Труповете на миналогодишните елхи са струпани в мазето ми под купищата украшения и празничен дух. Заключените три ключалки, чиито ключове загубих някъде през март, докато се препъвах в погледите ти (в Пловдив, май, или на гарата във София) не се поддават на безсмислените ми ритници и стоят масивни пред цялата ми ярост и желание да дойде зимата.

И няма сняг, а само следноемврийски дъждове и локви, в които се давя ежедневно, докато опитвам да прескоча болката си. Безрезултатно.

И пак опира до факта, че те няма, за да ме пренесеш над дупките и да разбиеш старата врата в мазето, зад която се крие моментното ми щастие. Или пък то си ти.

Не знам, не знам. Притварям си очите и отново мамя настоящето, издърпвайки те във съня си.

Отново те обичам.