пълно с изпарения помещение, за да проверя дали все пак няма да се появи. Столчето й в края на бара остана празно.

Цяла седмица, нямаше я цяла седмица. Някъде по средата на тази седмица наех новия барман след като Шери беше напуснала заради бременността. Беше весел, сръчен и все още притежаваше онова огънче, което гори в хората, които работят отскоро. Харесваше му да размята бутилките и по този начин да държи в ръцете си живота и настроението на повечето ни редовни посетители. Имаше още няколко години щастлив живот след това щеше да се превърне в сърдит чичко, който често препълва бирите и забравя да сложи лед в чашите. Защото работата ни изпиваше. Както те пиеха концентратите.

Когато седмицата приключи, аз вече бях загубил надежда, че ще се върне. Намерила бе по хубав бар, може би дори се бе запознала с някой мъж, може би дори се бе влюбила. Нищо че не изглеждаше като момичетата, които правят такива неща. Затова, когато я видях да влиза в началото на следващата седмица, сърцето ми се напълни с едно необяснимо, неописуемо блаженство. Сякаш се прибирах у дома след дълго отсъствие. Исках аз й занеса уискито, за да впие сините си очи в мен и да ме изгледа със студения си, впиващ се поглед. Но новото момче, Джейс, стигна до нея първо. И я попита какво иска.

Беше се навела и изучаваше кръпката на светлите си дънки, когато го чу. Вдигна лице към него, а в очите й се четеше такова учудване и раздразнение, че съм сигурен, че го видях как потрепери. Или поне ми се искаше да беше потреперил.

- Двойно уиски без лед. – Устните й се извиха в подобие на усмивка, която изчезна за секунди. – И огънче.

Никога не я бях виждал да пуши, а сега до ръката й седеше кутия цигари, леко смачкана, сякаш бе седяла върху нея. Играеше си с едната цигара, въртеше я между пръстите си, докато Джейс не поднесе запалката към нея.

- Пушенето е кофти навик, да знаеш.

- Отказах се от един кофти навик, позволено ми е да се отдам на друг.

Едната му вежда се стрелна нагоре, сякаш искаше да разбере повече, но вместо това й подаде чашата, заедно с един пепелник, и се зае с нещо друго, като да бърше бара или да обслужва другите клиенти. Не я погледнах, докато не видях, че става време да си тръгва. Нямах нужда да я гледам, не ме привличаше, не я исках. Просто ми напомняше за някого, когото отдавна познавах. Или си мислех, че съм познавал. Изпратих я с поглед, когато стана и тръгна към изхода. Русата й коса се скри в нощния мрак и чак тогава се обърнах отново към бара. Джейс я гледаше със същия поглед, с който я бях гледал аз преди две години. Толкова, две години бе идвала всяка вечер, бе пила едно и също и ни бе мъчила всички с мълчанието си.

Не пропусна повече, отново идваше всяка вечер, но вече не я обслужвах аз. Джейс не престана да я пита какво иска, а тя не престана да му отговаря, всяка вечер едно и също. Не зная колко време е минало, нощите се преплитаха. Тя сякаш продължаваше да търси призрака си, изгубения си призрак. Един ден най накрая му отговори.

- Мъжете.

- Какво? – Беше забравил за разговора им, гледаше я с недоумение и неразбиране.

- Кофти навика, от който се отказах. Пропуших, защото спрях мъжете. Идвам всяка вечер от повече от две години и се опитвам да си спомня коя бях преди. И го търся. – Очите й срещнаха моите и леко ми кимна. – Приличаше на теб, Джейс, със същия дързък поглед в очите си.

- Кой?

- Не го познавам, но мисля, че е приличал на теб. Някой от миналото ми, много отдавна. Дълги пръсти, които галеха грифа на китарата му много по нежно, от колкото галеха мен. Вече не го помня, не го познавам, загубих го във времето. Имаше зелени очи.. или май бяха кафяви. Сладко, разливащо се по устните име, идващо от някъде далеч. И погледът му, погледът му, когато ме гледаше. Сякаш само чакаше кога точно ще си тръгна. Изгубихме се сред хората, в разстоянието, в думите.

- Липсва ли ти?

- Кой? Не. Аз не го познавам вече, не знам кой е той. Липсва ми присъствието му, не той самият. – Последната глътка се изгуби зад устните й. – Сбогом.

- До утре вечер.

Тя леко поклати глава и стана от столчето. За първи път я последвах към вратата, а след това излязох нея в нощта. Обърна се към мен и леко се усмихна, отново напомняйки ми на някоя, която познавах преди. Пръстите й погалиха скулите ми за секунда, а после се изгубиха в джоба на коженото й яке.

- Исках да се сбогувам, но нямаше да го направя, ако не ме беше последвал.

- Къде отиваш?

- Вкъщи.

- Не си ли вкъщи? Тук, в града.

Тъжно поклати глава и почти ми се стори, че очите й се наляха със сълзи. После премигна и отново ме погледна със студения си поглед.

- Не, тук не съм.

- А къде тогава? Къде ще отидеш?

- Навсякъде, но не и тук. Някъде другаде. Вкъщи..

Токчетата й затракаха по тротоара, докато се отдалечаваше от мен, косата й развята от нощния вятър. Уличните лампи я осветяваха и я правеха да изглежда някак феерична и нереална, сякаш беше плод на въображението ми. После спря и се обърна, достатъчно далеч, за да не видя лицето й.

- Сети ли се най накрая за момичето, на което ти напомням? Онази, която си галил с пръстите, с които си галил грифа на любимата си китара? – Усмихваше се, сякаш знаеше нещо, което аз не знаех. – Аз съм това момиче. Просто не твоето.

Замълча отново и си помислих, че ще е последното, което ще ми каже. Обърнах се, за да вляза отново вътре.

- Вкъщи е накрая на света.

Изгуби се в нощта и не я видях никога повече. Забравих и момичето, за което говореше. Но понякога, все още, усещането за топлата й кожа се появява, когато извадя старата си китара.

от разстояние.

Обичах го, защото беше от хората, които не спорят. От спокойните хора, които предпочитат да се взират два часа в трептящия пламък на свещ пред това да изгубят два часа в убиване на мозъчни клетки и емоции, докато се опитват напразно да приключат безсмислен спор. Но несъзнателно спореше с мен. Спореше с цялата ми същност. Цялата ни връзка беше един голям безумен хаотичен спор воден между моята неуравновесена личност и неговата - обичаща да играе шах, да става рано, за да тича, и да си прави режими, според които трябваше да си ляга преди полунощ. Всичко това ме подлудяваше, побъркваше ме от ревност, защото аз самата никога не бих могла да го направя. Енергичността ми се появяаше към десет през нощта и продължаваше до към пет.. бях способна да функционирам след 10 сутринта. Според него си пилеех времето, пропусках най хубавата част от деня и проспивах така любимите му сутрини. Алергична съм към тях.

Критикуваше ме за нездравословното ми хранене или за пропускането на каквото и да е хранене. Вбесяваше ме със спокойствието си дори и в най ужасните фази на кризите ми. И ме подлудяваше със способността си винаги да ме успокоява и да ме кара да се чувствам в безопасност. Та, кой, по дяволите, беше той, че да ме кара да се чувствам в безопасност?

Когато избухнех във плач без определена причина ми даваше да се облегна върху него и да си излея всичко, въпреки че беше от хората, които не обичат да стават свидетели на такива неща. Притесняваше се за мен, за това, че може би факта, че ме е спасил, ще избледнее на фона на това, което сама си причинявах.

Беше ми ясно, че в един момент ще го изморя от безумиците си, че ще го прогоня сама.. дори и да не е готов да си тръгне все още. Но с мен хората винаги са готови да си тръгнат, постоянно и по всяко време. Само че този път аз бях тази, която не беше готова. Даваше ми от спокойствието си, правеше ме малко по добра, променяше навиците ми и житейските ми философии, превръщаше ме постепенно в едно поносимо същество, което умее да разговаря без да се пали.. Превръщаше ме в добро момиче.

