always, somehow.

ще ми се никога да не съм го чувствала. да не съм плакала.. да не съм чакала. и да не съм се усмихвала. ще ми се да не помнех гласа ти, очите ти, допира на косата ти. ще ми се да не потръпвах щом чуех името ти. ще ми се да не беше ти.
ще ми се да бях пропуснала влаковете и гарите. летните звезди. ще ми се да нямах този твой белег върху себе си. защото белезите остават завинаги. ще ми се да ме беше пуснал.
ще ми се да не беше съборил стените, да не беше пренаредил речниците ми, да не се беше появявал. да не беше обърнал света ми.
ще ми се сетивата ми да не те разпознаваха дори там, където те няма. ще ми се да не се обръщах да те търся в тълпата, в която знаех със сигурност, че те няма. ще ми се да не сравнявах всяка целувка с твоите пластмасови. ще ми се да можех да видя падаща звезда и да не се сещам за лятото..
но не стана. не се получи така, както ми се искаше. не стана мой, не станах твоя. не и пожелана. остави си отпечатъците по сърцето ми, сякаш си разчупил хляб, останаха пръстите ти. и празното място от частта, която взе.
ще ми се да не се бях дала. давала. толкова много пъти.
ще ми се да чувствах нещо сега. тъжно е. но те няма. тъжно е, защото така и не ми се прииска да те забравя. да те отрека. да те преживея. и явно точно непожеланите желания се сбъднаха.
ще ми се да ме помниш.