прекарай със мен един rock`n`roll ден..

why be alone when we can be together, baby..
i can make your life worthwhile.. and you can make me start to smile.

събота, 31 март 2012 г.

Последно действие.

your leg my leg
your arm my arm
your smile and the warmth
of you
who made me laugh
again.

Складирала съм всичките ни спомени, усмивки, целувки, скарвания и спречквания в една кутия, една затворена кутия в дъното на гардероба ми. Стените й за изписани, няма нито милиметър празно място, поизмачкана е от времето, капакът й е пооръфан, дъното почти е скъсано, но кутията си седи, пълна с миналото ни. Минало, което все си напомням, че трябва да забравя, минало, което сама сложих в кутия, после затворих и най-накрая скрих от всички освен от себе си, защото какво е една кутия, щом го нося в сърцето си?
Смешно ми е понякога, когато се обърна назад и се сетя колко отчаяно вкопчени сме били един в друг. Когато си припомня треперещия ми глас и треперещите ми ръце и твоя търсещ поглед всеки път, когато слизам от автобуса или от влака. И моя празен – когато ти се качваше. Смешно ми е колко съм била глупава, как не съм видяла, че с теб винаги ще сме недовършена история, празна тетрадка, с изписан последен лист, на който се редуваме кой да гори. И съжалявам, че го казвам, но това право, това задължение, тази участ си е моя. Ти нямаш право да гориш. Ти ли злобен, отмъстителен и жлъчен и нямаш право сам да си правиш клада.
Обръщам се назад и си спомням оплетените ни завивки и възглавници и отчаяната ти нужда да си по-близо и моята отчаяна нужда да мога да дишам. Трябваше още тогава да го видим, не мислиш ли? Кафетата ми сутрин, докато краката ми още треперят и твоята оправност в кухнята, бързото прибиране, почистване. И после часовете тишина или смях, в зависимост от настроението. Тегавите часове, които остават преди да си тръгна, и нашите начини да се правим, че няма значение. Тъжното ти изражение, непрестанните ми въпроси, скарванията ни. И нито едно истинско, ама наистина истинско скарване. Това ми липсва, това наистина ми липсва.
Онова момче, отпреди две лета, което ми се зъбеше за всяко нещо, което ме предизвикваше и ме караше да мисля, и ме караше да викам и да побеснявам и да мълча, после толкова дълго време да мълча, преди да съм сигурна, че отново искам да говоря.
Превръща се в писмо, което няма да опаковам, на което няма да сложа адреса и името ти и което със сигурност няма да занеса в пощата. Превръща се в писмо без цел, но ние винаги сме били така – особено безцелни. Или поне аз.
И всъщност, последното ни действие си е цяло бездействие. Ти се превръщаш в.. нещо, вече нямам право да знам в какво. А аз за пореден път ставам онова момиче, което пие прекалено много, пуши прекалено много и се прибира прекалено рядко. Не че ти пука. Не че ще покажеш, че ти пука всъщност.
Ти знаеш.. и аз знам, че нямаме последно действие. Ние сме незавършена история и винаги ще си останем така. Някой ден ще седя на веранда с чаша вино в ръка и ще разказвам на внуците си за теб, а на дядо им ще му блести ревност в очичките, защото каквито и глупости да правим и колкото и да се мразим.. Ка си е ка. И докато си вярваш, че си Роланд, моите останки ще си стоят изпепелени на онази клада.
А после.. ще сме просто забележка в полето.

неделя, 25 март 2012 г.

.

на фона на една музика, която не е моя, и в прегръдките на едно момче, което съвсем не е мое, се чувствам хиляди пъти повече себе си, отколкото съм се чувствала последните месеци. отколкото въобще някога съм се чувствала.
треперещата ми ръка държи цигара, а неговата стабилна - я пали с нечия запалка. и отново лягам на рамото му, издишайки миналото си и бъдещето ни в пълната тъмна стая. ръцете му барабанят по бедрото ми, чувствам се като музикален инструмент, чувствам се нова, непозната, ничия.
чувствам се толкова ничия, че трябва да изпитвам онази тъпа болка в главата, в корема, в сърцето. но я няма. и ми е празно и хубаво. и съвсем леко замаяно, достатъчно замаяно, за да потърся ръката му и да сключа пръсти с неговите дори и само за минута преди да се дръпна като попарена, преди да се махна от него.
загубили сме един час, един час ни е взет, ей така, щрак и го няма.
и в главата ми е каша и следващото изречение започва преди средата на предишното и няма нишка, няма връзка, няма тема, няма нищо.
само цигарен дим и дъх на вино и нечия топла ръка около мен.

и няма повече потопи, и няма повече бягане. и някой ден ще си кажа всичко, но не сега. не точно сега.

събота, 10 март 2012 г.

the remains of our love..

приглушена светлина и цигарен дим, и отвреме навреме почукване на чаши или на бирени бутилки. и гласове, естествено.
седя, с вдигнати на стола крака, и треперя, не мога да спра да треперя. в чашата ми има два пръста уиски, които едва ли ще изпия. всъщност, които със сигурност ще изпия.
облягам се назад. опитвам се да не гледам в хората, зяпам една точка в стената, малко над портрета на Чарли Чаплин, и се опитвам да.. и аз не знам какво се опитвам.
По- добре ли си?
Гласът му е тих и успокояващ. Просто поклащам глава и доизпивам уискито.
Отдавна не съм била толкова добре.. И пак не е добре.
Цигари и книги. И много музика. От онази моя музика, която ти не харесваш. И липса на сън. И липса на контакт с хора. И липса на мен, ако трябва да сме честни. Отдавна не съм била толкова добре, от няколко месеца, и все пак никога в живота си не съм се чувствала толкова зле.
Най-накрая го поглеждам, погледите ни се срещат и почти ме напушва смях. Не се познаваме, никак не се познаваме. Това ни е третата кутия цигари и петото уиски и не се познаваме. А го чувствам толкова близък. А как се казваше?
Обгръщам коленете си с ръце и се облягам на тях. Очите му са толкова чисти.
Трябва да тръгваме след малко..
Гласът ми трепери. Трудно ми е да разбера дали ми се усмихва или просто винаги си гледа така. Смигва ми и и подава още една цигара. Палим от една кибритена клечкка и издишаме едновременно.
Обичаш ли го още?
Кимвам, несигурна дали ме пита дали съм влюбена, дали го обичам, дали просто го чувствам част от мен. Просто кимвам.
Ще ти мине. Винаги минава, рано или късно минава. Боли и е горчиво, но ще мине. А когато мине, ще си съвсем различен човек.
Усмихвам се. Знам, че е така. Мълчим известно време, после гасим цигарите си и излизаме в дъжда.
И се разделяме като напълно непознати.

четвъртък, 2 февруари 2012 г.

Действие четвърто.

what matters most is
how well you
walk through the
fire.

Отварям очи и слънцето едва е изгряло. Предната нощ е петно, петно, което не съм сигурна дали искам да ми се изясни. Буди ме дишането ти – топлият въздух, който издишаш ме гъделичка по врата.. Знам, че си буден. И знам, че сигурно не си спал, а ако си спал, е било за малко. Знам го, защото и с мен е така. Опитвам се да седя неподвижно, да не мръдна нито с милиметър, за да не разбереш, че съм будна.. ти обаче знаеш, че съм будна, както аз знам, че седиш и ме гледаш. Единственото, което виждам, е розовеещото утро и белите облачета. Обмислям различни варианти как да се измъкна от импровизираното ни легло, как да изчезна за малко и да си изчистя главата. Но всъщност не го искам. Притварям очи и поемам дълбоко въздух, готова да се открия, готова да ти покажа, че съм будна..