Не че и преди не бях. Винаги съм била от добрите. Лъжех само за да предпазя някого и то по незначителни причини, които скоро биха били забравени. А после си признавах, винаги си признавах. Вечер се прибирах уморена, свалях синеоката маска и откривах още по синеокото си, тъжно, спокойно, примирено лице, което лежеше отдолу. Представях си как лягам до него и слагам брадичката си на онази вдлъбнатинка между врата и рамото му, където пасвах толкова добре. Или си мислех, че пасвам. Най вероятно си въобразявах.

После сключвах въображаемо ръцете си с неговите и сливах въздишките ни, така че да може да поеме объркването и раздразнението ми и да ме усмихне с едно единствено вдишване. Умееше да го прави. Вдишване, целувка по челото ми, наместване на ръцете ни, докато вървим напред. Но свивката на раменето му действаше винаги. Безотказно. Свих се вътрешно, като котенце върху гърдите на заспалия си стопанин и замърках в съзнанието си, докато се успокоя.

Дори мисълта за него ме успокояваше.

Обичах го, защото беше толкова далеч, че не ме беше страх, че ще го нараня. Не вярвах, че наистина съм способна. Никой не би могъл да нарани човек, в чиито ръце пасва толкова много, но само в представите си, не и наистина.

Обичах го въпреки разстоянията. И най вече, понякога, главно заради тях.

boy, are you leaving again?

Не мога да те задържа със думи. Не мога да те върна с поглед.

Накрая, все пак, се оказва - не съм магьосница, не съм принцеса.

От вчера балната ми рокля са просто смачканите ни чаршафи.

Магиите ми - просто зимен дъх на фона на гореща късна пролет.

Понякога си мисля да скоча и да се удавя, ти може и да ме спасиш,

тогава ще те вържа, все да ме спасяваш..

И после се усещам, та, скъпи, аз съм цялата на тъжна проза, защо опитвам се да пиша стихове? Прости ми, че се влюбих, повярвай ми, въобще, ама въобще не исках. И обещавам, вече никаква поезия - за никого. И обещавам, пейките във парка вече ще са само пейки, корабите нека си седят в морето. И обещавам, на пирати вече няма да се давам, никой няма да е теб. Не искам вече дракони, по принцип те са прекалено сериозни, а не на три и половина и лигави като за девет лигави момченца.. Гевреци никога не съм обичала, но ти си моето геврече, дано да си намериш някой ден мече. Не си мисли, че казвам сбогом.. Не ми присъства в речника за жалост тази дума. Една - две нови появиха се, но ми е много късно да ги казвам вече, тръгна към вратата онзи ден или преди около месец.. Не помня вече. Ужасно още те обичам, ужасно твоя съм все още. Ужасно сбъркахме, ужасно в грешната посока..

Не искам още да си тръгваш, не искам никога да си отиваш. Аз искам все да ме завиваш с топлото одеало, макар да няма нужда, защото ти си толкова горещ до леденото ми тяло..

Така че - все още. Никак не те пускам, ще бъдеш така мой още за малко.

Фалафел?

реквием.

вярно, че съм вещица - от най проклетите. и че с принцове не ми е работа да си оправям кармата. вярно, и преди да ме подпалвали, не е нищо ново под небето. знаех си, че нямам шанс да заблудя орисниците и да омагьосам времето, та мой да си останеш. знаех, че и километрите ще бъдат вечни, че съм неспособна да превърна аз и ти във ние.

във косите ми преплетена съдбата е, все обречени любови да мечтая.

винаги да бъда нечия, да не заспивам нощем. не, че имам против, през деня магиите ми не работят. май обаче предпочитам да се будя ничия, но цяла.. няма лошо, и това ще стане.

вярно, че препусках твърде бързо сред полята разпиляни чувства, прекалено много саможертви ни спестих като във огъня подхвърлях чучела като заблуда. себе си ще хвърля май накрая. като за последно, като за начало.

като за начало ще си нарисувам граници около кралството, ще прокопая ровове. и ще отстоявам собствените си "не може" и "не трябва". ще заключа в себе си магиите, но само белите, черните ще са отвън, всичките ще ги нахлузя. като дрехи, като нощ, като защита.

и какво, накрая ме превърна във онези лигави принцески със тиари вместо островърхи шапчици. и последната ми злоба и нахалство, и сарказъм се изляха заедно с дъжда през онзи летен вторник.

ще започна отначало.

i tell myself i feel no pain.

имам нужда някой да ме накара да повярвам. да повярвам, че мога.

че мога да пея безумно фалшиво. да танцувам безумно ужасно. да говоря адски неразбрано. да се смея като полудяла.

да пиша сякаш съм го изживяла.

да ме накара да повярвам, че си заслужавам. че не съм просто чувал спомени. че не съм просто поредната жертва на някой спасител. че не винаги ще ме мразят. че няма винаги да горя. че не е задължително винаги да се влюбвам във странници. че някой ден ще съм нечия муза (прекалено лоша съм, за да съм твоята, другарче.). че ноември може и да бъде друго освен текила, дъжд, сълзи и тютюн по масите. че книгите някой ден ще бъдат пристанище, не клада.

че някой ден ще мога да дишам без да си спомням.

че очите ми не са безизразни.

че съм константа в нечий разказ, а не просто променлива.

.. че на небето ми има и постоянни звезди, не само метеори.

ще плувам. този път не ме спасявай, когато почна да се давя.

sick.

боли ме главата. повръща ми се.
няма звезди.
няма и цигари.
нямам сили.

и просто искам да те чуя.

Oткъде е този пясък във сърцето..?

Такава не се помня отдавна.. А всъщност съм съвсем същата, като изрязана от шаблон. По един за всеки сезон. И един, естествено, за юли.
Давя се във въздуха и дори не припарвам до морето. Давя се в безпомощната си същност, в колелото, в еднаквостта на събитията. Давя се в морето на чувствата си, а после се хващам в стабилността на твоите и успявам да оцелея. Складирам книгите и чета само последните изречения. Събирам мидички, а после забравям къде съм ги оставила и успявам да се порежа, докато стъпвам на пръсти по терасата, за да погледам звездите.
Но няма звезди, така че си ги измислям.
Измъквам се от стаята, тичам по стълбите и излизам навън, в студената лятна нощ. Солта ме удря в носа и очите ми се насълзяват. Ако някой ме попита, ще кажа, че е от вятъра. Тичам до плажа, успявам да пропусна всички камъни по пътя и съм здрава и цяла, когато стигам до стълбите. Слизам надолу, пропускайки по едно - две стъпала. Сядам на пясъка и вече съм себе си. Мокро е. Не виждам водата, но е някъде наблизо, усещам как ме вика.
Изритвам кецовете си и тръгвам натам. Бавно. Няма закъде да бързам. Първо намокря пръстите ми. Студено е. Прекрасно. Не мога повече, скачам.
Тениската ти подгизва и се залепя за тялото ми. Тежи и ме дърпа надолу. Все едно е. Гмуркам се. Очите ми бавно свикват и вече различавам брега и скалите. Продължавам навътре, докато стигна необятността и загубя дъното под краката си. Двайсет метра.. няма го. Спокойно е, леко ме дърпа навътре. Съпротивлявам се.. бутафорно. Отпускам се, вече не плувам. Нося се.
Рея се.
Тук долу всички се реем.
В главата ми нахлуват спомени. На талази. Цели цунамита. Потапям се, цялата. Късно е, много късно. Брегът е някъде далече, онова лято остана някъде далече.. Поглеждам нагоре и виждам една единствена звезда. Усмихвам й се, тя ми се усмихва обратно и мигва. Сигурно иска да ме пита дали имам желание.. Не, вече нямам.
Фарът отдавна не работи, но аз го виждам как огрява хоризонта. Като моя персонална Кула.
Плувам обратно. За момент не вярвам, че ще се върна. За повече от момент. Морето не ме пуска.. После усещам дъното, а след това и студения въздух, който ме удря в гърдите, докато се изправям над водата. Излизам и пясъкът се лепи по краката ми. Една последна вълна се разбива във мен.. като за сбогом.
Тичам обратно и си поемам дъх чак когато свалям мократа тениска и лягам в леглото.
Няма те.. осезателно. Целувам въздуха и бавно умирам, докато се потапям в съня си.

