прекарай със мен един rock`n`roll ден..

why be alone when we can be together, baby..
i can make your life worthwhile.. and you can make me start to smile.

понеделник, 27 септември 2010 г.

sex, drugs n rock'n'roll.

На Вени.

Прибирам се по тъмно със заплетена от бързане коса. Очите ми са късче синева сред бурята от размазан молив и едва останала спирала. Дъхът ми на цигари и някакъв противен евтин алкохол се крие зад неподправена усмивка украсена с бледо розово или пък тъмен нюас на кафявото - според настроението. Изморена съм от бързане, от дишане, от обещания, от хора. Кръвта ми бълбука от кофеин, от превъзбуда, от времето. Изритвам си кецовете в коридора, събличам мокрото кожено яке, което ме прави по мрачна, отколкото съм. Вадя телефон от джоба, снимката е с някоя приятелка, непременно, и го отключвам, шарейки с пръстите, чиито нокти са покрити с тъмен или крещящ светъл лак - отново според настроението.
Всичко е тихо, няма гласове, няма хора. Почивам си от годините, от възрастта си, която започва с единица, чувствам се като петдесет годишна, но мислите в главата ми не приличат на тази възраст.
Отпускам се дивана и си спомням деня. Няколко обещания, невъзможни за изпълнение и едно, което със сигурност ще се сбъдне - среща на другия ден. (Но и то не е сигурно.) Крещяла съм като луда на някоя на улицата, целувала съм като луда - отново някой на улицата. Пушила съм, пила съм, смяла съм се. Денят ми е започнал към десет, предната ми нощ е свършила към три. Размазаният ми грим скрива торбичките, сенките по очите, устните ми са червени от хапане. Ръцете ми най вероятно треперят, защото още преди 12 съм изпила три чаши кафе. Тичала съм след някого, хвърлила съм се на врата на някого. После съм седяла с бира в ръка, псувала съм днешните мъже, днешната поезия, днешното време. Вчерашната любов.
Ръката ми е била сключена с нечия друга.
Изневерила съм. На себе си. Кожичките на пръстите ми са изядени от нерви, от очакване, от нямане какво да направя на някой тест. Китките ми са надраскани със клетви, които знам, че не искам да кажа, защото няма на кого. Имам вкус на кръв в устата, защото си хапя езика. Устните ми са сладки - от желираните бонбони в огромни количества.
С ръка съм ровила в чантата си - цигари, някой прекрасен бестселър, който повечето ми приятели няма да разберат и след десетото четене, стотинки, бележки, две - три писма, които все си напомням да изгоря. В главата ми се въртят най различни неща - мисли за някой разказ, който искам да напиша, мечти за денят, в който ще завладея света, гняв насочен към две - три момчета, които все си напомням да забравя.
Отпускам се на дивана, пускам Zeppelin и си мечтая за деня, в който ще си спомням за това и ще се моля децата ми да са различни от мен.
Защото дните са прекрасни, защото обещанията рядко значат нещо, защото грешките са, за да се правят, и никой няма право да се грижи за теб освен самия ти.
Чаршафите ми са просмукани с вини, със обещания, с любов, със сълзите ми. Просмукани са с теб и мен, с цигарен дим, с разлято вино и втечнен еквивалент на някое китарно соло.
Възрастта ми започва с 1 и завършва със лудост. А пък аз обожавам живота.

И на Мими, защото винаги е и на Мими.

сряда, 22 септември 2010 г.

only now.

Събуждам се от топлото до мен, от ръката около кръста ми, косата, гъделичкаща врата ми. Коремът ми се свива, сякаш от някакво болезнено предчувствие за нещо лошо, за непоносима болка, която ще избухне в гърдите ми, докато аз седя отстрани и гледам през еднопосочно стъкло. Обръщам се леко, внимателно отмествам ръката и се опитвам да не кихна, казвайки си наздраве наум. А после онова в сърцето ми избухва, парченцата се забиват в другите ми органи, корема ми се свива, а в същото време ми се повдига, гади ми се, искам да избягам. Не мога да дишам, дробовете ме стягат, някъде долу вляво една изгаряща, пронизваща болка, от която тялото ми конвулсира. Стискам очи, за да потисна импулса да скоча на крака и да избягам.
Секундите на осъзнаване, на вълните от спомени, които връхлитат в съзнанието ми, малките часове от предишната нощ, бързите стъпки по осветената пуста улица, после ръцете му по гърба ми, дъхът му по врата ми, нежеланието, което потискам, защото ми се струва правилно. После моментите преди да заспя, заслепяващата болка от размислянето. Тръсвам глава и прехапвам устни, докато отмествам ръката от кръста си, дърпам се рязко, молейки се да не го събудя, да не ме усети, да се измъкна и просто да забравя, да затворя очи и всичко да е сън. Изнизвам се изпод чаршафа, с който после го завивам. Един последен поглед, русата му коса по възглавницата и ръката, която е искал да е върху мен, но вече е върху леглото. Клепачите му трепват и за момент всичко отива по дяволите, няма да мога да избягам. Тогава се завърта и сънят го поваля отново. И аз бягам.
Чантата и якето, обувките. През вратата, тичам по стълбите и после още сто метра, докато не стигна до плътна сянка, докато не съм сред хора, докато не изкарам картината от главата си.
Докато не махна русото. Затварям очи отново и пренареждам интериора. И тогава стаята отново е онази, косата отново е тъмна, ръцете и краката ни са преплетени, и твоят, моят пулс са едно. Облягам се назад към студения камък и сълзата пада на коляното ми, напомняйки на контраста между моето студено и твоето топло лято.