Ставаме и почти сме единствените будни. Имам нужда от кафе и имам нужда от цигари.. и имам нужда да се махна от там. И.. се махаме. Излизаме и вървим и аз съм бясна, а ти мълчиш. Мълчиш, както никога не си мълчал. Рано е и е слънчево и ми е адски морско. Купуваме си кафе, човекът преди нас ни услужва с 20 стотинки и аз му давам първата си усмивка за деня.. Илизаме навън под небето и сядаме на клатещи се платмасови столчета, а кафето си слагаме на клатещата пластмасова масичка, която върви в комплект с тях.. или поне така трябва да изглежда. В краката ни се върти котенце, което ме гали с опашка и мърка. Мълчим.

Мълчим. А покрай нас минават лелички с надномерно тегло и прекалено малки бански костюми. Минават чичковци, водени от кучета с дълга рошава козина. Минават и познати на път за работа, а ние се усмихваме почти непринудено и им махваме. Завързваш разговор, да, предната нощ наистина е била адски забавна, времето определено е прекрасно, естествено, естествено, че ще ходим на плаж. И, да, добре сме, ти добре ли си, мерси, че попита.. Познатите продължават, леличките продължават, чичковците продължават и само ние оставаме. Оставаме и си седим, и си мълчим, и си пием ужасното кафе. И пушим и се гледаме.. И не се гледаме. И мълчим.

После аз започвам да говоря. И говоря. И те питам, и отговарям вместо теб. Но ти все така мълчиш. Все така мълчиш и ме гледаш, а аз не мога да разбера какво виждаш, не знам коя съм, не знам защо съм и не знам какво се случва. Говоря, говоря, говоря. А ти не ме разбираш, толкова е очевидно. Гледаш ме и сякаш виждаш през мен, виждаш в сърцето ми, но там липсват субтитри и ти продължаваш да не разбираш.

„Защо ми се караш, недей да ми се караш..”

„Не ти се карам, аз така си говоря, когато съм сериозна..”

Ти не ми вярваш, естествено. Мислиш, че е лично. Мислиш, че съм ядосана. Да, малко съм ядосана, но не наистина, защото наистина не мога да ти се сърдя.. Отпивам от кафето и се опитвам да задържа погледа си върху теб без отново да избухна, без да задавам истеричните си въпроси и без да искам обосновани отговори. За първи път, откакто те познавам, изглеждаш объркан. Изглеждаш изгубен. И те разбирам. Аз все пак винаги съм се чувствала така.

„Какво искаш от мен?” Знам, че нямаш какво да ми кажеш, знам, че не знаеш какво да ми кажеш. Но имам нужда да попитам, имам нужда пред себе си да знам, че съм те попитала. От там насетне топката е в твоето поле.

А ти ми мълчиш. Допиваме се кафето.. или го изхвърляме. И ставаме и аз вървя пред теб, малко по бързо отколкото трябва. Искам да вляза вътре при хората и да избягам от теб, защото изпитвам физическата нужда да те прегърна и да ти кажа колко голям глупак си, за да си мислиш, че може да се получи между нас.

Обръщам се през рамо и те поглеждам и ти си там. Там си, почти не мога да повярвам. И осъзнавам, че аз също съм глупачка..

сряда, 1 февруари 2012 г.

Действие трето.

and i dropped all my lovers.
i stood up in a cafe and screamed
I'M IN LOVE,
and now you've made a fool of me..

Прегръщане и „хей, здравей, как си? не сме се чували отдавна..”, докато най накрая не успявам да се измъкна. Раздала съм шоколадите и съм се усмихнала на всички и определено до няколко минути ще се чувствам по-добре, но точно в този момент не съм част от нищо. Като страничен наблюдател съм и просто ходя след теб, за да не оставам сама.. Запознаваш ме с всички, които не познавам. И се чувствам сякаш съм се върнала вкъщи.. или не точно. Сякаш отново съм в махалата в Хасково, както когато бях дете, както когато си играех с децата и тичах по прашните улици. Сякаш.. за последен път съм срещнала всичките тези хора в детството си и сега.. трябва да се опознаем отново. И донякъде може би е така.

