truth is overrated, i suppose.

Помниш ли онези селца, през които минахме, докато се прибирахме миналата зима, онзи, обитавани единствено от зомбита?

Помниш ли гарите и целувките и ужасния студ, който те вкочаняваше, а мен ме освобождаваше?

Помниш ли шала ми, който все още мирише на теб.. във съзнанието ми.

А помниш ли мен?

Помниш ли късните ни срещи под мигащите ярки звезди на Хасково?

Помниш ли празните улици, напомнящи изоставени декори на някой романтичен филм, през които ние се разхождахме и си търсехме място да се скрием от любопитните погледи на прозорците?

Помниш ли дечицата, които ни сочеха на родителите си, предизвиквайки бузите ми да поруменеят, а ти да заровиш лице във косата ми и да смееш тихичко, без глас?

А помниш ли себе си?

Помниш ли студените чаршафи и дъха ми излизащ на мъгливи кълбета сред въздуха в стаята?

Помниш ли преплетените ни пръсти, крака, коси, души.. Помниш ли приказките, които ти разказвах с очи, и световете, които ти рисувах с целувките си?

Помниш ли дъжда, който валя само за нас, помниш ли голите акорди през пролетта и самотните барабани през лятото?

А помниш ли нас?

Помниш ли писмата, които довършвах пред теб, завита с одеалата? Помниш ли импровизираните танци на любимите ми песни? Помниш ли неохотните признания, че обичам твоите любими песни? Помниш ли сълзите ми, когато те целувах запоследно?

Забрави ме. Запомни единствено вкуса ми на цигари и гърба ми на влизане в автобуса.

Не те обичам.