На теб, геврек, защото си моят Господин Великан.
На Мими, защото.. Защото така.
Познавам един човек, казват му Господин Великан. Бяха му подарили едно преспапие на целия свят. В него имаше всички сезони, всички места, всички възможни хора. Кой му го подари? Аз.
Понякога преспапието седеше на скрина до леглото на Господина, необезпокоявано, събиращо прах. Друг път той сядаше на големия пурпурен фотьойл до прозореца, хващаше го и започваше да играе с този миниатюрен свят, с хората в него. Правеше го почти всяка вечер, с много малки изключения. Дните му бяха за друго, но тази история не е за тях.
В този момент Господин Великан отново седи на пурпурния фотьойл, а китара му е облегната на стената. Преспапието лежи в скута му, светът на милионите миниатюрни хора в него е обърнат, сезоните са смесени, снегът се е посипал по цъфналите слънчогледи, а летните морски вълни се смесват със студения ноемврийски дъжд. Но всъщност не това е истината. В преспапието има само един истински човек, само едно живо същество. Останалите са просто пълнеж, макети, декорите, които правят всичко да изглежда по истинско. Това е нейният свят.
В тази вечер тя лежи сред цъфналото снежно поле от слънчогледи и гледа мигащото небе. Тази вечер той ще се смили над нея, ще тръсне леко кълбото пълно с вода и парченца от живота й. Ще го тръсне, за да накара една – две звезди да се откъснат от изкуственото небе, което той контролира. Да се превърнат в комети. Да се превърнат в причината тя да повярва, че има право на една – две мечти. Той ще гледа, усмихнат непременно, как тя притваря очи и размърдва устни, изговаряйки безмълвно желанието си. Не му трябва да гледа, да засилва звука или да иска обяснителни субтитри, за да знае какво е желанието й. Това е нейният свят, но той е неговият управител, той отговаря за нещата. Той е свързан с всичките й желания. Но по-скоро – всичките й желания са свързани с него.
Лесно му е, всъщност. Както и изглежда. Светът е негов, винаги, но той не е длъжен да се занимава с него по всяко време. Истината е, че нещата продължават леко да треперят дори и след като е оставил преспапието на спокойствие. Всичко е бавно, ноемврийският дъжд е вечен, но въпреки това всичко продължава. После той отново решава да се позабавлява и, в зависимост от настроението си, размества нещата по различен начин. Понякога са урагани, потопи, земетресения и пожари. Друг път са любимите й дъждове, сняг в светлините на уличните лампи, бели вълни разбиващи се в краката й, провесени от кея. В зависимост от настроението му светът й трепери или се тресе.
Той не е Бог, естествено. Той е просто човекът, в когото е преспапието. Той е притежателят на онова йо-йо, на което седи тя. Ако се приспособи, тя може да живее с или без него. Той не е виновен, естествено. Аз обаче съм. Тя малко ми се сърди понякога.. че му го подарих без дори да го опаковам в някаква по-специална хартия. Сърди ми се, че дори не почаках някакъв по-специален повод. Сърди ми се, защото не я предупредих.
Преспапието ми е като една магическа кутия, която върви с една магическа игра и с четири магически думи. Някои знаят истината, естествено. То върви не с играта и не с четирите думи. Върви с една от тях, винаги с нея. А от играта се е напукало. Има и малко цимент по ръбовете му.
Познавам този човек, досещате се. Казва се Господин Великан. Той има едно преспапие, което аз му подарих. И контролира света в това преспапие. Моят свят.
Ние хората, всеки един от нас.. Сме с едно такова преспапие в комплект. То минава през много ръце, като това зависи от онази една единствена магическа думичка.
Господин Великан може и да се мисли за много голям, но той всъщност е просто онази малка фигурка в едно друго преспапие. Което лежи в нечии други ръце през половината част от времето. А през другата половина хваща прах на нечий скрин, докато сезоните му се нижат бавно – бавно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар