through the eyes of a child.

- Миличка, добре ли си? - Пита ме тати, докато разрошва русата ми коса. Очите му са вперени в мама, която седи срещу нас и жестикулира, а по бузите й е разляна червенинаа, на устните й има усмивка, а очите й блестят - от виното или от емоциите, а нищо чудно и от двете.

Кимвам без да отделям поглед от нея - най-прекрасната жена на света. Къдравата й коса е разпиляна по раменете, очите й са зелени като пуловера, в който е облечена. Чашата червено вино пред нея отива прекрасно на ярко червеното й червило. В момента е олицетворение на щастието. Оглеждам се - всички я гледат, глъчката на задименото заведение сякаш се блъска в невидим купол, който е само над нашата маса, тихо е. Тихо е и само нейният глас се носи, възбуден, щастлив глас, който никога няма да забравя.

Стискам някаква салфетка, върху която съм рисувала допреди две минути, в мъничките си пръсти и се облягам върху тати, който също като мен сякаш е омагьосан. Споглеждаме се и ми се усмихва - разбира ме напълно, пък и как да не ме разбира, та тя е най-прекрасната жена на света.. Скоро заговорническите ни усмивки привличат погледа й, очите й се пълнят със сълзи и тя се усмихва. И знам, че ни обича, както никой никога няма да ни обича.

Половин час по-късно седим пред вратата и я чакаме. Моите миниатюрни крачета треперят, от устата ми излизат бели облачета, но някъде, дълбоко под детските дрешки, ми е топло. Тати е леко изнервен, облегнал се е на стената и гледа в празното, играейки си с ключовете от колата. Едва държа очите си отворени, а мъничките ми крачета умират за сън, затова се хващам за него, дърпам ръцете му, якето, карам го да ме гушне. Светът изчезва под краката ми и скоро съм висока метър и деветдесет и се чувствам ужасно могъща. Поне докато не ме поваля последната прозявка и не отпускам главицата си на раменете му.

- Съжалявам, мило. - Вратата се отваря, лъхва ни мирис на цигари, на готвено и на парфюма на мама, а секунда по-късно се появява и тя. - Просто.. знаеш.

- Знам. - Разбират се и без дума, макар гласовете им да се променят за секунда. Тя хваща татко за ръка и скоро шумът на дървената кръчма изчезва, заменен от тракането на тънките токчета на мама, докато вървим по мокрите павета на нощна София.

Будя се в колата, когато татко паркира пред блога. По-точно - буди ме нежният глас на мама. Запрепъвам се към входа, а те вървят на два метра зад мен и говорят нещо, което не чувам. И сигурно няма да разбера. Следващото, което е помня, е загасването на лампата и онова хорово "Лека нощ!", което ме пази от кошмари..

- Любима, добре ли си?

Сепвам се и тръсвам глава. На лявата ми длан има четири полукръчета на местата, където са се впивали ноктите ми преди секунди. Вдишвам дълбоко, сякаш ми е за първи път (и както при първия път - идва ми да се разрева), и се опитвам да разбера къде се намирам. Масата е квадратна, а около кръста ми има ръка, топла силна ръка, която явно си знае работата. Мими седи пред мен, ръцете й са замръзнали във въздуха, сякаш допреди секунда е обяснявала нещо, а чашата червено вино пред нея е изпита на половина.. Всички мълчат, вперили поглед в мен през пелената от цигарен дим. Тогава мехурчето сякаш се пропуква, мелодията нахлува в глава ми и усещам как си я пея, как и досега съм я пяла..

Мими вдига вежди и в очите й се чете онази тъга, онова любопитство, което споделяме само една с друга, онова притеснение, което никой няма да може да разбере.

Кимвам без да отделям поглед от нея. И тогава всичко се движи отново. Тя отпива от виното, аз сключвам пръсти с притежателя на онази ръка около кръста ми и се чувствам почти добре.

Много по-късно седя будна в колата и следя с поглед светофарите, блещукащите светлини, отразяващите се в мокрите павета сгради.. А сърцето ми е останало някъде там, преди десет години, завито с оранжево юрганче и целунато от мама и тати за лека нощ..

come, winter.

На Дани,
защото сърцата ни си приличат.

Ние сме момичетата, които винаги знаят какво искат, но не знаят дали мечтите им са постижими. Ние сме фарове, осветяващи мрачното безумие на обърканите ви души, светлината ни пробива без гъстите мъгли на сърцата ви, води ви към моментно щастие и спокойствие..
Цинични сме, не вярваме в съдбата, защото животът е колело и нещата се случват, защото са се случили.
Ние пишем, за да живеем. Дишаме на пресекулки и живеем на пресекулки, а в сърцата ни е вечна зима. Студени сме също както е бил студен денят, в който сме се появили. Смеем се рядко, но смехът ни е ураган, буря, която обръща животите ви.
Пием уиски, заринати с книги, и постепенно се превръщаме в измислени героини, а реалността става опция. Борим се с демони, в които тайно сме влюбени, и винаги се предаваме в най-последния момент, за да останат още нощ, за да останат за един последен кошмар.
Ние сме момичетата, които никога не бягат, защото почти никога не сме наистина там. Стискаме зъби, преглъщаме и търпим едно поредно лято, защото после неизменно идва зима, а тогава ще сме свободни. В бялото на снега намираме себе си, там изчезват вините ни, а горещата пара на чая топли премръзналите ни сърца.
Ние сме момичетата, които обичат. Обичащите живота, обичащите бъдещето, обичащите себе си. Но Бог, или там, във когото вярвате, да ви е на помощ, ако се влюбим. Защото обичаме с думи, а не със действия.
Всеки ден е потоп, затова е добре, че сме прекрасни плувкини.

i must quit.. i must quit.. you.

Очите му ме следят от стената всеки път, когато се размърдам, когато стана от леглото или изляза от стаята. Уж са затворени, а пък мен ме полазват тръпки, защото усещам как галят тялото ми и чакат следващото ми движение. Държат ме в напрежение, държи ме в напрежение, напук на факта, че го няма вече.

Връхлитат ме спомени на талази, заливат ме, заравят краката ми в пясък и не мога да мърдам, трудно ми е да продължа. Давя се в поредния потоп, умирам за пореден път. Вкопчвам се в късчетата от миналото, придърпвам ги към себе си, а душата ми пищи и иска да избяга. Накъде? И аз, и тя не знаем. И същите тези късчета минало ми тровят съня с някаква безмерна радост, която се опитвам да си спомня, но не мога. С дълги дни и още по дълги нощи в тесни неудобни легла, със закуски на табли и силно черно кафе. Будя се със сълзи на очите и ми нагарча, а нещо сякаш ме стиска за гърлото и едва дишам.

Сънувам за облаци, цигарен дим и малки стаи, стари песни, стари филми, дълги спорове и дълги помирявания. И всеки път - клада.

Обещаваш море и звезди, време, цялото време, което искам, любов. Обещаваш ми късни следобеди, в които не знам къде свършва моето и къде почва твоето тяло. Обещаваш ми музика, полуприкрити усмивки.. И какво още.. Сигурност? Е, аз ще си тръгна с единственото нещо, без което наистина не мога..

million miles away.

или по - точно.. 4709.63 мили.

7579.21 километра.

ще се кача на онези прекрасни самолети. ще се лутам два часа на летище в германия. а ти няма дори да ме изпратиш. ще пътувам десетина часа, през които ти вероятно ще си на плаж, ще пиеш студена бира и ще носиш онази усмивка, в която се влюбих. дано никой друг не я забележи.

ще е сякаш съм пътувала 6 часа - колкото до морето, колкото до теб. и започваме да се разминаваме.

като се замислиш, прилича на игра - какво ли прави другият сега? вероятно нищо интересно.

ти в момента още спиш, а аз съм много сънена. днес ще сме зарити с дрехи, твоите дрехи. предполагам, че така е честно - изпращал си ме толкова пъти, че накрая трябва и аз да го направя.

ти спиш, а аз трябва да тръгвам. да те събудя. да се поскараме за последно - над куфара ти, може даже и да хвърля нещо. сигурно ще заплаша, че ще си тръгна. и даже ще си тръгна - бясно отваряйки асансьора, с насълзени очи и треперещи ръце. и със сигурност ще съм забравила нещо. ти няма да ме последваш, ще седя на някоя пейка и ще треперя и ще плача. и ще ти се обадя, подсмърчайки. ще кажа, че съжалявам. твоето съжаляване ще се подразбира. ще вървя към метрото, докато говорим. ще се кача, докато говорим. и няма да мога да те пусна. ще се прибера и ще се затворя в стаята, а нещо ще ме стиска за гърлото..