Морски вкус на спомен в пръстите догаря.

равносметка.

не се смейте, знам, че е глупаво, но.. мина половин година. половин година, която ме съсипа и в същото време.. ме направи най щастливото момиче на света. половин година, която въпреки целия рев, цялото чудене, не бих променила за нищо на света. не бих променила дори секунда. е, може би няколко, но.. това вече няма значение.
нека започнем отначало. мислех да я напиша на 29 (равносметката), но.. реших, че е по добре не. затова пък 29 и 30 ми бяха най ужасните дни.
януари. ти се върна. и ме изправи. даниеле имаше рожден ден. аз имах рожден ден. с мими бяхме.. толкова нас за няколко дни. за добро или за лошо. в някои отношения по скоро за лошо. после.. дойде за първи път. имаше сняг, а аз обичам сняг, бих сменила абсолютно всичко за малко сняг в момента. (тъй като теб те няма). през януари плаках, правих безумни глупости, купонясвах, прибирах се почти трезвена, търсихме несъществуващи библиотеки, лежахме, а всичко се въртеше в различни посоки, бяхме решили да си правим кичури и слава богу, говорехме за себе си в аз-форма, за разлика от точно този момент сега. беше хубав месец, но януари винаги е хубав месец по простата причина, че си е моят.
февруари. никога не съм харесвала февруари. след ноември той е най противното време от годината. мисля, че тогава дойдох за първи път, но.. както казах многократно, влияеш ми зле на паметта, така че не мога да си спомня наистина. помня, че имахме прекрасен 13 февруари, аз си изписах душата в едно писмо, ти ме накара да се подложа на два чифта злобни погледи, а след това се гушкахме на онзи диван и аз ти направих на безумно дебилната снимка, евър. (и все още не съм я показала на никого.) след това с мими прекарахме един сдухан свети валентин в дънкин' донътс, а тя после отиде да купонясва някъде. решихме да се събличаме заедно и наистина започна да ни се получава. защото сме безумно яки. други спомени от февруари нямам.
март. март ми е леко мъгла. първи, втори и трети бяха ти поредни рожденни дни, все на хора, които обичам. през март срещнахме много грешки. и избирахме приятелите си пред.. уел, пред други неща. пихме безалкохолни коктейли и се гушкахме на едни готини диванчета, докато навън валеше невъзможен дъжд. мими стана моето лилаво нещо. после дойде денис и ядохме помело, докато фалшиво пеехме бийтълс. искахме да минем под дъгата, но беше прекалено далече. и всички кучета идваха към мими. смених ringtone-а на мими и я запознах с втората мама. ядохме скитълс.. и общо взето март беше един не особено прекрасен месец. но след като бяхме заедно.. значи всичко е било наред. бяхме пияни и пеещи и хората ни гледаха, а после бяхме свободни и викащи и.. уел, просто се обичахме.
април. първоаприлски шеги и едно първоаприлско скарване, което мими оправя. решихме да трейнспотваме, да замеряме табелите с домати, да си купим фотоапарати, да направим пътешествие по релсите, да бъдем винаги заедно. не, това последното не сме го решавали, но i believe.
май. май беше хубав месец. много хубав месец. прекрасната ми женичка стана на 17. аc/dc бяха в софия, пихме алкохолни коктейли. разхождахме се в горичките и мислехме, че хората ни гледат. хапаха ни комари. напихме един вагон и скачах от него, за да търся макове. окончателното решение за фотоапаратите. правихме се на хърмаяни грейнджърки и обектите на магиите ни дойдоха, с малко закъснение. мими спа с единствената си любов, а аз се запознах с обекта на всичките ми 'аwww.. awwww.." пристъпи, най сладкото същество на света. бяхме бебета и се изпращахме до английски.. когато естествено, го посещавахме.
юни. денят на детето. семейството ми стана едно хубаво семейство отново, правихме снимки, вуйчо се прибра, мими се изправи пред страховете си, а моите страхове дори не ме погледнаха. и да, в случая, става дума за едни и същи страхове. останах вярна на анти-металика вярата си и пропуснах два жестоки концерта. разбрах, че ме мразят. говорих за пуйки и се опитах да излекувам няколко шестмесечни рани. останаха само белези. бях обградена от родата ти и брат ти ни приклещи за пореден път. почнах да гледам световното. ядохме пържени картофки с текила. и официално свършихме училище. с най слабия ми успех досега.

Ю Л И. имах възможност да те видя на тъмно. ти не ме пускаше. вечеряхме с нашите. както и да е, обичам юли.
юли, имай късмет да се провалиш. имай късмет в края ти с мими да сме толкова нещастни, колкото бяхме през ноевмри. ще те изтрия от календара. а досега.. мерси.

пропуснах много неща. същественото обаче го има. мими.
pour toujours.

gonna hold you tonight.

когато имаш някого за определено време.. и под имаш имам предвид.. да е до теб, да можеш да го пипнеш във всеки един момент, да знаеш, че е там, да можеш да заспиш на гърдите му, слушайки пулса на сърцето му.. та, когато имаш някого за определено време, колкото и да е малко. и колкото и да знаеш, че трябва да го пуснеш да си отиде.. времето с него винаги ти се струва толкова по дълго от дните, които си прекарал без него. не, не всъщност, друго имам предвид.
докато лежах, сгушена в теб вчера, и слушахме бурята.. ми се струваше сякаш всичко минава толкова бързо. звездите на тавана ми изгаснаха за секунди, като че ли. бурята мина за няколко минути, или поне беше така в главата ми. но днес.. днес, когато те оставих на гарата, ми се струваше, че си бил тук с години. че губя някаква огромна част от живота си. че никога няма да се върнеш, че имам само онзи момент. срива ми вселената, да знаеш.
и всеки път е така. всеки път си мисля, че никога няма да се върнеш.
сега лежа на леглото ми, което е попило присъствието ти, облякла тениската ти, попила парфюма ти, и се опитвам да измисля начин да ни опиша, така че да ни разберат. наргилето на дидко е малко в дясно и ми мирише на.. не знам, сладко е. опитвам се да ни съчиня, така че да изглеждаме реални, но всъщност да не сме.
и спирам. защото нямам нужда да ни разбират. стига да продължаваш да се връщаш, аз съм добре. и се чувствам обичана, нищо че не съм.
фалафел.

flashback.