Излизаме навън. И говоря, говоря, говоря. Разказвам някакви неща, не съм сигурна какви. За Щатите, за Кулата, за това как съм пътувала. Сузи ме гледа и ми се усмихва и вече се чувствам почти добре. Седим един до друг или един срещу друг и съм опънала краката си в скута ти.. сякаш се познаваме от години, сякаш си свикнал с непоносимостта ми краката ми да докосват земята, докато съм седнала. Размятам ръце, пуша, пия ти от бирата и от време на време, когато се обърна към теб, усещам, че ме гледаш, втренчил си се в мен, сякаш не си сигурен дали съм онова момиче, с което си каза сбогом преди години, или пък са ме подменили.. Понякога и аз не съм сигурна.

Опитваш се да организираш групови занимания, сякаш се притесняваш дали се чувствам добре.. което естествено е глупаво, ти никога не правиш такива неща, не и за мен. Но се получава, сядаме, много хора, познавам почти всички. Краката ми са в скута ти, обясняваш ми правилата на играта или по точно – какви са правилата на казване на правилата на играта. Играем, пием, пием, играем..

И някак си времето минава, часовете минават. Ти се приближаваш до мен.. не че досега не си бил близо. „Вземи си телефона и цигарите и ела с мен.”

„Добре.”

Взимам ги, обувам се, тръгвам след теб. Не ми казваш къде отиваме, не ми казваш защо.. Просто вървим. Звездите се виждат и морето се чува и ми е толкова хубаво, че искам времето да спре. Отиваме към плажа, осъзнавам го, когато виждам стълбите пред нас. Стълби, които ми напомнят на една стръмна пътека, отпреди две години. Вървим надолу и не млъкваме, говорим за всичко. За това къде съм била, вие как сте, как е било досега. Ти си много щастлив, че съм тук, аз също се радвам, че дойдох..

Водиш ме към някакви скали, които са на границата между сухия пясък и водата. Сядаме отгоре и ме прегръщаш, както не си ме прегръщал от много време. Слушаме музика. Пушим. Сякаш се предразполагаме един друг да пушим повече от обикновено..

Онова е голямата мечка.. дето прилича на тиган, виждаш ли го..”

„Даа, да, виждам го..” не го виждаш, следиш пръстите ми, сочещи звездите, но нямаш понятие за какво говоря.

Всъщност, може и да е малката мечка.. Не съм сигурна, на теб на какво ти прилича?”

„На нищо..”

Смееш се зад мен и усещам как се облягаш назад, гледайки нагоре. Измисляме си съзвездията, кръщаваме ги с наши си имена и скоро забравям дали мечката е голяма или малка.. и дали въобще е мечка. Вълните се разбиват някъде долу, под краката ми.. и ме обзема непреодолимото желание да изплувам цялото море. И да отида някъде..

Скачам на пясъка и вдигам крачолите на дънките си и влизам във водата. Топло е и е хубаво и сякаш кръвта ми кипва, сякаш изведнъж съм хиляди пътии по жива. Спомням си как преди ми обясняваше, че изглеждам различно във водата.. и осъзнавам какво си имал предвид, изведнъж те разбирам.

Обръщам се, а ти седиш на 5 метра от мен и ме снимаш с телефона си.. Морето е хубаво и звездите са хубави и всичко е хубаво.

Взимаме обувките си и цигарите си и оставяме две години на плажа.. а аз си мисля единствено за цитата на бюрото ми..

‘for whatever we lose, like a you or a me.. it’s always ourselves we find in the sea.’

Действие второ.

Отдавна, както казваш "влязох в релси".
Отдавна, както казваш "няма празно".

Пътувам от ужасно много време, прекалено много. Двадесет часа и ми остава още. Висене по летища, по прекалено скъпи кафенета и прекалено мръсни бензиностанции. Книгите са ми втръснали, музиката ми е втръснала, батерията на фотоапарата ми е паднала и съм изгледала всички филми. И съм се изплакала. Пътувам леко, за първи път от много време.

Оставих големия багаж вкъщи и взех само бански, кърпи и малко дрехи, колкото да имам какво да облека между плажовете. И подаръците, естествено. И книга, не мога без книга, и без музика не мога.

Автобусът се движи бавно, прекалено бавно в сравнение със самолетите, с които съм се придвижвала последните няколко дни. Самотно е на пътя, няма други коли, на лампите са им изгорели крушките, новолуние е. Само отвреме навреме, когато влизаме в някой град и виждам хора по улиците, разбирам, че всъщност не сме сами.

Спираме в Търново и пуша цигара от цигара, а вятърът подмята косата ми и връзките на синьото ми потниче наляво надясно.. На масата до мен седят две момичета и гледат нещо на телефоните си, забравили цигарите си в пепелника. Допивам кафето, което съм си купила преди 2 минути, и хвърлям хартиената чашка в препълнено кошче, което спешно трябва да се смени. Шофьорът ни подканва да побързаме, гледа си часовника, мрънка.. а трябва да отида до тоалетната. Изсумтява, когато го питам, но все пак кимва към входа на кафенето, щял да почака, какво да прави. Поглеждам се в огледалото и едва се познавам. Лицето ми – само сенки, синьо от очите и тук-таме молив.. Нямам устни, нямам мигли, нямам лунички. Цялата съм бяла, изпита, болнава. Наплисквам се с вода и тичам навън, за да съм сигурна, че няма да тръгнат без мен, ей така, като предпазна мярка.

Опитвам се да спя, но не мога. Последните часове се превъртат в главата ми отново и отново. „Тръгнеш ли, това е. Свършено е, разбираш ли? Не ти вярвам, не знам защо отиваш, но не ти вярвам.” А след това как си събирам багажа и двамата крещим над куфата, аз го замерям с шампоани и парфюми и пантофи и.. и най вече с думи. А той ме гледа, и ме гледа, и мълчи. И ме замеря с погледи, злобни сини погледи, които ми се забиват в сърчицето. Изпускам последните неща в куфара и се отпускам на земята, скривам лицето си в шепи и се опитвам да не плача. Къщата е пълна с хора, а и нямам време да съм тъжна. Гоня разписание.

Мигам, мигам, мигам. Сълзите изчезват и вдигам поглед, а той ме гледа неразбиращо, стиснал сутиена ми в ръката си. Пуска го в куфара и ми подава ръка да се изправя, а после ме прегръща и ми шепне ядосано колко ме обича и как не го разбирам, колко съм лоша, как не сме един за друг, трябвало е да се срещнем по-късно, защото сега.. сега не се получава. Сега не можем да сме заедно. Усмихвам се във врата му, а после се навеждам и затварям куфара си, довлачвам го до антрето и ги юркам да се обуват, защото тръгвам, защото колата е долу, защото имам чувството, че вече не мога да дишам между тези стени..

В колата си мълчим, баща ми пуска неуместни шегички, после се извинява, а после повтаря упражнението от началото. Облекчена съм, когато го целувам и изскачам от колата. Облекчена съм, когато си купувам билета, и още по облекчена, когато набутвам куфара си в багажника на автобуса, прегръщам ги за чао и се качвам.

Буди ме рязкото спиране. И завоят. Значи все пак съм заспала.. Поглеждам ужасено през прозореца и почти познавам спирката. Явно гарите никога не се променят. 01:09. Набирам разтеперано и въздъхвам с облекчение, когато вдига. „Дребен, ние сме на бензиностанцията, ти пристигна ли?

Да, да. Къде сте? Бензиностанция, коя бензиностанция?

След подробни инструкции се мъкна леко паникьосана с куфарчето си и чантата си из автогара Варна, абсолютно сигурна, че ще ме убият или изнасилят или поне отвлекат. Липсата на сън започва да си казва думата и стъпките ми стават все по неуравновесени, залитам на всяка крачка и почти обмислям варианта да сваля платформите си и да тръгна боса. Потискам желанието да запаля цигара, защото нямам с коя ръка да я държа. Точно се спирам, за да разкопчая сандалите, и виждам бензиностанцията. Стъпките ми отекват, колелата на куфара ми скърцат, а чантичката на фотоапарата ми им акомпанира. Някъде, в някой от джобовете ми, телефонът ми вибрира, но продължавам да вървя към дървената масичка, на която седиш.

