прекарай със мен един rock`n`roll ден..

why be alone when we can be together, baby..
i can make your life worthwhile.. and you can make me start to smile.

сряда, 30 юни 2010 г.

flashback.


Няма да има повече писма за теб, изписах си всичкото привличане като че ли.. Сънувах ни. Спомени главно, нищо, което има някаква вероятност някога да се случва. Сякаш си помнях различни животи и сякаш ми се искаше да вярвам, че във всеки един от тях.. все в някакъв период от животите ни.. сме били заедно. Вярвам, че не е било само това, че няма да остане само това, че някой друг път.. може и да не съм руса, а ти може и да не свириш на китара.. (бъди пират, убий ме, ако искаш.)
Може би тогава наистина ще съм способна да си тръгна първа и няма да седя като в лодка за Авалон и да наблюдавам как мъглите ме откъсват от теб, след един последен поглед, който съм успяла да си спечеля. Може би тогава няма да съм Моргана, няма да ме мразят. Но кого ли заблуждавам. Колело е, нямам избор. Нека аз съм лошата.
Отново бяха кошмари, но не беше страшно. Седях на една поляна.. пред една дървена ограда.. и между мен и оградата имаше един такъв ров пълен с китари и.. вече не помня с какво. Но аз просто седях и гледах шибаната ограда и там беше толкова хубаво. А при мен валеше. И ме съсипваше.
И затворих очи за момент и онова ужасно нещо, което преди беше сложил около себе си, оградите, стражите, всичко.. отново беше там. И аз седях и дори не се опитвах да вляза, защото онова човече седеше отгоре, провесило крака и ме гледаше, почти състрадателно. И вече нямах работа там, и вече просто не бях твоя.

вторник, 29 юни 2010 г.

i don't believe

знаеш ли онова чувство, когато думите се заклещват в гърлото ти и навсякъде ти пари, защото искаш да ги кажеш, безумно много, адски много. и те боли, защото трябва да избираш между това на теб да ти е добре или на човека отсреща да му е добре..
и аз мълча. и думите ми се препъват и търкалят и давят и умират в гърлото ми. не стигат до езика, само ме насълзяват от време на време. леко ми се свива корема. и понякога ти затварям точно когато съм напът да го кажа, за да не се изпусна.
толкова съм повредена и пречупена и стъпкана и зашивана хиляди пъти.. че ме е страх да кажа две думички.
и ти затварям и затварям очи и сънувам как е по лесничко. и не ми се налага да ги казвам, защото не ги чувствам. и, мамка му, толкова ми се иска да не ги чувствам.
глупава съм и наивна да си мисля, че мога да променя нещо. че тъпото златно и тъпото синьо и писането и песните ще променят нещо.
и пак ми се стяга гърлото.
така че ще излъжа.
не те.
не знам дали четеш. или не четеш. не знам дали има значение. не знам дали имам значение.
знам, че е глупаво. но толкова пъти съм си мислела, че съм нещо, а съм била нищо.. че сега, когато може и да съм нещо.. се чувствам като нищо.
така че, не. не те.

понеделник, 28 юни 2010 г.

carry me home.

Тичах надолу по стълбите - отново закъснявах за среща. Почти подминах пощенската кутия, но нещо сякаш ме привлече натам. Застанах пред дървеното нещо, десетките паралелепипеди, които служеха да задържат думите ни, докато се сетим да си ги приберем. Ключовете ми бяха някъде в дъното на чантата, а и сякаш бягаха от пръстите ми, извадих ги след двуминутна борба. Ръцете ми трепереха, а очите ми се насълзиха - сякаш от някакво непредвидено нетърпение, нещо, за което бях забравила.
Отворих малката дървена, пропита с мирисът на старо, вратичка и в краката ми се изсипаха десетина бели плика. Наведох се, за да ги събера, и съдържанието на чантата ми се разпиля по земята. Намерих телефона си, без да гледам, и набрах последния номер в списъка с обажданията. Отмених. Бях си спомнила датата.
Нямаше обратни адреси, просто бели пликове, с моя адрес на всеки един от тях, с един и същ почерк, едно и също мастило. Познах го. Призля ми. Облегнах се на стената, за да поема малко от студеното на камъка. Сълзите ми вече се стичаха надолу по бузите, капейки бавно и отчетливо върху свитите ми крака. Потръпнах.
Събрах писмата в ръцете си и изтичах нагоре по стълбите, без да гледам пред себе си. Отключих с една ръка и чак тогава ги пуснах - да се разпилеят по тъмния паркет. Искаше ми се да започна да скачам върху тях, да оставя отпечатъците на обувките си по чистото бяло, да извадя запалката от джоба си и да запаля цигара, а после да тръскам пепелта в тях, да ги обгоря, а после да ги накъсам, докато не остане само спомена.
Вместо това се свлякох на пода, с лице към огромното огледало на стената, и започнах да ги отварям. Едно по едно.
Не че не знаех какво ще намеря вътре. Собствените си думи. Моя неравен почерк, който се изменяше в зависимост от настроението. Сложените не на място усмивки, неправилните запетаи, двете точки, които изместваха многоточието.
Колко подло, да ме убива със собствените ми думи.
Прочетох първото и през сълзи се изсмях на наивността си, на глупаво споделените мечти, на желираните бонбони. Живота ми започна да се появява пред очите ми, като страници от книга.. някои от изреченията просто бяха по-ясни от други. Някои от героите просто успяваха да се задържат по дълго от други.
Стигнах до последното писмо. Бях объркана. Засрамена. Разплакана. Наранена. Не бях писала повече писма. Бяха девет, само девет. Спрях на деветото. Отворих десетото и сърцето ми изведнъж спря. За секунда. Света просто стана сив, всичко се движеше бавно, а аз се реех.
Изрезки от календар. Дни от седмиците. От онези квадратчета, празните, в които можеш да напишеш по две - три думи. Бяха празни, естесвено, но аз знаех. После лист, кариран, вестникарска хартия. Три колонки с цветове и числа. И една последна - с песни. Знаех всяка една, до последната. Бяха моите песни. Песните ми за добро утро, за лека нощ, песните ми за падащи звезди и тези за сняг. Смачках го.
Знаех какво означава, помнех всичко. Нямах нужда да ми напомнят за датите, за дрехите ми, за часовете и за влаковете, за песните ми. Отворих кутийката за последно, струваше ми се, че има още нещо вътре. От пазното пространство изпадна сребърната ми верижка с висулката огън, а от вътрешната страна на плика със същия онзи равен почерк беше изписано онова предупреждение относно играта ми с огъня.
Отново горчи.

събота, 26 юни 2010 г.

take me down nightmare avenue..

кошмари.
нямам сили повече, просто нямам. нямам желание да спя, нямам желание да седя будна. нямам усмивки по джобчетата.
не съм щастлива.
просто не съм.
go figure.

сряда, 23 юни 2010 г.

photograph.


И.. след определено време просто идва моментът, в който разбираш, че вече няма какво да направиш. Въпреки всички добри намерения, а понякога и точно заради тях, нещата остават точно толкова прецакани, колкото са били последните месеци. И тогава се облягаш назад и знаеш, че повече няма да плачеш. Че повече няма да измисляш сценарии и да се чудиш как да се промениш, да извъртиш ситуацията.. как да се молиш, за да оправиш нещата. Облягаш се и сърцето ти вече е спокойно, на мястото си, биейки с нормалния си ритъм. Празно е, но вече не е празно просто ей така, не е черна дупка. Сега има пространство и спомени, които се бутат вътре в него. Само човека го няма.
Помниш хубавите неща. Прощаваш лошите. Усмихваш се на неловките. И понякога плачеш, мислейки за тъжните. И в някои хубав, дъждовен ден.. просто продължаваш. Складираш целия яд, цялата болка, цялото чакане в бурканчета, надписваш етикетите и ги слагаш в шкаф, който заключваш с три катинара, а на вратичките му лепиш безброй листчета, казващи "консумацията забранена." За да не се получи емоционално натравяне.
Редиш спомените в един въображаем албум, разпределяйки снимките по категории, по чувства, по месеци, по азбучен ред. Най отпред седи главната, леко затъмнен кадър от малко кино. С три полузаспали тийнейджъра. Две полузаспали момичета и едно напълно заспало момче. И слагаш балонче (като от комиксите), защото наистина не искаш да забравиш точно онази реплика. Едновременно и от двете момичешки усти се разнася вик "ПУЙКА !", момчето се буди за миг, колкото да измрънка, че филмът е тъп, и да провери дали всичко е наред. И точно в този момент всичко е наред. Абсолютно всичко. Светът извън киното не съществува, няма я лятната жега, няма ги проблемите, които са останали във влака. Няма я предстоящата есен, нито предстоящата зима, която просто разделя всичко. Но те не знаят. И в точно този единствен момент, на този леко затъмнен кадър, в това малко кино, пред този екран, на който тече този безумно тъп филм.. точно тогава всичко е наред.
В този албум не добавяш снимки. Първата и последната остават завинаги, няма да се променят. Другите с годините ще разместват местата си и може би някой ден ще изчезнат. Протрити от много гледане, налепени по стените, сложени в рамки на нечии бюра.
Първата, щастливата остава.
Последната, с онзи среден пръст.. тя също остава.
Нека горчи.

