прекарай със мен един rock`n`roll ден..

why be alone when we can be together, baby..
i can make your life worthwhile.. and you can make me start to smile.

понеделник, 28 юни 2010 г.

carry me home.

Тичах надолу по стълбите - отново закъснявах за среща. Почти подминах пощенската кутия, но нещо сякаш ме привлече натам. Застанах пред дървеното нещо, десетките паралелепипеди, които служеха да задържат думите ни, докато се сетим да си ги приберем. Ключовете ми бяха някъде в дъното на чантата, а и сякаш бягаха от пръстите ми, извадих ги след двуминутна борба. Ръцете ми трепереха, а очите ми се насълзиха - сякаш от някакво непредвидено нетърпение, нещо, за което бях забравила.
Отворих малката дървена, пропита с мирисът на старо, вратичка и в краката ми се изсипаха десетина бели плика. Наведох се, за да ги събера, и съдържанието на чантата ми се разпиля по земята. Намерих телефона си, без да гледам, и набрах последния номер в списъка с обажданията. Отмених. Бях си спомнила датата.
Нямаше обратни адреси, просто бели пликове, с моя адрес на всеки един от тях, с един и същ почерк, едно и също мастило. Познах го. Призля ми. Облегнах се на стената, за да поема малко от студеното на камъка. Сълзите ми вече се стичаха надолу по бузите, капейки бавно и отчетливо върху свитите ми крака. Потръпнах.
Събрах писмата в ръцете си и изтичах нагоре по стълбите, без да гледам пред себе си. Отключих с една ръка и чак тогава ги пуснах - да се разпилеят по тъмния паркет. Искаше ми се да започна да скачам върху тях, да оставя отпечатъците на обувките си по чистото бяло, да извадя запалката от джоба си и да запаля цигара, а после да тръскам пепелта в тях, да ги обгоря, а после да ги накъсам, докато не остане само спомена.
Вместо това се свлякох на пода, с лице към огромното огледало на стената, и започнах да ги отварям. Едно по едно.
Не че не знаех какво ще намеря вътре. Собствените си думи. Моя неравен почерк, който се изменяше в зависимост от настроението. Сложените не на място усмивки, неправилните запетаи, двете точки, които изместваха многоточието.
Колко подло, да ме убива със собствените ми думи.
Прочетох първото и през сълзи се изсмях на наивността си, на глупаво споделените мечти, на желираните бонбони. Живота ми започна да се появява пред очите ми, като страници от книга.. някои от изреченията просто бяха по-ясни от други. Някои от героите просто успяваха да се задържат по дълго от други.
Стигнах до последното писмо. Бях объркана. Засрамена. Разплакана. Наранена. Не бях писала повече писма. Бяха девет, само девет. Спрях на деветото. Отворих десетото и сърцето ми изведнъж спря. За секунда. Света просто стана сив, всичко се движеше бавно, а аз се реех.
Изрезки от календар. Дни от седмиците. От онези квадратчета, празните, в които можеш да напишеш по две - три думи. Бяха празни, естесвено, но аз знаех. После лист, кариран, вестникарска хартия. Три колонки с цветове и числа. И една последна - с песни. Знаех всяка една, до последната. Бяха моите песни. Песните ми за добро утро, за лека нощ, песните ми за падащи звезди и тези за сняг. Смачках го.
Знаех какво означава, помнех всичко. Нямах нужда да ми напомнят за датите, за дрехите ми, за часовете и за влаковете, за песните ми. Отворих кутийката за последно, струваше ми се, че има още нещо вътре. От пазното пространство изпадна сребърната ми верижка с висулката огън, а от вътрешната страна на плика със същия онзи равен почерк беше изписано онова предупреждение относно играта ми с огъня.
Отново горчи.

Няма коментари: