leave me dreaming.*

Исках да напиша песен. Беше преди, много преди. Но исках да ти напиша песен, за да е само моя и твоя. С наши си думи, собствени изрази, обръщения, които никой друг не може да разбере. Щях да я изпея, въпреки че не мога да пея. Щях да я изсвиря, въпреки че мога да свиря единствено с пръсти. Бих я нарисувала, но мога да рисувам единствено кубове. Бих я направила поезийна, но не мога да мисля в рими. Така че.. Винаги в проза.
Сега седя на Луната, с провесени крака в Космоса, гледаща към Земята. Без да мигам. Като калейдоскоп е. Като екран. А всъщност е доста истинско. Всичко е бавно, въздухът не ми достига, но този път не е от мъка, а защото няма въздух. Облягам се назад, върху студената повърхност на Луната (като ръцете ми е студено), затварям дясното си око, вдигайки пръст към звездите и почвам да ги закривам една по една. Гася ги. Не ми трябват днес.
Една комета прелита край мен, докосва се до пръстчето на крака ми, леко ме опарва. Прошепва ми: „Пожелай си нещо. Пожелай си някого.” Издухвам я, като глухарче, като прашнка от лист хартия. Следя я със поглед, докато не светва по-силно за последен път, след което изчезва в безкрая. Но знам, че не е изчезнала, защото нищо не изчезва наистина. Опареното заздравява бързо, за секунди, сякаш са седмици. Остава само белег, бегло напомня на колело. Бегло напомня на нещо друго.
Взрив. Някъде в безкрая, някъде във времето. Повдигам се, вече не лежа. Оглеждам новия си Свят, новото си местообитание, търся причината и следствието. Вляво от мен черното е малко по изкрящо, като че ли червенее. Черна дупка или супернова. Без значение е. В такива моменти от значение е единствено положението на косата ми, блясъкът на очите ми, дали ръцете ми са студени или топли, дали пулсът ми е учествен.. В такива моменти преразпределението, унищожението и сътворението на вселената за мен са като незабележими фрагменти в пейзажа. Нещо неизбежно, нещо постоянно. Ритъм, цикъл, някакво колело. Верига или кръг, които предначертават далечното бъдеще, което не ни интересува в момента. Наивно е да същестуваш.. Да вярваш сляпо, че си заслужава. Че някой ден ще бъдеш запомнен. Ще те забравят. Вероятно някой ден, след хиляди години, някой от наследниците ни ще намери костите ни.. Ще ни сложат в музей, с номерца. Ще има хипотези за това как е минавал животът ни. Какви са били дните ни, как сме живяли.
Затова се преместих тук, затова се преселих на Луната. Предпочитам да не ме помнят, отколкото да си съчиняват живота ми наново. Предпочитам да ме няма, да не съществувам, прахта ми да се разпръсне из вселената, да се изгубя в черна дупка, да избухна като супернова, пред това да намерят някоя моя вещ, някое писмо.. И да ме съчинят. Да измислят теб. Да измислят отново любовта ни. Да сменят ролите. Да има хипотези за вината и за опрощението ни. Предпочитам да спра да същестувам пред това да ме променят и изживеят наново, без теб и мен.

А може би просто трябваше да напиша песен. В поезия, не проза.


* някой отдавна ми каза, че това крещи цялата ми същност.

Запомни ме такава - разнежена. И не викай след призрака "Как си?"

Остави ме да живея във константното ни минало, изтрий единствено последните две - три седмици. Помни ме такава - лятно, морски бяла, с рокля до глезените и мокра от солените пръски. Помни ме наивно усмихната, по мое си тъжна.. Помни ме казваща сбогом, а също и заспало прошепваща "здрасти.."

Помни ме като Сюзан - на прозореца, със пусната златисто слънчева коса. Помни ме срамежлива, със скръстени ръце, едва пристъпяща покрай реката. Помни ме звездно - лунна, с вкус на захарен памук и на бакарди.

Запомни усещането от сключените ни ръце, от натрапчивото чувство, че си празен щом ме няма. Уханието на косите ми и звука от мигването на очите ми.

Затвори очи и се сети за пулса ми, едва отличаващ се от твоя. И най сетне жизнената ми усмивка щом съм във морето.

Най вече - запомни гласа ми, лекичко треперещ щом затваряше.

Помни ме, за да мога някак да живея в настоящето ти.. Нищо, че ще бъда само спомен от изминалото лято..

бирени халки и крилца на пеперудки.

Първо.. Сбогом. Ужасен начин да започнеш нещо, но.. Единственият уви.

Второ.. Честита година на калинките. Не знам дали я има в някой календар. Сигурно не. Но какво пък, не съм аз тази с хороскопите, така че ще ми простиш това малко подминаване на правилата. Ще си направя една прекрасна калинкена година. Пък !

Та.. казах, че няма да правя равносметка. Просто за момент ще погледна през рамо, за да видя с какво се сбогувам, става ли? Без възражения? Е, ето – обръщам се.

Не пазя дневници, не знам какво точно ми се е случвало по месеци и дати. Но знам, че имах най прекрасното начало и най сриващия и разрушителен край. За прекрасните екскурзии, за Европа, такава каквато я видяхме, с огромни усмивки и заспали очи. За тартите с ягоди и за спането в автобуса. За разхождане по парижката магистрала в 11 през нощта. За снимките. За едната вечер, в която си спах в стаята. За белота и бакардито. За класа ми, защото е страхотен.

После за прекрасното ранно лято, което прекарах във висене в борисовата и учене за изпита по френски. После се концерта на Scorpions, който никога няма да забравя. За Сава, който дойде с мен. За морето, за пясъка, за среднощното къпане и бирата. За усмивките, които не можех да крия. За Даниеле, който винаги беше разбиращ и търпелив и обичащ. И никога няма да мога да му благодаря.

За летните грешки. И за плуването на онова пристанище. За мокрите коси и прецаканите слушалки. За будуването и за това че сутрин никак не ми се отразяваше. За купуването на сладолед ^^

За Мими, защото е най прекрасното чудовище на света. И защото бирените халки винаги ще ми напомнят на нея. За Ина, защото каквито и глупости да прави и колкото и да е зашматкана и отнесена, аз ще си я обичам. За Лю и за Пешко, защото всеки път, когато гледам тъп филм се сещам за тях. За него, защото ме качи на альоша. И защото винаги ме усмихваше, нищо че не ме правеше щастлива. И защото имам чувството, че единствените ръце, единствените пръсти, с които си пасват моите, са неговите.

За прибирането по тъмно, за зяпането на звездите. За звездния дъжд. За течния шоколад и лъжичките. И за всички неизпратени писма. За концертите. За преглътнатите сълзи. И за неизплаканите.

За това, че съм сватовница.

За потъмнялата ми коса и за изрусялата ми душа.

За всички предстоящи грешки, за всички настоящи каши.

За целувките, които никога не са били пластмасови, но успешно се правеха на такива.

За китарите, защото без тях светът щеше да е с няколко хиляди идеи по ужасен. За музиката, която ме държи будна. За кафетата. За мандарините и желираните мечета.

За туптуптуптуп и за греяното вино.

За толкова много неща, че не мисля, че ще мога да се спра. Но спирам. И си пожелавам прекрасни последни дни от годината. И за предстоящите месеци.

Усмихната година на всички (:

embrasse - moi, cap ou pas cap?

ще тичам по заледения камък надолу по стълбите, без да виждам дали си в края им - да ме чакаш. ще стискам юмруци, сърцето ми бързо ще бие, а в очите ми нервни сълзички ще плуват. ще усещам как косата ми роши се, но защо да се спирам, ти сам ще я подредиш. и може би, само може би, ще се развърже връзката ми, но аз знам, че няма да падна, и няма да спра да я вържа. ще подминавам хора, непознати и познати, ще чувам викове, молби и крясъци.. но само ти ще бъдеш във ума ми и няма да си чувам вече името.

ципът на якето ми, може би, ще се отвори, ще е студено, за момент или за малко повече. ще почна да издишам топъл въздух, а пък снежинки ще се наредят в косата ми. синджира на врата ми ще се поразмести, ще се вплете във някой кичур рус.. но и тогава няма да се спра, защото имам чувството, че вече усещам присъствието ти.

ще запея песничка, сигурно. или моето "ля ля ля", което пазех за друг. усмивка забравена ще разцъфне на устните, а очите ще гледат меко както един път много преди. и няма да имам нужда от смислени приказки, ти ще разбираш моя безсмислен блътвеж. ще ме спреш, ще обхванеш с ръка раменете ми, ще почакаме докато сърцето леко забие. тогава ще тръгнем нанякъде, обещай ми. със снежни виелици, летен дъжд и без понеделници.

със твойта китара и мойта усмивка, с двете ръце вкопчени. ще ми свириш, а аз ще си пея безмълвно, а после ще заспивам върху твоите крака. ще заравяш пръсти в косата ми, а аз ще ти пърхам със мигли по бузата.

ще знаеш, че спя до късно, защото сънувам, а вечер седя, за да бъда със теб. ще бъдеш ревнив - но не прекалено, ще бъда свободна точно колкото искам. обещай ми - не ми давай да бягам, защото връщането е винаги трудно. и понякога знай, имам нужда да чувствам шепота на дъжда по лицето си. и мразя чадъри, качулки, нещата които ме пазят суха.

сега ще заспя, от звуците на твойта китара, възможно е после да не те помня. но ти бъди търпелив, дръж ръката ми. сложи ухо на корема ми, чуй пулса. пеперудките тогава ще се събудят.

и ще бъда твоя, единствено твоя.