прекарай със мен един rock`n`roll ден..

why be alone when we can be together, baby..
i can make your life worthwhile.. and you can make me start to smile.

сряда, 25 август 2010 г.

forgetting.

Беше от онези момичета, на които им личи, че винаги са сами. Идваше всяка вечер малко след полунощ, сядаше на края на бара и поръчваше уиски, чисто, без лед. Седеше облегната на стената, така че да вижда всичко от своето малко скривалище. Не страдаше от липса на внимание, просто беше апатична що се отнася до мъже, до връзки, до каквото и да е обвързване, било то и физическо. Леко пийналите бивши съпрузи или бивши затворници, а понякога и объркани момчета в средата на двайсетте си години, спираха до нея на път за тоалетната, заговаряха я, понякога слагаха ръка на рамото й или на кръста й. Никога не си тръгна с никой от тях, отпращаше всички, пиеше си уискито и наблюдаваше. Не знам дали чакаше или просто почиваше. Бях почти сигурен, че си спомня, че се опитва да върне някакъв призрак от миналото. Призрак, който винаги й се изплъзваше.

Неведнъж се опитах да я заговоря и да се опитам да й предложа работа. Една вечер барманката ни си поряза ръката на счупена чаша и тайнственото ни момиче прескочи бара и само си сипа уискито, а после отново се върна на удобното си стратегическо място. Мисля, че ме съжали, затова десет минути по късно отново застана зад бара и се справи с пияните отчаяни и депресирани жертви на кризата на средната възраст с по голям финес, отколкото аз съм проявявал въобще. Но не мисля, че искаше работа. Не мисля, че имаше нужда от нея, също. Беше винаги добре облечена, а и май притежаваше огромна колекция от кожени якета за всеки ден от седмицата за всеки сезон. Дългата й руса коса беше винаги сресана и винаги в онзи перфектен вид, който повече подхождаше на кукла, отколкото на момиче, прекарващо вечерите си по долнопробни барове. Но на нея й отиваше, допълваше сините й студени и впиващи се очи, тънките й устни, който се превръщаха в линийка всеки път, когато някой я заговореше. В кратките случаи, когато решеше да отговори, в помещението се разливаше резкия й, но иначе някак мил глас, който изричаше две – три саркастични фрази, а после отново се скриваше някъде надълбоко в гърлото й. Идваше толкова отдавна, че вече дори не поръчваше.. затова й не чувах гласа й.

Една вечер, беше миналия ноември, не дойде. В душата ми се таеше някакво ужасно предчувствие, сякаш беше човек, на когото наистина държа. Цялата нощ оглеждах задименото и пълно с изпарения помещение, за да проверя дали все пак няма да се появи. Столчето й в края на бара остана празно.

Цяла седмица, нямаше я цяла седмица. Някъде по средата на тази седмица наех новия барман след като Шери беше напуснала заради бременността. Беше весел, сръчен и все още притежаваше онова огънче, което гори в хората, които работят отскоро. Харесваше му да размята бутилките и по този начин да държи в ръцете си живота и настроението на повечето ни редовни посетители. Имаше още няколко години щастлив живот след това щеше да се превърне в сърдит чичко, който често препълва бирите и забравя да сложи лед в чашите. Защото работата ни изпиваше. Както те пиеха концентратите.

Когато седмицата приключи, аз вече бях загубил надежда, че ще се върне. Намерила бе по хубав бар, може би дори се бе запознала с някой мъж, може би дори се бе влюбила. Нищо че не изглеждаше като момичетата, които правят такива неща. Затова, когато я видях да влиза в началото на следващата седмица, сърцето ми се напълни с едно необяснимо, неописуемо блаженство. Сякаш се прибирах у дома след дълго отсъствие. Исках аз й занеса уискито, за да впие сините си очи в мен и да ме изгледа със студения си, впиващ се поглед. Но новото момче, Джейс, стигна до нея първо. И я попита какво иска.

Беше се навела и изучаваше кръпката на светлите си дънки, когато го чу. Вдигна лице към него, а в очите й се четеше такова учудване и раздразнение, че съм сигурен, че го видях как потрепери. Или поне ми се искаше да беше потреперил.

- Двойно уиски без лед. – Устните й се извиха в подобие на усмивка, която изчезна за секунди. – И огънче.

Никога не я бях виждал да пуши, а сега до ръката й седеше кутия цигари, леко смачкана, сякаш бе седяла върху нея. Играеше си с едната цигара, въртеше я между пръстите си, докато Джейс не поднесе запалката към нея.

- Пушенето е кофти навик, да знаеш.

- Отказах се от един кофти навик, позволено ми е да се отдам на друг.