но няма да е така. не и днес. надявам се.

до след месец, my love. и дано имам при кого да се върна.

*

навярно никога няма да разбереш, че съм писала за теб. писала за теб с онова примирение, че не знаеш, че има значение само за мен, че само аз помня. навярно никога няма да ме прочетеш.
а винаги повтаряше колко съм лесна. но винаги е много относително понятие, винаги, но без онези моменти, когато ме гледаше изумено, леко опулил сините си очи, сякаш чакаш субтитри за пояснение, преводач или най-добре - енциклопедия, чиято единствена специалност е моето поведение. четеше ме набързо, леко задъхан, миришещ на море и някакъв парфюм, който никога не усетих, но знам, че е бил там. четеше ме и дори веднъж не погледна обясненията изнесени под полето, речника на последните страници или дори резюмето на корицата. бях леко четиво. или не бях?
лятна джобна книжка, чийто скрит смисъл може би така и не усети. ако го е имало. може би съм била просто лятна джобна книжка, безсмислена, розова.. просто романс, дълъг сто страници, с безвкусна еротика разляна по страниците, с цигарен дим за предна корица и морска сол и пясък полепени по задната.
вероятно си отбелязвал по страниците, драскал си някои прилагателни и си прибавял други, а в последствие мастилените петна са се превърнали в черни дупки, които са погълнали всичко освен синьото на очите ми. така че е останала само студенината.
някога, доста след като си ме прибрал в библиотеката (без дори да си направиш труда да облечеш кориците ми в стари вестници, за да не овехтеят), си се превърнал в мен. или аз съм се превърнала в теб.
цинизмът, неприсъщ за възрастта ни, се е пропил в устните ти, в пръстите ти, в сърцето ти. докосваш ли нещо въобще с любов? и си забравил. студен си, като ноевмрийско слънце, а дори не валиш. забравил си дори колко много обичаш дъжда. и колко много самият ти си дъжд.
докато те помня, ще си песен. а после ще си просто забележка във полето.
дано да имаш някой да те топли всяка зима.

корабният дневник на една непълнолетна вещица.

Майка ми винаги е била от добрите магьосници. Наистина добра.. с добри очи, добро лице, добри помисли. Винаги ме е учила да помагам на хората, да давам всичко за тях, да давам себе си за тях. Аз ужасно исках да съм като нея, да бъда с добри очи и добро лице и да помагам на хората. Така че отраснах давайки всичко, давайки себе си на всички, оставяйки съвсем малко за хората, които наистина ще го заслужават, оставайки съвсем малко за нея, за себе си.

Баща ми е от онези загадъчни личности, които се движат по сенките, не споделят работите си с никого и се оправят с всичко сами. Както можете да се досетите, исках да съм и като него. В моите очи винаги е бил най добрия човек на света, въпреки че майка ми може би никога не е била на това мнение. Те сякаш бяха от различни планети.

Не ме разбирайте погрешно, и двамата бяха страхотни, все още са страхотни. Аз исках да съм като тях и въпреки това да нямам нищо общо с тях. Майка ми не ми се струваше достатъчно могъща, баща ми не ми се струваше достатъчно колосален. Така че взимах каквото можех, може би не правилните неща, и оставях останалото, оформяйки се от тях двамата, но абсолютно различна.

Те може би няма да се гордеят с мен, ако ме опознаят наистина. Може би пък въобще няма да могат да асимилират същността ми, няма да могат да ме познаят. Понякога се получава така, че хората, които те познават откакто си бил част от тях, са тези, които те познават най малко, най не истински. Сякаш познават единствено онази тяхна част от теб, онази, която те са оформили и са представили на света и на себе си. А ти си нещо коренно различно, нещо толкова по сложно или толкова по просто. Но в техните очи винаги си просто онова мъничко дете, което е тичало по люлките и се е капало със сладолед. Или както е в моя случай - онова малко момиченце, което е искало да знае всичко, да познава всеки, да говори с всеки.. Отдавна не съм такава.