Няма да има повече писма за теб, изписах си всичкото привличане като че ли.. Сънувах ни. Спомени главно, нищо, което има някаква вероятност някога да се случва. Сякаш си помнях различни животи и сякаш ми се искаше да вярвам, че във всеки един от тях.. все в някакъв период от животите ни.. сме били заедно. Вярвам, че не е било само това, че няма да остане само това, че някой друг път.. може и да не съм руса, а ти може и да не свириш на китара.. (бъди пират, убий ме, ако искаш.)
Може би тогава наистина ще съм способна да си тръгна първа и няма да седя като в лодка за Авалон и да наблюдавам как мъглите ме откъсват от теб, след един последен поглед, който съм успяла да си спечеля. Може би тогава няма да съм Моргана, няма да ме мразят. Но кого ли заблуждавам. Колело е, нямам избор. Нека аз съм лошата.
Отново бяха кошмари, но не беше страшно. Седях на една поляна.. пред една дървена ограда.. и между мен и оградата имаше един такъв ров пълен с китари и.. вече не помня с какво. Но аз просто седях и гледах шибаната ограда и там беше толкова хубаво. А при мен валеше. И ме съсипваше.
И затворих очи за момент и онова ужасно нещо, което преди беше сложил около себе си, оградите, стражите, всичко.. отново беше там. И аз седях и дори не се опитвах да вляза, защото онова човече седеше отгоре, провесило крака и ме гледаше, почти състрадателно. И вече нямах работа там, и вече просто не бях твоя.

i don't believe

знаеш ли онова чувство, когато думите се заклещват в гърлото ти и навсякъде ти пари, защото искаш да ги кажеш, безумно много, адски много. и те боли, защото трябва да избираш между това на теб да ти е добре или на човека отсреща да му е добре..
и аз мълча. и думите ми се препъват и търкалят и давят и умират в гърлото ми. не стигат до езика, само ме насълзяват от време на време. леко ми се свива корема. и понякога ти затварям точно когато съм напът да го кажа, за да не се изпусна.
толкова съм повредена и пречупена и стъпкана и зашивана хиляди пъти.. че ме е страх да кажа две думички.
и ти затварям и затварям очи и сънувам как е по лесничко. и не ми се налага да ги казвам, защото не ги чувствам. и, мамка му, толкова ми се иска да не ги чувствам.
глупава съм и наивна да си мисля, че мога да променя нещо. че тъпото златно и тъпото синьо и писането и песните ще променят нещо.
и пак ми се стяга гърлото.
така че ще излъжа.
не те.
не знам дали четеш. или не четеш. не знам дали има значение. не знам дали имам значение.
знам, че е глупаво. но толкова пъти съм си мислела, че съм нещо, а съм била нищо.. че сега, когато може и да съм нещо.. се чувствам като нищо.
така че, не. не те.

carry me home.

Тичах надолу по стълбите - отново закъснявах за среща. Почти подминах пощенската кутия, но нещо сякаш ме привлече натам. Застанах пред дървеното нещо, десетките паралелепипеди, които служеха да задържат думите ни, докато се сетим да си ги приберем. Ключовете ми бяха някъде в дъното на чантата, а и сякаш бягаха от пръстите ми, извадих ги след двуминутна борба. Ръцете ми трепереха, а очите ми се насълзиха - сякаш от някакво непредвидено нетърпение, нещо, за което бях забравила.
Отворих малката дървена, пропита с мирисът на старо, вратичка и в краката ми се изсипаха десетина бели плика. Наведох се, за да ги събера, и съдържанието на чантата ми се разпиля по земята. Намерих телефона си, без да гледам, и набрах последния номер в списъка с обажданията. Отмених. Бях си спомнила датата.
Нямаше обратни адреси, просто бели пликове, с моя адрес на всеки един от тях, с един и същ почерк, едно и също мастило. Познах го. Призля ми. Облегнах се на стената, за да поема малко от студеното на камъка. Сълзите ми вече се стичаха надолу по бузите, капейки бавно и отчетливо върху свитите ми крака. Потръпнах.
Събрах писмата в ръцете си и изтичах нагоре по стълбите, без да гледам пред себе си. Отключих с една ръка и чак тогава ги пуснах - да се разпилеят по тъмния паркет. Искаше ми се да започна да скачам върху тях, да оставя отпечатъците на обувките си по чистото бяло, да извадя запалката от джоба си и да запаля цигара, а после да тръскам пепелта в тях, да ги обгоря, а после да ги накъсам, докато не остане само спомена.
Вместо това се свлякох на пода, с лице към огромното огледало на стената, и започнах да ги отварям. Едно по едно.
Не че не знаех какво ще намеря вътре. Собствените си думи. Моя неравен почерк, който се изменяше в зависимост от настроението. Сложените не на място усмивки, неправилните запетаи, двете точки, които изместваха многоточието.
Колко подло, да ме убива със собствените ми думи.
Прочетох първото и през сълзи се изсмях на наивността си, на глупаво споделените мечти, на желираните бонбони. Живота ми започна да се появява пред очите ми, като страници от книга.. някои от изреченията просто бяха по-ясни от други. Някои от героите просто успяваха да се задържат по дълго от други.
Стигнах до последното писмо. Бях объркана. Засрамена. Разплакана. Наранена. Не бях писала повече писма. Бяха девет, само девет. Спрях на деветото. Отворих десетото и сърцето ми изведнъж спря. За секунда. Света просто стана сив, всичко се движеше бавно, а аз се реех.
Изрезки от календар. Дни от седмиците. От онези квадратчета, празните, в които можеш да напишеш по две - три думи. Бяха празни, естесвено, но аз знаех. После лист, кариран, вестникарска хартия. Три колонки с цветове и числа. И една последна - с песни. Знаех всяка една, до последната. Бяха моите песни. Песните ми за добро утро, за лека нощ, песните ми за падащи звезди и тези за сняг. Смачках го.
Знаех какво означава, помнех всичко. Нямах нужда да ми напомнят за датите, за дрехите ми, за часовете и за влаковете, за песните ми. Отворих кутийката за последно, струваше ми се, че има още нещо вътре. От пазното пространство изпадна сребърната ми верижка с висулката огън, а от вътрешната страна на плика със същия онзи равен почерк беше изписано онова предупреждение относно играта ми с огъня.
Отново горчи.

take me down nightmare avenue..

кошмари.
нямам сили повече, просто нямам. нямам желание да спя, нямам желание да седя будна. нямам усмивки по джобчетата.
не съм щастлива.
просто не съм.
go figure.

photograph.

И.. след определено време просто идва моментът, в който разбираш, че вече няма какво да направиш. Въпреки всички добри намерения, а понякога и точно заради тях, нещата остават точно толкова прецакани, колкото са били последните месеци. И тогава се облягаш назад и знаеш, че повече няма да плачеш. Че повече няма да измисляш сценарии и да се чудиш как да се промениш, да извъртиш ситуацията.. как да се молиш, за да оправиш нещата. Облягаш се и сърцето ти вече е спокойно, на мястото си, биейки с нормалния си ритъм. Празно е, но вече не е празно просто ей така, не е черна дупка. Сега има пространство и спомени, които се бутат вътре в него. Само човека го няма.
Помниш хубавите неща. Прощаваш лошите. Усмихваш се на неловките. И понякога плачеш, мислейки за тъжните. И в някои хубав, дъждовен ден.. просто продължаваш. Складираш целия яд, цялата болка, цялото чакане в бурканчета, надписваш етикетите и ги слагаш в шкаф, който заключваш с три катинара, а на вратичките му лепиш безброй листчета, казващи "консумацията забранена." За да не се получи емоционално натравяне.
Редиш спомените в един въображаем албум, разпределяйки снимките по категории, по чувства, по месеци, по азбучен ред. Най отпред седи главната, леко затъмнен кадър от малко кино. С три полузаспали тийнейджъра. Две полузаспали момичета и едно напълно заспало момче. И слагаш балонче (като от комиксите), защото наистина не искаш да забравиш точно онази реплика. Едновременно и от двете момичешки усти се разнася вик "ПУЙКА !", момчето се буди за миг, колкото да измрънка, че филмът е тъп, и да провери дали всичко е наред. И точно в този момент всичко е наред. Абсолютно всичко. Светът извън киното не съществува, няма я лятната жега, няма ги проблемите, които са останали във влака. Няма я предстоящата есен, нито предстоящата зима, която просто разделя всичко. Но те не знаят. И в точно този единствен момент, на този леко затъмнен кадър, в това малко кино, пред този екран, на който тече този безумно тъп филм.. точно тогава всичко е наред.
В този албум не добавяш снимки. Първата и последната остават завинаги, няма да се променят. Другите с годините ще разместват местата си и може би някой ден ще изчезнат. Протрити от много гледане, налепени по стените, сложени в рамки на нечии бюра.
Първата, щастливата остава.
Последната, с онзи среден пръст.. тя също остава.
Нека горчи.