Едната му вежда се стрелна нагоре, сякаш искаше да разбере повече, но вместо това й подаде чашата, заедно с един пепелник, и се зае с нещо друго, като да бърше бара или да обслужва другите клиенти. Не я погледнах, докато не видях, че става време да си тръгва. Нямах нужда да я гледам, не ме привличаше, не я исках. Просто ми напомняше за някого, когото отдавна познавах. Или си мислех, че съм познавал. Изпратих я с поглед, когато стана и тръгна към изхода. Русата й коса се скри в нощния мрак и чак тогава се обърнах отново към бара. Джейс я гледаше със същия поглед, с който я бях гледал аз преди две години. Толкова, две години бе идвала всяка вечер, бе пила едно и също и ни бе мъчила всички с мълчанието си.

Не пропусна повече, отново идваше всяка вечер, но вече не я обслужвах аз. Джейс не престана да я пита какво иска, а тя не престана да му отговаря, всяка вечер едно и също. Не зная колко време е минало, нощите се преплитаха. Тя сякаш продължаваше да търси призрака си, изгубения си призрак. Един ден най накрая му отговори.

- Мъжете.

- Какво? – Беше забравил за разговора им, гледаше я с недоумение и неразбиране.

- Кофти навика, от който се отказах. Пропуших, защото спрях мъжете. Идвам всяка вечер от повече от две години и се опитвам да си спомня коя бях преди. И го търся. – Очите й срещнаха моите и леко ми кимна. – Приличаше на теб, Джейс, със същия дързък поглед в очите си.

- Кой?

- Не го познавам, но мисля, че е приличал на теб. Някой от миналото ми, много отдавна. Дълги пръсти, които галеха грифа на китарата му много по нежно, от колкото галеха мен. Вече не го помня, не го познавам, загубих го във времето. Имаше зелени очи.. или май бяха кафяви. Сладко, разливащо се по устните име, идващо от някъде далеч. И погледът му, погледът му, когато ме гледаше. Сякаш само чакаше кога точно ще си тръгна. Изгубихме се сред хората, в разстоянието, в думите.

- Липсва ли ти?

- Кой? Не. Аз не го познавам вече, не знам кой е той. Липсва ми присъствието му, не той самият. – Последната глътка се изгуби зад устните й. – Сбогом.

- До утре вечер.

Тя леко поклати глава и стана от столчето. За първи път я последвах към вратата, а след това излязох нея в нощта. Обърна се към мен и леко се усмихна, отново напомняйки ми на някоя, която познавах преди. Пръстите й погалиха скулите ми за секунда, а после се изгубиха в джоба на коженото й яке.

- Исках да се сбогувам, но нямаше да го направя, ако не ме беше последвал.

- Къде отиваш?

- Вкъщи.

- Не си ли вкъщи? Тук, в града.

Тъжно поклати глава и почти ми се стори, че очите й се наляха със сълзи. После премигна и отново ме погледна със студения си поглед.

- Не, тук не съм.

- А къде тогава? Къде ще отидеш?

- Навсякъде, но не и тук. Някъде другаде. Вкъщи..

Токчетата й затракаха по тротоара, докато се отдалечаваше от мен, косата й развята от нощния вятър. Уличните лампи я осветяваха и я правеха да изглежда някак феерична и нереална, сякаш беше плод на въображението ми. После спря и се обърна, достатъчно далеч, за да не видя лицето й.

- Сети ли се най накрая за момичето, на което ти напомням? Онази, която си галил с пръстите, с които си галил грифа на любимата си китара? – Усмихваше се, сякаш знаеше нещо, което аз не знаех. – Аз съм това момиче. Просто не твоето.

Замълча отново и си помислих, че ще е последното, което ще ми каже. Обърнах се, за да вляза отново вътре.

- Вкъщи е накрая на света.

Изгуби се в нощта и не я видях никога повече. Забравих и момичето, за което говореше. Но понякога, все още, усещането за топлата й кожа се появява, когато извадя старата си китара.

понеделник, 9 август 2010 г.

от разстояние.