Истината е, че по някаква ужасна ирония на съдбата те са ме променяли най много. Точно хората, в чиито очи съм една и съща, колкото и да се променям, са тези, които са ме пречупвали и са ме строили, хората, които са променяли вижданията ми за света, за хората, за любовта. Може би и заради тях не вярвам.

Отново, не ме разбирайте погрешно. Отгледана съм с много любов, много грижи, достатъчна доза цинизъм, сарказъм, ирония и хумор. Отгледана съм така, че животът да не успее да ме смаже, просто малко да ме размята и да ме измори, да ме изтощи и да ме направи на нищо. Но не и да ме смаже. Възпитаха ме, че винаги можеш да си щастлив стига да успееш да намериш сили в себе си, за да бъдеш. И ми оставиха океан от сили, от чувства, от емоции и от мисли, нещо, за което никога няма да мога да съм им достатъчно благодарна.

Помня първите си магии. Тогава бях още малко момиченце, една смешна малолетна вещица с руса коса и сини очи, същество повече напомнящо на принцеса, отколкото на магьосница. Можете да се досетите, че момичетата ме мразеха. Не че им бях направила нещо, не. Просто като вещица обичах да се обграждам с внимание. Грешите, ако си мислите, че предпочитаме уединението. Това идва по късно, идва с годините, със стареенето и с умората от живота и от хората. Когато все още опитваш от всичко и от всички, искаш внимание, много внимание. Всички го искат, естествено, но аз имах умението да си го набавям. Знаех как да говоря с хората, как да ги подтиквам да споделят с мен, да ме търсят, да ми пазят място до себе си, но най вече - да пазят мен. Защото една малка вещица може да се защитава, но винаги е по добре да имаш някой пред себе си, зад себе си, и най вече, до себе си. И аз ги имах, имах ги всичките. Момчетата ме обичаха, обичаха ме като приятелка, искаха съвети от мен, искаха да им помагам, да бъда рамо за неузрелите им мъжки емоции, които искрено ме забавляваха. Имаше и такива, които се интересуваха от самата мен, но никога не съм държала особено на тези неща. Всичко е било илюзия, онова, което взех от татко. Сянката, под която вървях, ме правеше по обаятелна, по интересна, по очарователна. Никога не съм била красавица, но бях достатъчно умна, за да няма значение. Красотата е прекалено надценено качество. Особено когато имаш магията на своя страна.

С годините станах все повече вещица и все по малко принцеса. Не че нямах и от двете по малко, но постепенно коронката ми прашаса и само думите на татко успяваха отново да я сложат на главата ми. Но рядко, ужасно рядко. Станах все по тиха, все по свита, все по лоша. Момичетата продължаваха да ме мразят, но вече с онази зряла омраза на тийнейджърките, с горчивия жлъч, който умее да оставя дълбоки рани. В моя случай раните се отпечатваха върху тях, не върху мен. Бях си цяла целеничка, подрастващо момиче, учещо се да си служи с измамите и илюзиите, за да получава, каквото иска. И го получавах. Момчетата правеха смехотворни опити за вуду магии, за да привлекат вниманието ми, биеха се в гърдите и ме искаха за себе си. А аз исках просто другар в битките, някой, който ще ме обича такава, каквато съм, с всяка черна магия, която се е врязала в душата ми. Имаше много такива хора, все още ги има. Хора, които ме познават истински, знаят каква съм в действителност и въпреки това ме обичат. Никога не съм ги заслужавала и може би ако вярвах в съдбата щях да я обвиня за всички начини, по които бивах отделена от тези единствени хора, пред които бях себе си. Но не вярвам в съдбата, така че всичко е такова, каквото е.

Може би съм ви заблудила и сте решили, че вещиците не се влюбват. Не е така. Обичаме, обичаме силно и много. Обичаме завинаги, ако въобще е възможно. Обичаме малко на шега, малко като на магия, малко като проклятие. Никога не е лесно и никога не е розички и свещи.