понеделник, 21 юни 2010 г.

Обещавам, че приказки повече няма да пиша.

Аз зная колко мразиш да те връзвам в бездънните, безсмислени мечти. И затова (освен като сънувам) стремя се да си гоня мисълта.. от бъдещето, от годините, от времето, от любовта. От любовта най-вече.
Но теб те няма тази вечер и следващата също няма да си тук. А пък когато прочетеш ще бъде късно и мечтите ще бъдат пръснати.. без звук, без стон, без мръдване.. по небосвода, сред безбройните звезди. Ще ги разстрелям, бавно - бавно. Инфарктно. Чак и мен да ме боли.
Но не сега, до утре вечер ще почакам. Ще изтърпя още една зора. А утре ще ме гледаш без да знаеш, че тайно пак съм съчинявала света.. Светът, във който, може би, евентуално, сме по възможни от сега. Светът след толкова години, когато името ми ще е просто букви. Събрани, подредени, три. Последната. Средата. Първата. Отзад напред го караме, обратно. Ще бъда просто име, откъслечни картини, спомен - два. А ти ще бъдеш свят предишен и сбъднатата ми половин мечта. Тогава ще те помня като песен. Като някаква пиеса. Като книга. А аз ще бъда простичка глава. Началото й, нека си признаем. Не искам да отделяш повече от лист. Отново се въвличам в пропасти.
Така че да се върнем.. Ах, мечта. Мечта за повече от 9 месеца, мечта, че съм някъде - до теб. Мечта, каквито всички ме мечтаят.
Мечта да ме мечтаеш някой ден.
Завързах те, отвързах те, дори не ти оставям време.. Да осъзнаеш дързостта ми. Или пък и казвахме любов?
Ще се откажа от мечтите. И без това отново изгради стени.
Инфарктно бързо се обръщам, нагласям розовите очила. Но вече късно - целият ми свят е мръсен, обезпокоен от тази същата мечта.

събота, 19 юни 2010 г.

it.

губя го. чувството. плаче ми се. плача. не мога да спя. въртя се в полусъница. топло ми е. студено ми е. накрая сядам на терасата. пуши ми се. няма да пуша. гледам звездите. няма го. плаче ми се. плача отново. треперя. настръхвам. топло е, но аз съм студена.
броя звездите. броя кучетата по улицата. броя дърветата. броя светещите апартаменти. броя хората. броя раните. не броя сълзите.
дъжд. кап - кап. по краката ми. които висят от прозореца. кап - кап. косата ми е мокра. очите ми са червени. кап. кап. кап.
cap. pas cap. не съм навита пак да скачам, да се давя, да горя. и няма. няма.
дрън. бълбук, бълбук. въртя се в леглото. чаршафът ме прегръща, както го правиш ти. но е студен. харесва ми.
броя звездите по тавана. отвивам се. рисувам ги. а после трия. рисувам. трия. както винаги. пиша имена по стената. и ги топя с дъха си. едно по едно умират.
умирам. вътрешно. емоционално.
сънувам. кошмари. посягам към телефона. не ти трябвам сега. стискам очи и си спомням съня.
реката. кичури русо във водата.
ставам. боса по плочките. банята. после под душа. мокро. лягам във ваната. унасям се. сънувам. пурпурно.
будя се. ваната прелива. малко след 3 е. обличам ти тениската. мокро е. звездите са ярки. не виждам луната. облягам се на студеното. зимна съм.
момче и момиче на съседната улица. той я изпраща, тя подскача и пее нещо за любовта и мечтите. той се усмихва, когато не го гледа. а когато го гледа - направо грее. тя се спъва в плочката. той й е парапета. целува го. продължава да пее. танцува. полита.
поглеждам си дланите. пръстите. разстоянията. закривам уста със ръка. сключвам ръце. не са твоите. празно е.
вали. отново вали. обичам дъжда. затварям очи. затварям сърцето си.
потоп е.