Обещавам, че приказки повече няма да пиша.

Аз зная колко мразиш да те връзвам в бездънните, безсмислени мечти. И затова (освен като сънувам) стремя се да си гоня мисълта.. от бъдещето, от годините, от времето, от любовта. От любовта най-вече.
Но теб те няма тази вечер и следващата също няма да си тук. А пък когато прочетеш ще бъде късно и мечтите ще бъдат пръснати.. без звук, без стон, без мръдване.. по небосвода, сред безбройните звезди. Ще ги разстрелям, бавно - бавно. Инфарктно. Чак и мен да ме боли.
Но не сега, до утре вечер ще почакам. Ще изтърпя още една зора. А утре ще ме гледаш без да знаеш, че тайно пак съм съчинявала света.. Светът, във който, може би, евентуално, сме по възможни от сега. Светът след толкова години, когато името ми ще е просто букви. Събрани, подредени, три. Последната. Средата. Първата. Отзад напред го караме, обратно. Ще бъда просто име, откъслечни картини, спомен - два. А ти ще бъдеш свят предишен и сбъднатата ми половин мечта. Тогава ще те помня като песен. Като някаква пиеса. Като книга. А аз ще бъда простичка глава. Началото й, нека си признаем. Не искам да отделяш повече от лист. Отново се въвличам в пропасти.
Така че да се върнем.. Ах, мечта. Мечта за повече от 9 месеца, мечта, че съм някъде - до теб. Мечта, каквито всички ме мечтаят.
Мечта да ме мечтаеш някой ден.
Завързах те, отвързах те, дори не ти оставям време.. Да осъзнаеш дързостта ми. Или пък и казвахме любов?
Ще се откажа от мечтите. И без това отново изгради стени.
Инфарктно бързо се обръщам, нагласям розовите очила. Но вече късно - целият ми свят е мръсен, обезпокоен от тази същата мечта.

it.

губя го. чувството. плаче ми се. плача. не мога да спя. въртя се в полусъница. топло ми е. студено ми е. накрая сядам на терасата. пуши ми се. няма да пуша. гледам звездите. няма го. плаче ми се. плача отново. треперя. настръхвам. топло е, но аз съм студена.
броя звездите. броя кучетата по улицата. броя дърветата. броя светещите апартаменти. броя хората. броя раните. не броя сълзите.
дъжд. кап - кап. по краката ми. които висят от прозореца. кап - кап. косата ми е мокра. очите ми са червени. кап. кап. кап.
cap. pas cap. не съм навита пак да скачам, да се давя, да горя. и няма. няма.
дрън. бълбук, бълбук. въртя се в леглото. чаршафът ме прегръща, както го правиш ти. но е студен. харесва ми.
броя звездите по тавана. отвивам се. рисувам ги. а после трия. рисувам. трия. както винаги. пиша имена по стената. и ги топя с дъха си. едно по едно умират.
умирам. вътрешно. емоционално.
сънувам. кошмари. посягам към телефона. не ти трябвам сега. стискам очи и си спомням съня.
реката. кичури русо във водата.
ставам. боса по плочките. банята. после под душа. мокро. лягам във ваната. унасям се. сънувам. пурпурно.
будя се. ваната прелива. малко след 3 е. обличам ти тениската. мокро е. звездите са ярки. не виждам луната. облягам се на студеното. зимна съм.
момче и момиче на съседната улица. той я изпраща, тя подскача и пее нещо за любовта и мечтите. той се усмихва, когато не го гледа. а когато го гледа - направо грее. тя се спъва в плочката. той й е парапета. целува го. продължава да пее. танцува. полита.
поглеждам си дланите. пръстите. разстоянията. закривам уста със ръка. сключвам ръце. не са твоите. празно е.
вали. отново вали. обичам дъжда. затварям очи. затварям сърцето си.
потоп е.

i take the road less traveled.

Не съм тъжна в действителност. Най-вероятно изглеждам тъжна, защото пиша тъжно. Пиша самотно, по точно, не тъжно. Не пиша сърцераздирателни части от бъдещи романи нито сриващи поеми, нищо от онези неща, които стигат до теб, впиват се в сърцето ти и го бодат бързо - бързо, много надълбоко.. и никога не спират.
Пиша преживяни неща, преживяни в главата ми, преживяни от други. Крада от усмивките на хората и така съшивам историите си, за да има какво да сложа на белите места, които не мога да попълня сама. Пиша, защото само така успявам да съм щастлива извън хартията, извън бувките. Пиша това, което другите не са успяли да напишат. Или са успяли, но не ме е докоснало.
Така че, не, не съм тъжна. Щастлива съм, но живота ми е пълен само когато е хармонията между двата ми свята. Познават ме истински хора, които познават и двете аз. Това тук. И това там.
Това тук - замечтаното момиче, което живее във фаровете, което спи на някой метеор..
Онова там - текилената мен, онази, която рядко дават да я снимат и винаги си оправя косата преди това, онази която се опитва да ходи като модел, когато е леко замаяна.
Така че, не, не ме познаваш. Не знаеш нищо за мен. Това че ме четеш или това че ме виждаш всеки ден не значат нищо. Не и докато не съм те описала, не и докато съм те пуснала в сърцето си, в думите си.
Тук съм твоя - там съм непозната. И обратното.

sugar free.

В есето по френски описвам с подробности как любовта е захарта на живота, сърцето и душата му, не смисълът, не скелетът, но нещо, което безсъмнено помага, без което всичко е като горчив чай.
Не сравнявам с кафе, защото пия кафето си чисто и горчиво и в този случай захарта просто прецаква преживяването, така че ако се изразя така най-вероятно ще звуча двулична. А пък що се отнася до любов, това е последното нещо което искам да направя. Защото това е единственото правило.
А аз се улавям, че вече дори не мисля за тази игра. Имам си земетресение, аз самата съм ураган, така че защо ни е захар? Ние чай и без това не пием. А и когато го пия, го пия с мед и много лимон. Много - много - много лимон, толкова че е по кисело, отколкото.. отколкото чаено.
Не съм филмова, няма понятие като моите филми.. и ако имаше.. щяхме да живеем в лондон и мен да ме гони джак изкормвача, а ти да умреш накрая. Щеше да си прокълнат, а аз още повече - толкова че да се наложи сама да те убия накрая, толкова че да ти дам да ме обречеш на вечен живот. Но без захар.
Защото нещо не ми е сладко.
Защото аз съм момичето от фара, момичето с книгите, момичето, което живее във Амбър. Нямам филми, но имам дракони и принцове, и пирати, и демони. Ох, много демони.
Та, някак не отива на момичето от фара да пие чай. Момичето от фара пие отлежало уиски, живее в самота и направлява корабите пълни със моряци, които се завръщат при любовите си.
Никой не се завръща при фаровете, уви.

loves me not. loves me still.

такава съм, пия прекалено много кафе, мечтая прекалено много, лигавя се прекалено много. смея се прекалено много. заяждам се прекалено много, викам прекалено много, давам прекалено много, искам прекалено много. обичам прекалено много, страдам прекалено много.
будя се от прекалено много питанки в сънищата, заспивам от прекалено много мислене.
дразня се прекалено лесно, влюбвам се прекалено лесно, усмихвам се прекалено лесно, натъжавам се прекалено лесно, губя се прекалено лесно.
лесна съм за отглеждане, нямам нужда от много поливане. не ми трябва слънце, вирея във какви ли не условия. мога да държа дълго без вода, а и без да ми обръщаш внимание. нямам нужда от приказки за лека нощ и приспивни песнички. мога и сама да живея във стаята, пък и няма нужда да ме извеждаш. ще преживея и другите цветя. не съм роза, не съм лилиум - просто маргаритка, така че май се водя по скоро бурен, а не цвете.
не ставам за описване в песни, не съм подходяща за рисуване, а и какво толкова можеш да ми кажеш в писмо? естествено, имаш право да ми откъснеш листата за 'обича ме - не ме обича' игра - нямам какво да направя.
не ме забравяй прекалено много, прекалено дълго, прекалено в ъгъла.. защото може и да стана на глухарче, а пък вятърът отдавна ме обича - ще ме отвлече.

tick - tock.

