от разстояние.

Обичах го, защото беше от хората, които не спорят. От спокойните хора, които предпочитат да се взират два часа в трептящия пламък на свещ пред това да изгубят два часа в убиване на мозъчни клетки и емоции, докато се опитват напразно да приключат безсмислен спор. Но несъзнателно спореше с мен. Спореше с цялата ми същност. Цялата ни връзка беше един голям безумен хаотичен спор воден между моята неуравновесена личност и неговата - обичаща да играе шах, да става рано, за да тича, и да си прави режими, според които трябваше да си ляга преди полунощ. Всичко това ме подлудяваше, побъркваше ме от ревност, защото аз самата никога не бих могла да го направя. Енергичността ми се появяаше към десет през нощта и продължаваше до към пет.. бях способна да функционирам след 10 сутринта. Според него си пилеех времето, пропусках най хубавата част от деня и проспивах така любимите му сутрини. Алергична съм към тях.

Критикуваше ме за нездравословното ми хранене или за пропускането на каквото и да е хранене. Вбесяваше ме със спокойствието си дори и в най ужасните фази на кризите ми. И ме подлудяваше със способността си винаги да ме успокоява и да ме кара да се чувствам в безопасност. Та, кой, по дяволите, беше той, че да ме кара да се чувствам в безопасност?

Когато избухнех във плач без определена причина ми даваше да се облегна върху него и да си излея всичко, въпреки че беше от хората, които не обичат да стават свидетели на такива неща. Притесняваше се за мен, за това, че може би факта, че ме е спасил, ще избледнее на фона на това, което сама си причинявах.

Беше ми ясно, че в един момент ще го изморя от безумиците си, че ще го прогоня сама.. дори и да не е готов да си тръгне все още. Но с мен хората винаги са готови да си тръгнат, постоянно и по всяко време. Само че този път аз бях тази, която не беше готова. Даваше ми от спокойствието си, правеше ме малко по добра, променяше навиците ми и житейските ми философии, превръщаше ме постепенно в едно поносимо същество, което умее да разговаря без да се пали.. Превръщаше ме в добро момиче.

Не че и преди не бях. Винаги съм била от добрите. Лъжех само за да предпазя някого и то по незначителни причини, които скоро биха били забравени. А после си признавах, винаги си признавах. Вечер се прибирах уморена, свалях синеоката маска и откривах още по синеокото си, тъжно, спокойно, примирено лице, което лежеше отдолу. Представях си как лягам до него и слагам брадичката си на онази вдлъбнатинка между врата и рамото му, където пасвах толкова добре. Или си мислех, че пасвам. Най вероятно си въобразявах.

После сключвах въображаемо ръцете си с неговите и сливах въздишките ни, така че да може да поеме объркването и раздразнението ми и да ме усмихне с едно единствено вдишване. Умееше да го прави. Вдишване, целувка по челото ми, наместване на ръцете ни, докато вървим напред. Но свивката на раменето му действаше винаги. Безотказно. Свих се вътрешно, като котенце върху гърдите на заспалия си стопанин и замърках в съзнанието си, докато се успокоя.

Дори мисълта за него ме успокояваше.

Обичах го, защото беше толкова далеч, че не ме беше страх, че ще го нараня. Не вярвах, че наистина съм способна. Никой не би могъл да нарани човек, в чиито ръце пасва толкова много, но само в представите си, не и наистина.

Обичах го въпреки разстоянията. И най вече, понякога, главно заради тях.