петък, 11 юни 2010 г.

i take the road less traveled.

Не съм тъжна в действителност. Най-вероятно изглеждам тъжна, защото пиша тъжно. Пиша самотно, по точно, не тъжно. Не пиша сърцераздирателни части от бъдещи романи нито сриващи поеми, нищо от онези неща, които стигат до теб, впиват се в сърцето ти и го бодат бързо - бързо, много надълбоко.. и никога не спират.
Пиша преживяни неща, преживяни в главата ми, преживяни от други. Крада от усмивките на хората и така съшивам историите си, за да има какво да сложа на белите места, които не мога да попълня сама. Пиша, защото само така успявам да съм щастлива извън хартията, извън бувките. Пиша това, което другите не са успяли да напишат. Или са успяли, но не ме е докоснало.
Така че, не, не съм тъжна. Щастлива съм, но живота ми е пълен само когато е хармонията между двата ми свята. Познават ме истински хора, които познават и двете аз. Това тук. И това там.
Това тук - замечтаното момиче, което живее във фаровете, което спи на някой метеор..
Онова там - текилената мен, онази, която рядко дават да я снимат и винаги си оправя косата преди това, онази която се опитва да ходи като модел, когато е леко замаяна.
Така че, не, не ме познаваш. Не знаеш нищо за мен. Това че ме четеш или това че ме виждаш всеки ден не значат нищо. Не и докато не съм те описала, не и докато съм те пуснала в сърцето си, в думите си.
Тук съм твоя - там съм непозната. И обратното.

четвъртък, 10 юни 2010 г.

sugar free.

В есето по френски описвам с подробности как любовта е захарта на живота, сърцето и душата му, не смисълът, не скелетът, но нещо, което безсъмнено помага, без което всичко е като горчив чай.
Не сравнявам с кафе, защото пия кафето си чисто и горчиво и в този случай захарта просто прецаква преживяването, така че ако се изразя така най-вероятно ще звуча двулична. А пък що се отнася до любов, това е последното нещо което искам да направя. Защото това е единственото правило.
А аз се улавям, че вече дори не мисля за тази игра. Имам си земетресение, аз самата съм ураган, така че защо ни е захар? Ние чай и без това не пием. А и когато го пия, го пия с мед и много лимон. Много - много - много лимон, толкова че е по кисело, отколкото.. отколкото чаено.
Не съм филмова, няма понятие като моите филми.. и ако имаше.. щяхме да живеем в лондон и мен да ме гони джак изкормвача, а ти да умреш накрая. Щеше да си прокълнат, а аз още повече - толкова че да се наложи сама да те убия накрая, толкова че да ти дам да ме обречеш на вечен живот. Но без захар.
Защото нещо не ми е сладко.
Защото аз съм момичето от фара, момичето с книгите, момичето, което живее във Амбър. Нямам филми, но имам дракони и принцове, и пирати, и демони. Ох, много демони.
Та, някак не отива на момичето от фара да пие чай. Момичето от фара пие отлежало уиски, живее в самота и направлява корабите пълни със моряци, които се завръщат при любовите си.
Никой не се завръща при фаровете, уви.

вторник, 8 юни 2010 г.

loves me not. loves me still.

