i take the road less traveled.

Не съм тъжна в действителност. Най-вероятно изглеждам тъжна, защото пиша тъжно. Пиша самотно, по точно, не тъжно. Не пиша сърцераздирателни части от бъдещи романи нито сриващи поеми, нищо от онези неща, които стигат до теб, впиват се в сърцето ти и го бодат бързо - бързо, много надълбоко.. и никога не спират.
Пиша преживяни неща, преживяни в главата ми, преживяни от други. Крада от усмивките на хората и така съшивам историите си, за да има какво да сложа на белите места, които не мога да попълня сама. Пиша, защото само така успявам да съм щастлива извън хартията, извън бувките. Пиша това, което другите не са успяли да напишат. Или са успяли, но не ме е докоснало.
Така че, не, не съм тъжна. Щастлива съм, но живота ми е пълен само когато е хармонията между двата ми свята. Познават ме истински хора, които познават и двете аз. Това тук. И това там.
Това тук - замечтаното момиче, което живее във фаровете, което спи на някой метеор..
Онова там - текилената мен, онази, която рядко дават да я снимат и винаги си оправя косата преди това, онази която се опитва да ходи като модел, когато е леко замаяна.
Така че, не, не ме познаваш. Не знаеш нищо за мен. Това че ме четеш или това че ме виждаш всеки ден не значат нищо. Не и докато не съм те описала, не и докато съм те пуснала в сърцето си, в думите си.
Тук съм твоя - там съм непозната. И обратното.