Натрупвам нещата си, вадя само цигарите и сядам неуверено до теб. Румен е пред нас и пуши. Ти също пушиш. Всички пушим. Напушва ме смях. Запознаваме се, неловко ми е. Толкова много съм слушала, сякаш почти го познавам. Говорим си, почти непринудено.

Ей, дърто, чакай.. Имам изненада.” Вадя от куфара си подаръка ти и се облягам на ръката си, чакайки да видя реакцията. Тати ми звъни отново. После мама. Да, всичко е наред, да, чакаха ме, не, не съм сама. Да, ще се обадя сутринта. И аз те обичам. И двата разговора протичат по почти един и същ начин, а аз отговарям машинално и единственото, което виждам, е усмивката залепена на устните ти.

Сядам до теб и премяташ ръка през раменете ми, изключително приятелски жест, а на мен ми идва да се сгуша.

Господи, колко ми липсваше. Не мога да спра да се усмихвам, мълча, мълча и попивам цялата информация. Откраднали сте еди-какво си, вчера сте правили онова, яли се нещо си за закуска, ходили сте на нощно къпане. Носиш куфара ми, а аз подтичвам зад вас, безуспешно опитвайки се да изглеждам малко по-сериозна. Да, колата е близо. Да, вилата е почти близо. Не, не всички са там. Рени, естествено, я няма. Дона я няма. Останалите.. да, будни са.

Отпускам се на задната седалка, вие пушите и си говорите, а аз най накрая се унасям. За първи път забелязвам колко уверено караш, за първи път се чувствам сигурна в друга кола освен тази на мама или на тати. Погледите ни се пресичат веднъж – два пъти в огледалото за обратно виждане и ти се усмихвам.

Спираме и сърцето ми спира.. и се спирам на заключението, че пак ще си усложним животите.

Действие първо.

there's no chance
at all:
we are all trapped
by a singular
fate.

Ръцете ми треперят, докато закопчавам сутиена си, треперят, докато си наливам кафе, а после още малко, когато се опитвам да натисна копчето на асансьора. Косата ми е рошава, блузата ми не е изгладена и изобщо – изглеждам сякаш не съм спала. И наистина не съм..

Някак си, не знам как, рано е, сутрин е, едва гледам, някак си стигам до гарата. Някак си си купувам билет и излизам да чакам отпред – на перона. Пуша и пуша и пуша и не съм сигурна дали от устата ми излиза дим или пара. Едно момиче е седнало на земята, пуснало си е краката надолу към релсите и ги клати. И клати глава и си пее и почти я познавам. Рано е, а тя е колкото мен, привидно. И ми се иска да измисля повече от една причина да е рано, а ти да си на гарата и да чакаш, но не мога. Поглежда ме, а аз се усмихвам състрадателно и тя ми връща същата усмивка, дърпайки си от цигарата. Знае. И аз знам.

Загледана в нея, не усещам хората, не усещам студа, а треперя, машинално и от навик. Сепвам се, когато чувам клаксона на влака, тя също се сепва и скача от земята, въпреки че е далеч. Изтупва дънките си и проверява отново дали е взела билета си. Аз правя същото. Поглеждаме се за последно, кимваме си и се качваме в различни купета.

Отпускам се в неудобната седалка и се опитвам да чета, но си мисля без да мога да спра. Мисля и мисля, и мисля.. А главният герой също си мисли, отива на някъде, прави нещо, пътува.. или май спеше? Прочитам изречението за последен път и оставям книгата, а ръцете ми отново започват да треперят.