Онзи окаян принц, в когото се влюбих, си нямаше и идея в какво се забърква. Аз вече бях оплела мрежи като за цяло море и той се появи в най неподходящия момент, заел се с невъзможната мисия да ме спасява. От какво? И той не знаеше. Говореше ми за дракони и за пирати, за пътувания, за плячкосване, а аз му се смеех в лицето и се чудех как да му кажа, че от тях най малко ме е страх. Преди да се доразберем онази несъществуваща проклетница съдбата ни раздели, пречупи ни и ми отне една малка частичка вещерство, превърна я в огромна част човещина и ми отне защитите. Оказа се, че принцът е точно толкова принц, колкото аз съм принцеса. Онези пирати, за които ми говорил, били братя и приятели, а драконите.. Искал да ме извежда на разходки на гърбовете им. С него се спасихме. Аз си върнах вещерското, а той стана повече принц и от онзи проклетник, който целувал принцесата, докато спяла. И си тръгна заедно със коня и със кралството. Няма лошо, добрите феи са самотници, а непълнолетните вещици са скитници, скитници в душите и умовете на хората.

И аз се наскитах, наистина се наскитах. Скитах достатъчно, за да забравя онзи псевдо принц и всички останали истински вещици, стрелци и злодеи. Скитах достатъчно, за да загубя себе си. За да намеря всички отново, едно по едно, парченце по парченце, въздишка по въздишка и усмивка по усмивка.

Със последните си изтъркана обувки доскитах до теб. Бях си забравила всички лоши магии, всички проклятия и вълшебства. Изгубих се в света, във хората и в чувствата на другите.

А всяка сутрин се намирам във очите ти и съм все по принцеса и все по малко вещица.

stardust.

хората също гаснат, като звездите.

аз отдавна угаснах. мисля, че беше есен. и мисля, че беше септември. мисля, че имаше звезди. или бяха комети. мисля, че щурците още се чуваха. мисля, че ягодите в градинката все още бяха само мои.

мисля, че голямата мечка се виждаше. мисля, че тогава някой ми я показа. тогава едни очи, същите като моите, се огледаха в мен, аз се огледах в тях. и видях бъдещето си.

някъде, далеч от света, една такава малка вила, същата като тази, която се издигаше зад нас. също така недовършена, също така неизмазана, с вечна работа, която трябва да се свърши. с много, ама много грижи. и още повече радости. с домашно вино в мазето и много сладка по полиците. с натрупани книги по тавана, които никога не събират прах.

с малко музика. колкото за фон, колкото за успокоение. нещо тихо, някакви китари. и люлеещ се стол, на верандата.

не угаснах аз. угаснаха очите, същите очи като моите, кристално синьо. и една частица от мен, една частица от сърцето ми.

също като звездите.. и хората остават да се виждат много след като угаснат, след като изчезнат, след като умрат.

остават в другите хора.

и светят в очите им.

so don't pin your hopes or pin your dreams.. to misanthropes or guys like me.

идва моментът на осъзнаването, моментът, в който разбираш, че представи си, той наистина те обича. и че представи си, няма проблем, че понякога предпочиташ книгите пред прегръдките му. че понякога героите от сериалите са по примамващи. и че предпочиташ да се гушкаш при мама, отколкото да отидеш на купон с него.

идва моментът на осъзнаването, че не всички приятели ще останат. че понякога просто трябва да преглътнем и да продължим напред. че обещанията не винаги значат всичко. че моторът и хубавата рокля и обещаният кавалер, с когото си правила планове години наред, ще бъдат за някоя друга. че всяка петък вечер е в миналото, че другарчето по чашка не е най добрият приятел, който си си мислела, че винаги ще е до теб, а просто онова момче в бара, което отива най много на алкохола, който ще пиеш днес.

в един момент разбираш, че хората, за които винаги се грижиш преди да се погрижиш за себе си, няма да направят същото. че понякога нуждата от внимание е всичко. че сълзите са безсмислени. че песните не значат нищо и че гарите винаги си отиват. лятото не продължава вечно и го оценяваш, когато приключи. но винаги го мразиш, винаги го мразя. а зимата е моят сезон.

преглъщаш, вирваш брадичка и си обещаваш как ще саботираш всичко, което искаш. изтриваш номера от телефона си и се опитваш да набуташ онзи идиот в поредното бурканче забранено за употреба. стискаш зъби и си напомняш, че важното е не дали някой те обича, а дали ти го обичаш. защото твоето пайче винаги си е най хубавото.

търсиш онази ръка в тъмното, момчето, което е заспало с гръб към теб, но пръстите ви са сключени.

