photograph.

И.. след определено време просто идва моментът, в който разбираш, че вече няма какво да направиш. Въпреки всички добри намерения, а понякога и точно заради тях, нещата остават точно толкова прецакани, колкото са били последните месеци. И тогава се облягаш назад и знаеш, че повече няма да плачеш. Че повече няма да измисляш сценарии и да се чудиш как да се промениш, да извъртиш ситуацията.. как да се молиш, за да оправиш нещата. Облягаш се и сърцето ти вече е спокойно, на мястото си, биейки с нормалния си ритъм. Празно е, но вече не е празно просто ей така, не е черна дупка. Сега има пространство и спомени, които се бутат вътре в него. Само човека го няма.
Помниш хубавите неща. Прощаваш лошите. Усмихваш се на неловките. И понякога плачеш, мислейки за тъжните. И в някои хубав, дъждовен ден.. просто продължаваш. Складираш целия яд, цялата болка, цялото чакане в бурканчета, надписваш етикетите и ги слагаш в шкаф, който заключваш с три катинара, а на вратичките му лепиш безброй листчета, казващи "консумацията забранена." За да не се получи емоционално натравяне.
Редиш спомените в един въображаем албум, разпределяйки снимките по категории, по чувства, по месеци, по азбучен ред. Най отпред седи главната, леко затъмнен кадър от малко кино. С три полузаспали тийнейджъра. Две полузаспали момичета и едно напълно заспало момче. И слагаш балонче (като от комиксите), защото наистина не искаш да забравиш точно онази реплика. Едновременно и от двете момичешки усти се разнася вик "ПУЙКА !", момчето се буди за миг, колкото да измрънка, че филмът е тъп, и да провери дали всичко е наред. И точно в този момент всичко е наред. Абсолютно всичко. Светът извън киното не съществува, няма я лятната жега, няма ги проблемите, които са останали във влака. Няма я предстоящата есен, нито предстоящата зима, която просто разделя всичко. Но те не знаят. И в точно този единствен момент, на този леко затъмнен кадър, в това малко кино, пред този екран, на който тече този безумно тъп филм.. точно тогава всичко е наред.
В този албум не добавяш снимки. Първата и последната остават завинаги, няма да се променят. Другите с годините ще разместват местата си и може би някой ден ще изчезнат. Протрити от много гледане, налепени по стените, сложени в рамки на нечии бюра.
Първата, щастливата остава.
Последната, с онзи среден пръст.. тя също остава.
Нека горчи.