Обичах го, защото беше от хората, които не спорят. От спокойните хора, които предпочитат да се взират два часа в трептящия пламък на свещ пред това да изгубят два часа в убиване на мозъчни клетки и емоции, докато се опитват напразно да приключат безсмислен спор. Но несъзнателно спореше с мен. Спореше с цялата ми същност. Цялата ни връзка беше един голям безумен хаотичен спор воден между моята неуравновесена личност и неговата - обичаща да играе шах, да става рано, за да тича, и да си прави режими, според които трябваше да си ляга преди полунощ. Всичко това ме подлудяваше, побъркваше ме от ревност, защото аз самата никога не бих могла да го направя. Енергичността ми се появяаше към десет през нощта и продължаваше до към пет.. бях способна да функционирам след 10 сутринта. Според него си пилеех времето, пропусках най хубавата част от деня и проспивах така любимите му сутрини. Алергична съм към тях.
Критикуваше ме за нездравословното ми хранене или за пропускането на каквото и да е хранене. Вбесяваше ме със спокойствието си дори и в най ужасните фази на кризите ми. И ме подлудяваше със способността си винаги да ме успокоява и да ме кара да се чувствам в безопасност. Та, кой, по дяволите, беше той, че да ме кара да се чувствам в безопасност?
Когато избухнех във плач без определена причина ми даваше да се облегна върху него и да си излея всичко, въпреки че беше от хората, които не обичат да стават свидетели на такива неща. Притесняваше се за мен, за това, че може би факта, че ме е спасил, ще избледнее на фона на това, което сама си причинявах.
Беше ми ясно, че в един момент ще го изморя от безумиците си, че ще го прогоня сама.. дори и да не е готов да си тръгне все още. Но с мен хората винаги са готови да си тръгнат, постоянно и по всяко време. Само че този път аз бях тази, която не беше готова. Даваше ми от спокойствието си, правеше ме малко по добра, променяше навиците ми и житейските ми философии, превръщаше ме постепенно в едно поносимо същество, което умее да разговаря без да се пали.. Превръщаше ме в добро момиче.
Не че и преди не бях. Винаги съм била от добрите. Лъжех само за да предпазя някого и то по незначителни причини, които скоро биха били забравени. А после си признавах, винаги си признавах. Вечер се прибирах уморена, свалях синеоката маска и откривах още по синеокото си, тъжно, спокойно, примирено лице, което лежеше отдолу. Представях си как лягам до него и слагам брадичката си на онази вдлъбнатинка между врата и рамото му, където пасвах толкова добре. Или си мислех, че пасвам. Най вероятно си въобразявах.
После сключвах въображаемо ръцете си с неговите и сливах въздишките ни, така че да може да поеме объркването и раздразнението ми и да ме усмихне с едно единствено вдишване. Умееше да го прави. Вдишване, целувка по челото ми, наместване на ръцете ни, докато вървим напред. Но свивката на раменето му действаше винаги. Безотказно. Свих се вътрешно, като котенце върху гърдите на заспалия си стопанин и замърках в съзнанието си, докато се успокоя.
Дори мисълта за него ме успокояваше.
Обичах го, защото беше толкова далеч, че не ме беше страх, че ще го нараня. Не вярвах, че наистина съм способна. Никой не би могъл да нарани човек, в чиито ръце пасва толкова много, но само в представите си, не и наистина.
Обичах го въпреки разстоянията. И най вече, понякога, главно заради тях.

неделя, 1 август 2010 г.

boy, are you leaving again?

Не мога да те задържа със думи. Не мога да те върна с поглед.
Накрая, все пак, се оказва - не съм магьосница, не съм принцеса.
От вчера балната ми рокля са просто смачканите ни чаршафи.
Магиите ми - просто зимен дъх на фона на гореща късна пролет.
Понякога си мисля да скоча и да се удавя, ти може и да ме спасиш,
тогава ще те вържа, все да ме спасяваш..
И после се усещам, та, скъпи, аз съм цялата на тъжна проза, защо опитвам се да пиша стихове? Прости ми, че се влюбих, повярвай ми, въобще, ама въобще не исках. И обещавам, вече никаква поезия - за никого. И обещавам, пейките във парка вече ще са само пейки, корабите нека си седят в морето. И обещавам, на пирати вече няма да се давам, никой няма да е теб. Не искам вече дракони, по принцип те са прекалено сериозни, а не на три и половина и лигави като за девет лигави момченца.. Гевреци никога не съм обичала, но ти си моето геврече, дано да си намериш някой ден мече. Не си мисли, че казвам сбогом.. Не ми присъства в речника за жалост тази дума. Една - две нови появиха се, но ми е много късно да ги казвам вече, тръгна към вратата онзи ден или преди около месец.. Не помня вече. Ужасно още те обичам, ужасно твоя съм все още. Ужасно сбъркахме, ужасно в грешната посока..
Не искам още да си тръгваш, не искам никога да си отиваш. Аз искам все да ме завиваш с топлото одеало, макар да няма нужда, защото ти си толкова горещ до леденото ми тяло..
Така че - все още. Никак не те пускам, ще бъдеш така мой още за малко.
Фалафел?