лежа на земята, с разхвърляна по пода коса, разперени ръце и поглед, вперен в жълтия лампион. отдясно е пианото, на което така и не се научих да свиря, но, по което има отпечатъци от всички хора, които обичам. в ляво е леглото, което не е мое, но на което съм спала с почти всички хора, които обичам. някъде под мен, засъхнала по паркета, някога е била разлята чаша вода - в една безсънна джони деп нощ, когато всичко се въртеше, а аз се чувствах като метеор. малко по назад и малко по в ляво, отново по паркета, имаше лепкави шоколадови следи от една торта, която споделих с луната. наистина, дойде, за да ядем заедно.
още по в ляво, където преди години имаше един шкаф с бодливи дръжки, лежах една вечер, докато в другата стая част от живота ми припадаше. но по голямата част от епилептичните пристъпи бяха в моята глава, наистина.
и се връщам малко по назад. когато нямаше нищо, само стени, под и таван. дори врата нямаше. когато лежах, по гръб, на земята и слушах тишината.
тишината, която днес липсва.
мога да връщам спомени само с мигване. мога да бъда където и да е, стига вече да съм го преживявала. и всичко в тази стая носи нещо хубаво. всичко освен жълтия кръг на стената, със инфарктните стелки и безумните чертички, които са като ограда, като затвор на часовете.
само от него - нищо хубаво. само безсънни нощи и неспокойни сънища. само кули и пожари.
само кошмари.

i kill with my heart.

нагласих заглушителя, вързах косите си и отворих прозореца - малко въздух да влезе. поизчаках сълзите, те обаче май бяха забравили пътя към изхода. после дръпнах пердерата, скрих луната и метеорите. вдигнах чашата - беше пресъхнало гърлото.
две крачки покрай стената, затрупана със мои портрети - един на луната, един на вселената, пиратски, във влака. усмихнах се леко и отново въздъхнах, вперила поглед в дупките по снимките. стари любови, водещи се изчезнали.
заглушителят.
ти май леко се стряскаш. успокой топката. не е за теб. ти си ми и спасението, и вдъхновението, и разплатата. теб не мога да нараня. не и истински.
сядам отново на стола, с поглед гася лампата. по лицето ми сенки играят. какво ли ги хвърля? гласовете и страховете ми. треперя. краката ми също. причернява ми, нищо че и без това си е тъмничко. светът се върти, стаята също. аз съм във центъра, аз съм в началото.
не стрелям с ръцете си. кошмари така не умират. а ги гоня вече от месеци, все са си същите. и все до един лабиринт стигам. все до същия кръстопът. и без карта не знам на къде съм.
заглушител на сърцето си сложих. стрелям със сърцето си, един по един, кошмарите падат. в каравана на един панаир. и печеля. пожълтялата карта от сънищата.
кръстопът. по средата съм, две по две са еднакви посоките.
тръгвам към теб, със Кулата зад гърба си.

speech №1

Изслушай ме сега, защото имам доста за говорене..
Аз съм онова момиче, което плаче безпричинно, седи на пода в стаята си и се засипва със спомени, които ежедневно разбиват сърцето му.
Аз съм онова момиче, което ходи по концерти, губи си гласа по улиците, дави мъката в текила, а после се налага приятелите му да го събират.
Аз съм онова момиче, което лежи по корем на поляната и чете любовна лирика, докато сълзите му се губят по страниците.
Аз съм онова момиче, което седи с часове на терасата, загърнато с одеало, чакайки да се появи дори една падаща звезда.. за да може да сподели на някого желанията си. И така.. всяка вечер.
Аз съм онова момиче, което се намира в книгите.. или се оставя да бъде превърнато в някоя самоубийствена блондинка. А после си ближе раните само, защото никой не се занимава с мъртвите героини.
Аз съм онова момиче, на което му е втълпено, че не си заслужава. Че не си заслужава някой да остане заради него, че не си заслужава някой да идва заради него. Че не заслужава целувките по челото.
Аз съм онова момиче, чието спасение беше в думите на другите хора, в мелодиите на чуждите сърца, в китарите на мъже, които никога няма да познава. Не че иска.
Аз съм онова момиче, което не може да рисува, да пише, да пее, да танцува, да снима, да бъде нещо специално.. Но затова пък съм онова момиче, което обича въпреки всичко. Въпреки разстоянието, въпреки характера, въпреки пречките.
Аз съм онова момиче, което никой не може да нарани толкова, колкото то самото се наранява.

А ти.. ти си онова момче. То. Той. 'till the end of today, разбира се.
Момчето, чийто глас ме приспива и разбужда. Което ме спаси.
И аз вече не съм просто онова момиче.

so hard to believe in u and me.. when u don't believe in anything.

Знаеш ли за онези моменти, когато се обръщам назад и през сълзи се питам сбърках ли.. ти ли сбърка? Знаеш ли за нощите, когато не спя, а седя под прозореца, облегната на радиатора, и мисля за бъдещето? Някога помислял ли си онези минути, в които седя, в абсолютно мълчание, и просто издишам дима?
Не, не знаеш. И не, не си.
Има дни.. има нощи. Има денонощия и седмици, когато не вярвам. Просто съществувам, дишаща, гледаща, почти чуваща.. обичаща. Но не вярвам.
Не вярвам в луната, в звездите, в съдбата, в кармата, в хората, в музиката, в книгите, в думите, в сънищата, в себе си, в Ка. Не вярвам, че има хубави и лоши неща, не вярвам, че хората се променят, не вярвам, че аз се променям. Не мога да повярвам, че някой ден ще съм сама, голяма, без всички детски книжки и плюшени играчки, които ми служат за стени сега. Не вярвам, че ще ми се наложи да порасна. Обаче не вярвам и в лошото, в лъжите, в убийствените погледи, в омразата ви, в заблудите ми. Не вярвам в тъжните краища, не вярвам в изчезването, не вярвам в черната дупка, която преди време беше сърцето ми.
Не вярвам в Джеф, в Роланд, в Ромео, в господин Дарси, в Хийтлиф.. И най лошото – не вярвам в Даниеле. Във влюбения Шекспир също не вярвам. Не вярвам в Дон Кихот и мелниците му. Не вярвам в Дулсинея, в Сюзан, в Кати, в Лиз и Бенет. Жулиета няма да я споменавам.
Просто не вярвам. Няма хубаво, няма лошо. Единствено апатията, недоверието, безсмислените ми дни. Бутилката с вино и Борисовата градина в някоя снежна буря.
Иска ми се да вярвам в лятото, но в него се съмнявам най много.

sunshine or rain - it's all the same.

На теб, геврек, защото си моят Господин Великан.
На Мими, защото.. Защото така.