Жената пред мен ме поглежда над вестника си, преценява ме, усмивката се прокрадва в очите й, а после сгъва днешните новини и ги оставя в чантата си, за два часа едва ли ще се променят. Инстинктивно набутвам слушалки в ушите си, но те вече ми говори, гледа ме, жестикулира и изглежда толкова самотна, толкова добра и толкова тъжна, че слушалките ми сякаш сами падат от ушите.

Натъжава ме да я слушам. Да слушам как синът й не й звъни, а мъжът й е починал преди две години, а тя ходи всяка седмица да му оставя маргаритки на гроба.. Защото й е подарил маргаритки, когато са се запознали. Познава внуците си, но бегло, те я обичат, заради шоколадите по коледа и парите за рождените дни. Живее сама, в огромен апартамент с много книги, пиано и грамофон. Хвали ме за избора на книга, говорим си известно време за Буковски, когото тя харесва, но не разбира защо го харесва. Цитира ми едно – две стихотворения, а аз от своя страна й цитирам Вапцаров. Двете се смеем и забелязвам сълзите в очите й. Подканвам я да заговори отново.. Хореографка е. Пътувала е из цяла България, обожава децата, затова й е толкова тъжно, че нейните собствени сякаш са я забравили. Тъжно й е, но сякаш ги оправдава. „Разбирам ги”, казва, „разбирам ги, аз толкова време пътувах, все ме нямаше, носех им подаръци, но така не се гледат деца.. Пропуснах и първите им целувки, и първите книги, които обикнаха, пропуснах даже кога спряха да вярват, че са деца, и се убедиха, че вече са възрастни.” Поглежда през прозореца, а после към калъфа на фотоапарата ми.

Ти сигурно с това се занимаваш. Трябва много дух, за да можеш да бъдеш творец. И много сила.” Аз се изчервявам и измрънквам, че ми е просто хоби, че обичам да спирам времето и това ме кара да се чувствам по-истинска. Свалям капака на обектива и я моля да ме погледне, а после натискам спусъка. После ми се усмихва, сякаш с благодарност, и продължаваме да говорим през целия път.

Когато стъпалата ми най-сетне докосват земята и вече не съм на своя територия се усещам колко съм.. разфокусирана, неустойчива.. и най-вече – временна. Г., моята спътница, ми се усмихва, кимва ми, а после продължава навътре към гарата – гордо изправена, с равни, отмерени крачки, за които само мога да си мечтая.

Скоро перонът се опразва и оставам сама, а отвратителният вятър сякаш духа през мен. Оглеждам се и забелязвам момичето от гарата, което говори по телефона, жестикулира и се усмихва. Затваря и пали цигара, продължава да се усмихва. Забелязва, че я гледам, и ми кимва, приближава се до мен.. „Закъснява.. Винаги закъснява и ме оставя да чакам на гадната гара, все едно не прекарвам достатъчно време по влакове. Сигурно знаеш как е..” Отварям уста, за да й кажа, че, да, знам, да, разбирам я, да, ужасно е, но той ще дойде, ще я вземе, ще са щастливи, и точно отнякъде се появява момче, момче с цветя и рошава коса и зелени очи. И те се прегръщат и се целуват и нищо не мога да кажа, така че й кимвам, паля цигара и излизам отпред.

Не знам какво да правя, не знам къде да отида, как да се държа, да пуша ли, да не пуша си. Да се усмихвам ли, или да не се усмихвам, а да съм студена. Просто се отпускам. И чакам. И чакам. И чакам. Слушам Floyd. Пуша втора цигара. Някъде зад мен се отваря вратата, обръщам се и ви виждам. И времето, и разстоянието, и думите, и цигарите, и всичко, всичко си отива на мястото. Ставам нервно и те прегръщам с треперещите си ръце.

По-късно, много по-късно.. седя във влака, вкопчила се във фотоапарата си и в мисълта, че допреди минути съм била сгушена в теб, за първи път от толкова време, ужасно много време. Попадам на снимката на Г. и очите ми се насълзяват, неспособни да устоят на цялата самота и тъга и безпомощност, които струят от нея.

Изключвам го и започвам да си рецитирам Буковски на ум.