лежа на земята, с разхвърляна по пода коса, разперени ръце и поглед, вперен в жълтия лампион. отдясно е пианото, на което така и не се научих да свиря, но, по което има отпечатъци от всички хора, които обичам. в ляво е леглото, което не е мое, но на което съм спала с почти всички хора, които обичам. някъде под мен, засъхнала по паркета, някога е била разлята чаша вода - в една безсънна джони деп нощ, когато всичко се въртеше, а аз се чувствах като метеор. малко по назад и малко по в ляво, отново по паркета, имаше лепкави шоколадови следи от една торта, която споделих с луната. наистина, дойде, за да ядем заедно.
още по в ляво, където преди години имаше един шкаф с бодливи дръжки, лежах една вечер, докато в другата стая част от живота ми припадаше. но по голямата част от епилептичните пристъпи бяха в моята глава, наистина.
и се връщам малко по назад. когато нямаше нищо, само стени, под и таван. дори врата нямаше. когато лежах, по гръб, на земята и слушах тишината.
тишината, която днес липсва.
мога да връщам спомени само с мигване. мога да бъда където и да е, стига вече да съм го преживявала. и всичко в тази стая носи нещо хубаво. всичко освен жълтия кръг на стената, със инфарктните стелки и безумните чертички, които са като ограда, като затвор на часовете.
само от него - нищо хубаво. само безсънни нощи и неспокойни сънища. само кули и пожари.
само кошмари.
Няма коментари:
Публикуване на коментар