Познавам един човек, казват му Господин Великан. Бяха му подарили едно преспапие на целия свят. В него имаше всички сезони, всички места, всички възможни хора. Кой му го подари? Аз.
Понякога преспапието седеше на скрина до леглото на Господина, необезпокоявано, събиращо прах. Друг път той сядаше на големия пурпурен фотьойл до прозореца, хващаше го и започваше да играе с този миниатюрен свят, с хората в него. Правеше го почти всяка вечер, с много малки изключения. Дните му бяха за друго, но тази история не е за тях.
В този момент Господин Великан отново седи на пурпурния фотьойл, а китара му е облегната на стената. Преспапието лежи в скута му, светът на милионите миниатюрни хора в него е обърнат, сезоните са смесени, снегът се е посипал по цъфналите слънчогледи, а летните морски вълни се смесват със студения ноемврийски дъжд. Но всъщност не това е истината. В преспапието има само един истински човек, само едно живо същество. Останалите са просто пълнеж, макети, декорите, които правят всичко да изглежда по истинско. Това е нейният свят.
В тази вечер тя лежи сред цъфналото снежно поле от слънчогледи и гледа мигащото небе. Тази вечер той ще се смили над нея, ще тръсне леко кълбото пълно с вода и парченца от живота й. Ще го тръсне, за да накара една – две звезди да се откъснат от изкуственото небе, което той контролира. Да се превърнат в комети. Да се превърнат в причината тя да повярва, че има право на една – две мечти. Той ще гледа, усмихнат непременно, как тя притваря очи и размърдва устни, изговаряйки безмълвно желанието си. Не му трябва да гледа, да засилва звука или да иска обяснителни субтитри, за да знае какво е желанието й. Това е нейният свят, но той е неговият управител, той отговаря за нещата. Той е свързан с всичките й желания. Но по-скоро – всичките й желания са свързани с него.
Лесно му е, всъщност. Както и изглежда. Светът е негов, винаги, но той не е длъжен да се занимава с него по всяко време. Истината е, че нещата продължават леко да треперят дори и след като е оставил преспапието на спокойствие. Всичко е бавно, ноемврийският дъжд е вечен, но въпреки това всичко продължава. После той отново решава да се позабавлява и, в зависимост от настроението си, размества нещата по различен начин. Понякога са урагани, потопи, земетресения и пожари. Друг път са любимите й дъждове, сняг в светлините на уличните лампи, бели вълни разбиващи се в краката й, провесени от кея. В зависимост от настроението му светът й трепери или се тресе.
Той не е Бог, естествено. Той е просто човекът, в когото е преспапието. Той е притежателят на онова йо-йо, на което седи тя. Ако се приспособи, тя може да живее с или без него. Той не е виновен, естествено. Аз обаче съм. Тя малко ми се сърди понякога.. че му го подарих без дори да го опаковам в някаква по-специална хартия. Сърди ми се, че дори не почаках някакъв по-специален повод. Сърди ми се, защото не я предупредих.
Преспапието ми е като една магическа кутия, която върви с една магическа игра и с четири магически думи. Някои знаят истината, естествено. То върви не с играта и не с четирите думи. Върви с една от тях, винаги с нея. А от играта се е напукало. Има и малко цимент по ръбовете му.
Познавам този човек, досещате се. Казва се Господин Великан. Той има едно преспапие, което аз му подарих. И контролира света в това преспапие. Моят свят.
Ние хората, всеки един от нас.. Сме с едно такова преспапие в комплект. То минава през много ръце, като това зависи от онази една единствена магическа думичка.
Господин Великан може и да се мисли за много голям, но той всъщност е просто онази малка фигурка в едно друго преспапие. Което лежи в нечии други ръце през половината част от времето. А през другата половина хваща прах на нечий скрин, докато сезоните му се нижат бавно – бавно.

with friends like these who needs enemies?

Заради него съм каквато съм. Заради него русото в душата ми е повече, отколкото в косата. Заради него сърцето ми ще гори още много, много време.
Заради нея знам какво имам, колко е ценно, колко много имам нужда от него. И как да го опазя. Заради нея знам, че си заслужава да се боря. На всяка цена.
Заради него не вярвам, заради него ми е трудно да намирам границите. От него почнаха китарите.
Заради нея съм щастлива. За нея се усмихвам, бирените ми халки са нейни. Заради нея се крепя, защото сме едно – аз съм тя и тя е аз, така че трябва да съм цяла. Заради нея.
Заради него се усмихвам, когато минавам покрай изоставените пейки. Заради него сияя, защото съм неговото Слънчо. Заради него понякога ми е трудно да съм сама, защото съм свикнала винаги да имам рамото му.
Заради нея осъзнавам грешките си. Заради нея зимата значи сладолед. Заради нея премислям всичко по един път и половина.
Заради него съм себе си. Заради него съм влюбена. Заради него съм кучка. Заради него сарказма е повече от жизнерадостта. Заради него падащите звезди са просто умиращи желания, чийто реквием са въздишките ми.
А пък той е причината да не спя вечер, да късам листата на маргаритките, да раздухвам глухарчетата, да въздишам по табелите. Защото.. Просто така.
Заради тях вярвам и не вярвам. Заради тях обичам. Мразя. Харесвам. Викам. Прегръщам. Целувам. Проклинам. Моля. Слушам. Чакам. Тичам. Бягам. Крия се.
Заради тях. Просто ей така, защото мога.

and it burns like me for yоu.

не обичам сбогувания. ама никак не обичам. но понасям, знаеш - няма как. след като се виждаме, за да си кажем 'чао' накрая. и после, някак си, пътят до вкъщи, автобуси, коли, метрото - понякога. всички влюбени двойки, които имат по нещо от нас.. а не ние от тях, не, не ние.
онова момиче с неговия суичър, когато го дъличкаше. а той й хващаше ръцете зад гърба и я целуваше, докато се смееха.
и другото, което се цупеше, а той я целуваше по бузата, докато не я усмихна отново.
и всички със принцовете. и всички принцове са теб. необяснимо.
момичетата на гарата ме гледат съчувстващо. и ми кимат, когато тръгвам надолу по стъбите, обърнала гръб. даже май видях две окуражаващи усмивки.
няма лошо, но аз съм добре. добре съм наистина. избрах те. а казват, че нямала съм избор, ха. това, ако не е избор, здраве да е.
безсмислена съм напоследък. и безумна. и без много още неща. и какво от това?
нали мириша на твоя парфюм?
нали вечер се прибирам вкъщи при мисълта за теб?
нали си всички песни?
нали си всичко хубаво и лошо?
нали си мой?
нали съм твоя?

така че - да. добре съм. добре съм.. понеделник. вторник. сряда. четвъртък. и петък. а после съм себе си. после съм твоя.
така че - не. не плача вече на сбогуване. защо да плача? нали се връщаш още. нали ме чакаш още. нали сме тук. и сега. нали сме?

нека. нека сме.

à lui.

"J’aime être avec toi parce que je ne m’ennuie jamais. Même quand on ne se parle pas, même quand on n’est pas dans la même pièce, je ne m’ennuie pas. Je ne m’ennuie jamais. Je crois que c’est parce que j’ai confiance en toi, j’ai confiance en tes pensées. Tu peux comprendre ça ? Tout ce que je vois de toi et tout ce que je ne vois pas, je l’aime. Pourtant je connais tes défauts. Mais justement, j’ai l’impression que tes défauts vont bien avec mes qualités. Nous n’avons pas peur des mêmes choses. Même nos démons vont bien ensemble ! Toi, tu vaux mieux que ce que tu montres et moi, c’est le contraire. Moi, j’ai besoin de ton regard pour avoir un peu plus de… de la matière ? Comment dit-on en français ? De la constance ? Quand on veut dire que quelqu’un est intéressant à l’intérieur ?
- Profondeur ?
- C’est ça ! Moi je suis comme un cerf volant, si quelqu’un ne tient pas la bobine, pfft, je m’envole… Et toi, c’est drôle, je me dis souvent que tu es assez fort pour me retenir et assez intelligent pour me laisser filer…"

at least out loud i won't say i'm in love. (:

friends > all.

