flashback.

Няма да има повече писма за теб, изписах си всичкото привличане като че ли.. Сънувах ни. Спомени главно, нищо, което има някаква вероятност някога да се случва. Сякаш си помнях различни животи и сякаш ми се искаше да вярвам, че във всеки един от тях.. все в някакъв период от животите ни.. сме били заедно. Вярвам, че не е било само това, че няма да остане само това, че някой друг път.. може и да не съм руса, а ти може и да не свириш на китара.. (бъди пират, убий ме, ако искаш.)
Може би тогава наистина ще съм способна да си тръгна първа и няма да седя като в лодка за Авалон и да наблюдавам как мъглите ме откъсват от теб, след един последен поглед, който съм успяла да си спечеля. Може би тогава няма да съм Моргана, няма да ме мразят. Но кого ли заблуждавам. Колело е, нямам избор. Нека аз съм лошата.
Отново бяха кошмари, но не беше страшно. Седях на една поляна.. пред една дървена ограда.. и между мен и оградата имаше един такъв ров пълен с китари и.. вече не помня с какво. Но аз просто седях и гледах шибаната ограда и там беше толкова хубаво. А при мен валеше. И ме съсипваше.
И затворих очи за момент и онова ужасно нещо, което преди беше сложил около себе си, оградите, стражите, всичко.. отново беше там. И аз седях и дори не се опитвах да вляза, защото онова човече седеше отгоре, провесило крака и ме гледаше, почти състрадателно. И вече нямах работа там, и вече просто не бях твоя.