реквием.

вярно, че съм вещица - от най проклетите. и че с принцове не ми е работа да си оправям кармата. вярно, и преди да ме подпалвали, не е нищо ново под небето. знаех си, че нямам шанс да заблудя орисниците и да омагьосам времето, та мой да си останеш. знаех, че и километрите ще бъдат вечни, че съм неспособна да превърна аз и ти във ние.

във косите ми преплетена съдбата е, все обречени любови да мечтая.

винаги да бъда нечия, да не заспивам нощем. не, че имам против, през деня магиите ми не работят. май обаче предпочитам да се будя ничия, но цяла.. няма лошо, и това ще стане.

вярно, че препусках твърде бързо сред полята разпиляни чувства, прекалено много саможертви ни спестих като във огъня подхвърлях чучела като заблуда. себе си ще хвърля май накрая. като за последно, като за начало.

като за начало ще си нарисувам граници около кралството, ще прокопая ровове. и ще отстоявам собствените си "не може" и "не трябва". ще заключа в себе си магиите, но само белите, черните ще са отвън, всичките ще ги нахлузя. като дрехи, като нощ, като защита.

и какво, накрая ме превърна във онези лигави принцески със тиари вместо островърхи шапчици. и последната ми злоба и нахалство, и сарказъм се изляха заедно с дъжда през онзи летен вторник.

ще започна отначало.