понеже не ми е виновно да плача в тяхно присъствие. защото най добре пасвам в техните прегръдки. и най ме радва техният смях. защото в тях съм най перманентно влюбена и те разбират всички мои 'аз'. защото е нужен просто един поглед, за да ме прегърнат, едно измрънкване, за да ми направят масаж, надявайки се главоболието ми да спре.
можем да са безумно лигави с мен, но в момента, в който имам нужда само от мълчание и някой, на чието рамо да плача, стават сериозни и попивателни. попивателни на сълзите ми.
не мисля, че някой може да разкаже историята на любовите ми по добре от тях. дори аз.
първо действие: сведени погледи.
второ действие: първи целувки.
трето действие: 'остани.'
четвърто действие: сутрешни усмивки.
пето действие: 'сбогом.' и сълзи по възглавницата. под душа. в училище. над Кулата. в дилърс. пред непознати. по суичъра на даниеле. и по рамото на ина. по пода на киното. по ръцете ми. докато с мими късахме последното писмо.
всичките пъти, когато ме е прибирал от гарата. и всичките разказа, безумно различни. лято. есен. есен. есен. есен. ноевмри. зима. зима. зима. зима. зима. зима. пролет.
животът ми е каша yana style, затова сте единственото нещо, което обичам толкова, че да си хабя пожеланията под паднали звезди за вас.

ps: train spotting. <3

l'amour est une source de problèmes respiratoires..

помня онези вечери, когато се чувствах сякаш сърцето ми изтича през канализацията.
помня и онези, когато ми трябваше поддържаща система, за да съществувам.
помня дилърс и сълзите, които почти успешно прикривах от рошъл.
помня и сълзите, които не си правех труда да прикривам от мими и от даниеле.
помня четенето, безумното четене, само и само да се опитам да попреча на смъртта й. не бях достатъчно силна.
помня борбата. но тя беше само на хартия, бях се предала отдавна, много отдавна.
помня бутафорната усмивка.. но после се замислям и се сещам - нея всички я помнят.
помня седенето на прозореца, взирането в сухотата навън, надеждата за сняг.
помня ноември.
помня цигарите. доста добре ги помня.
помня ноемврийския дъжд съчетан със сладолед и двама приятели на гарата. кръстословицата. един от миговете, когато знаех, че няма да се срина точно тогава.
помня колко пъти даниеле и рошъл са ме прибирали.
помня отчаянието. седенето на пода в банята. лежането в празната вана. натравянето с кафе. неяденето. инсомнията. кошмарите. недоверието. писането. слушането на музика.
помня, че не бяха отделни неща. разми ги в едно голямо петно, което просто ме погълна като черна дупка. помня раните, като от куршуми. стрелец. забавничко.
"ако не си с мен, можеш да си със всеки друг на улицата.."
"защо не вярваш на хората?"
.. защото са като теб.

you and me and a bottle of wine..

Очите ни се срещнаха, небрежно, непредвидено, необмислено.. морето във моите с лешниците в неговите. Погледнах напред, а той заби брадичката си в рамото ми и ме погъделичка с косъмчетата по нея. Усмивката разцъфна на лицето ми, а на мен ми се поиска да я скрия. Исках да запазя този миг само за себе си, само мой.
Повечето ни хубави мигове бяха споделени, общите поне. Свързаните с мен или свързаните с него.. винаги и другия участваше. Или поне в моите представи. Винаги и другият знаеше.. Затова сега щях да бъда само аз. Само аз заради него.
Отпуснах се отново върху възглавницата, а ръцете му ме обвиха, докато се обръщах с гръб към него. Нямах нужда от целувките му, поне не точно в този момент. Само малко тишина, защото когато сме по отделно, не мога да я получа. Обща тишина, която не се смесва с пращенето на телефона, тишина, а не мълчание през километрите. Сега исках да получа малко тишина..
Косата ми непокорстваше някъде по възглавницата, пръстите ми се бяха сключили с неговите. Нямахме начало и край, просто аз и той - той и аз. Просто отделните въздишки, които издишах понякога. Усетих лицето му, заровено във врата ми, дъхът му, гъделичкащ сетивата ми.
Обърнах се отново, лицата ни бяха на милиметри. Допрях бузата си в неговата, а косата му ме погъделичка. Отварях и затварях очи, пърхах с мигли по него. Освободих ръката си от неговата и я сложих на гърдите му. Въздъхна и затвори очи, а от изражението му лъхаше раздразнение. Знаеше какво ще направя още преди да спусна ръка към ребрата му и да започна да го гъделичкам. Преви се и ме остави за малко да си мисля, че съм по силната.. После хвана ръцете ми, не можех да мърдам. В очите му блестеше онова въудошевление, онова чувство, че е надделял. Затворих очи и го зачаках да напрадне. Устните му се разбиха в моите, като вълни по брега. Ръцете му се отпуснаха, после смениха местоположението си и се обвиха около кръста ми. Пристина ме по близо до себе си, две пъзелчета. Моите ръце в косата му. Моята коса в лицата ни. Разстоянието, което се превръщаше в близост, и близоста, която вече беше докосване.
Някъде там посредата на целувката ни се усмихнах. Бях в безопасност. Където трябва. Бях цяла.
Откъснах се, не ми се искаше.. но се откъснах. Зарових лице във врата му и го притиснах невъзможно близо до себе си. А после и той ме притисна. Нямаше нужда, защото вече нямаше накъде. Но ме пристина.
Отново ни избутах назад, легнах върху гърдите му и се заслушах. Още два - три часа, това ни оставаше.
Аз и той, и стаята, и одеалото. И неговата риза върху мен по някое време по късно. И ягодата, която извади, за да изяде. После се замисли и ми я подаде. А когато го попитах какво й има, че ми я дава, той просто каза "Беше първата, така че е за теб.."
Осъмвам нечия и цяла. Какво по хубаво..

понякога.

понякога обличам дрехи, които ми напомнят на някого. не излизам с тях.. просто седя на земята, заровила глава в някоя блуза и си спомням.
понякога слушам песни, които не харесвам само защото значат нещо за някой друг.
понякога, напук, си връзвам косата, защото помня, че на него му харесваше повече пусната.
понякога се пръскам с последните капки от парфюмите, които пазя, защото помня, че съм била с тях на някоя среща. някога.
понякога отварям профилите на хората, на най различни места, по простата причина, че това е единственият начин да знам как са.
понякога чета смси.. затова няма да ги изтрия. или поне не всички. чета ги и си спомням каква е била реакцията ми, когато съм ги получила. и на какво са отговор. и.. защо.
понякога.. хах. гледам филми. никой друг не плаче на american pie.
...
а напоследък понякога се изразява единствено в това да облека дрехата, която си ми оставил, и да се опитам да възстановя миризмата. дори и след прането.
и сега е понякога.

always, somehow.

ще ми се никога да не съм го чувствала. да не съм плакала.. да не съм чакала. и да не съм се усмихвала. ще ми се да не помнех гласа ти, очите ти, допира на косата ти. ще ми се да не потръпвах щом чуех името ти. ще ми се да не беше ти.
ще ми се да бях пропуснала влаковете и гарите. летните звезди. ще ми се да нямах този твой белег върху себе си. защото белезите остават завинаги. ще ми се да ме беше пуснал.
ще ми се да не беше съборил стените, да не беше пренаредил речниците ми, да не се беше появявал. да не беше обърнал света ми.
ще ми се сетивата ми да не те разпознаваха дори там, където те няма. ще ми се да не се обръщах да те търся в тълпата, в която знаех със сигурност, че те няма. ще ми се да не сравнявах всяка целувка с твоите пластмасови. ще ми се да можех да видя падаща звезда и да не се сещам за лятото..
но не стана. не се получи така, както ми се искаше. не стана мой, не станах твоя. не и пожелана. остави си отпечатъците по сърцето ми, сякаш си разчупил хляб, останаха пръстите ти. и празното място от частта, която взе.
ще ми се да не се бях дала. давала. толкова много пъти.
ще ми се да чувствах нещо сега. тъжно е. но те няма. тъжно е, защото така и не ми се прииска да те забравя. да те отрека. да те преживея. и явно точно непожеланите желания се сбъднаха.
ще ми се да ме помниш.