Знаеш ли за онези моменти, когато се обръщам назад и през сълзи се питам сбърках ли.. ти ли сбърка? Знаеш ли за нощите, когато не спя, а седя под прозореца, облегната на радиатора, и мисля за бъдещето? Някога помислял ли си онези минути, в които седя, в абсолютно мълчание, и просто издишам дима?
Не, не знаеш. И не, не си.
Има дни.. има нощи. Има денонощия и седмици, когато не вярвам. Просто съществувам, дишаща, гледаща, почти чуваща.. обичаща. Но не вярвам.
Не вярвам в луната, в звездите, в съдбата, в кармата, в хората, в музиката, в книгите, в думите, в сънищата, в себе си, в Ка. Не вярвам, че има хубави и лоши неща, не вярвам, че хората се променят, не вярвам, че аз се променям. Не мога да повярвам, че някой ден ще съм сама, голяма, без всички детски книжки и плюшени играчки, които ми служат за стени сега. Не вярвам, че ще ми се наложи да порасна. Обаче не вярвам и в лошото, в лъжите, в убийствените погледи, в омразата ви, в заблудите ми. Не вярвам в тъжните краища, не вярвам в изчезването, не вярвам в черната дупка, която преди време беше сърцето ми.
Не вярвам в Джеф, в Роланд, в Ромео, в господин Дарси, в Хийтлиф.. И най лошото – не вярвам в Даниеле. Във влюбения Шекспир също не вярвам. Не вярвам в Дон Кихот и мелниците му. Не вярвам в Дулсинея, в Сюзан, в Кати, в Лиз и Бенет. Жулиета няма да я споменавам.
Просто не вярвам. Няма хубаво, няма лошо. Единствено апатията, недоверието, безсмислените ми дни. Бутилката с вино и Борисовата градина в някоя снежна буря.
Иска ми се да вярвам в лятото, но в него се съмнявам най много.
Няма коментари:
Публикуване на коментар