включваш Междузвездни войни и си припомняш, че семейството е най важно, докато плачеш, мислейки си за съзвездията и за всичките падащи звезди. за всички звездите, всъщност, някои от които отдавна са угаснали, но ти все още ги виждаш.

усмихваш се на факта, че все още има хора, които се усмихват заради теб.

и хващаш поредната книга, една от онези хиляда, които имаш. една от непрочетените.

поредният свят, който никой няма да може да ти вземе. слушаш zeppelin или pink floyd и продължаваш напред, защото е единственото, което ти остава.

а някъде, ужасно далеч, някой си спомня за теб и ужасния ти навик да си гризеш ноктите и да си смучеш косата.

защото времето никога не лекува и никой никога не заживява щастливо до края на дните си.

освен в приказките. но аз обещах.. повече никакви приказки.

dust in the wind.

Будя се със същото онова чувство за сюрреалистичност, с което си легнах миналата нощ. Изритвам неохотно завивките и се запрепъвам към банята. Следващите двайсетина минути са ми мъгливи, с вкус на горещо кафе и паста за зъби, прекарани в забързани приготовления, събиране на багаж и търсене на зарядно.

Пътя прекарвам в четене и ядене, от време на време по някоя снимка. Радиото си е поставило за цел тотално да ме съсипе, а времето да му помогне. Дъждът не спира през цялото време, но на мен не ми действа.. Капките по прозореца ме усмихват.

Стигнала съм до средата на книгата, когато пристигаме. Не излизам от колата, не ми се влиза нито в дома, нито в траурната агенция, нито в старата ни къща. Спомените ме връхлитат на талази, задушават ме и ме давят. Обикаляме града няколко пъти, по всички възможни начини, виждам всички възможни места.. Деството и миналото лято се сливат в едно и забравям коя съм и каква съм. А дъждът се усилва.

Всичко се случва безумно бързо, за единия час, който сме там, всичко е готово, всичко е уредено, а аз дори не съм излязла от колата. Очите ми са сухи и точно по тази причина ме боли сърцето.

Искам да си тръгна. Да избягам, на бегом. Не искам да оставяме, просто всичко да свърши и да си тръгнем. Нямам нищо тук, не чувствам нищо тук.

Когато за пореден път вдигам глава от книгата, виждам портата на гробището. Тук сякаш е по сиво, по мокро и по кално. Времето е лепкаво, чувството е лепкаво. Караме зад катафалката, по калните пътеки, в които имам чувството, че ще потънем и ще изчезнем. След безумно обикаляне и криволичене, което сякаш трае с часове, спираме. На безлюдно, голо място. Дъждът се сипе упорито и напомня на завеса. Слизам от колата и цопвам в калта, която се лепи за обувките ми, и за секунди съм мокра. Завива ми се свят и ме връхлита онази празнота, която се появява след като се събудиш от кошмар. Просто празно, дупка в стомаха ти, нищичко, никак.

В този момент траурът ми се струва нелеп, напушва ме смях в момента, в който виждам крещящо зелените летни чадъри, под които се предполага, че трябва да застанем. Потръпвам. Заобикалям ги отдалеч и се свивам под черния си чадър. Хората са малко. Предполагам, че след определена възраст хората вече не те помнят. А тези, които биха те помнили.. е, тях вече ги няма. Иска ми се да пуша, но не мога. Иска ми се да снимам, но не го чувствам редно. Просто издишам бели кълбенца и си представям, че са пушек.

Ковчегът е отворен. Потръпвам от отново, а после се ядосвам мълчаливо и стискам дръжката на чадъра до побеляване на кокалчетата. Десетината човека, всички с чадъри, се бутат под безумните зелени неща, които странно ми приличат на гъби.. а отвореният ковчег седи под небето, заливат от дъжда. Свещите гаснат за секунди.

Свещеникът се опитва да изпее по петнайсетина думи във секунда, а отстрани четирима гробари се смеят, слушайки вицове. Не изздържам повече и тичам към колата, шляпайки в калта.

Вмъквам се вътре, треперя, а от мен се стичат рекички.. И тогава, в студената тишина на празната кола, всичко се подрежда и ме връхлита, застава върху гърдите ми и не ми дава да дишам. Стискам очи, за да попреча на сълзите, но в крайна сметка се предавам. Отпускам юмруците си и най накрая се успокоявам.

А дъждът не продължава вечно.