такава съм, пия прекалено много кафе, мечтая прекалено много, лигавя се прекалено много. смея се прекалено много. заяждам се прекалено много, викам прекалено много, давам прекалено много, искам прекалено много. обичам прекалено много, страдам прекалено много.
будя се от прекалено много питанки в сънищата, заспивам от прекалено много мислене.
дразня се прекалено лесно, влюбвам се прекалено лесно, усмихвам се прекалено лесно, натъжавам се прекалено лесно, губя се прекалено лесно.
лесна съм за отглеждане, нямам нужда от много поливане. не ми трябва слънце, вирея във какви ли не условия. мога да държа дълго без вода, а и без да ми обръщаш внимание. нямам нужда от приказки за лека нощ и приспивни песнички. мога и сама да живея във стаята, пък и няма нужда да ме извеждаш. ще преживея и другите цветя. не съм роза, не съм лилиум - просто маргаритка, така че май се водя по скоро бурен, а не цвете.
не ставам за описване в песни, не съм подходяща за рисуване, а и какво толкова можеш да ми кажеш в писмо? естествено, имаш право да ми откъснеш листата за 'обича ме - не ме обича' игра - нямам какво да направя.
не ме забравяй прекалено много, прекалено дълго, прекалено в ъгъла.. защото може и да стана на глухарче, а пък вятърът отдавна ме обича - ще ме отвлече.

събота, 5 юни 2010 г.

tick - tock.

лежа на земята, с разхвърляна по пода коса, разперени ръце и поглед, вперен в жълтия лампион. отдясно е пианото, на което така и не се научих да свиря, но, по което има отпечатъци от всички хора, които обичам. в ляво е леглото, което не е мое, но на което съм спала с почти всички хора, които обичам. някъде под мен, засъхнала по паркета, някога е била разлята чаша вода - в една безсънна джони деп нощ, когато всичко се въртеше, а аз се чувствах като метеор. малко по назад и малко по в ляво, отново по паркета, имаше лепкави шоколадови следи от една торта, която споделих с луната. наистина, дойде, за да ядем заедно.
още по в ляво, където преди години имаше един шкаф с бодливи дръжки, лежах една вечер, докато в другата стая част от живота ми припадаше. но по голямата част от епилептичните пристъпи бяха в моята глава, наистина.
и се връщам малко по назад. когато нямаше нищо, само стени, под и таван. дори врата нямаше. когато лежах, по гръб, на земята и слушах тишината.
тишината, която днес липсва.
мога да връщам спомени само с мигване. мога да бъда където и да е, стига вече да съм го преживявала. и всичко в тази стая носи нещо хубаво. всичко освен жълтия кръг на стената, със инфарктните стелки и безумните чертички, които са като ограда, като затвор на часовете.
само от него - нищо хубаво. само безсънни нощи и неспокойни сънища. само кули и пожари.
само кошмари.

сряда, 2 юни 2010 г.

i kill with my heart.

нагласих заглушителя, вързах косите си и отворих прозореца - малко въздух да влезе. поизчаках сълзите, те обаче май бяха забравили пътя към изхода. после дръпнах пердерата, скрих луната и метеорите. вдигнах чашата - беше пресъхнало гърлото.
две крачки покрай стената, затрупана със мои портрети - един на луната, един на вселената, пиратски, във влака. усмихнах се леко и отново въздъхнах, вперила поглед в дупките по снимките. стари любови, водещи се изчезнали.
заглушителят.
ти май леко се стряскаш. успокой топката. не е за теб. ти си ми и спасението, и вдъхновението, и разплатата. теб не мога да нараня. не и истински.
сядам отново на стола, с поглед гася лампата. по лицето ми сенки играят. какво ли ги хвърля? гласовете и страховете ми. треперя. краката ми също. причернява ми, нищо че и без това си е тъмничко. светът се върти, стаята също. аз съм във центъра, аз съм в началото.
не стрелям с ръцете си. кошмари така не умират. а ги гоня вече от месеци, все са си същите. и все до един лабиринт стигам. все до същия кръстопът. и без карта не знам на къде съм.
заглушител на сърцето си сложих. стрелям със сърцето си, един по един, кошмарите падат. в каравана на един панаир. и печеля. пожълтялата карта от сънищата.
кръстопът. по средата съм, две по две са еднакви посоките.
тръгвам към теб, със Кулата зад гърба си.