понякога.

понякога обличам дрехи, които ми напомнят на някого. не излизам с тях.. просто седя на земята, заровила глава в някоя блуза и си спомням.
понякога слушам песни, които не харесвам само защото значат нещо за някой друг.
понякога, напук, си връзвам косата, защото помня, че на него му харесваше повече пусната.
понякога се пръскам с последните капки от парфюмите, които пазя, защото помня, че съм била с тях на някоя среща. някога.
понякога отварям профилите на хората, на най различни места, по простата причина, че това е единственият начин да знам как са.
понякога чета смси.. затова няма да ги изтрия. или поне не всички. чета ги и си спомням каква е била реакцията ми, когато съм ги получила. и на какво са отговор. и.. защо.
понякога.. хах. гледам филми. никой друг не плаче на american pie.
...
а напоследък понякога се изразява единствено в това да облека дрехата, която си ми оставил, и да се опитам да възстановя миризмата. дори и след прането.
и сега е понякога.

добър си - и не може да те има.

но те има, слава Богу. още ми е трудно да повярвам..
че след хилядите трънчета на лятото, ще се влюбя в парещия студ на зимата.
че ще бъда звездно бяла и усмихната, някъде под черното на дрехите..
че ще вярвам на прошепнатите приказки и на песните изпети ни от друг..
как да вярвам щом не с огради и окопи съм опасана, а с бодлива тел и гъсти капинаци.
и пазители, уви, си нямам, само мъничко сарказъм и чувал със спомени.
а от спомените, Боже, как боли. че и тебе май те наранявам.
и понякога с обърната назад глава взирам се в морето на отминалите месеци.
а не вярвам вече в крайща. не, в щастливите не вярвам, другите са неизбежни.
сбогом винаги е значело тъга, как да съчетая щастието с нея?
и си тръгва зимното, а някак мразя пролетта. и кокичетата някак ме потискат.
...
и все пак, всички дъждове са ноемврийски, прости ми, че ще мразя пролетта.

спомени със мирис на малини..

подредих хамака на тавана и докато го оставях в раклата ненадейно го разгънах. видях изтърканите въжета и изведнъж пътищата на съзнанието ми поведоха само в една единствена посока, към онзи летен ден, когато лежах, четях кулата, ядях малини и говорех по телефона. онзи едночасов разговор, когато ти казах, че ако не се мръдна пръскачките ще ме намокрят. и как ти каза, че си сигурен, че водата ще ме посъбуди малко и че ще съм малко по жизнена, така че нямаш против.

а как ми се ядат малини сега. сладко киселият им вкус, червеникавите петна, които оставят по ръцете и дрехите ми. начинът, по който застават върху пръстите ми, като малки червени шапчици. да, ядат ми се малини.

след тавана отидох да извадя дебелия пуловер от гардероба.. и докато го издърпвах в краката ми падна сгънатата бяла рокля, която ми стига до глезените и с която приличам на избягала булка. роклята, която никога не съм носила на плажа (или почти никога), но въпреки това мирише на море и на теб. а аз обожавам мириса на морето. солен, натрапчив, безспирно напомнящ за себе си. като теб.

но много скоро ще ми бъде малка роклята, пък и хамака сигурно ще се скъса следващото лято. книгите ми са изтъркани от четене и.. не зная вече кой си, роланд или някой друг.