прекарай със мен един rock`n`roll ден..

why be alone when we can be together, baby..
i can make your life worthwhile.. and you can make me start to smile.

събота, 19 февруари 2011 г.

dust in the wind.

Будя се със същото онова чувство за сюрреалистичност, с което си легнах миналата нощ. Изритвам неохотно завивките и се запрепъвам към банята. Следващите двайсетина минути са ми мъгливи, с вкус на горещо кафе и паста за зъби, прекарани в забързани приготовления, събиране на багаж и търсене на зарядно.
Пътя прекарвам в четене и ядене, от време на време по някоя снимка. Радиото си е поставило за цел тотално да ме съсипе, а времето да му помогне. Дъждът не спира през цялото време, но на мен не ми действа.. Капките по прозореца ме усмихват.
Стигнала съм до средата на книгата, когато пристигаме. Не излизам от колата, не ми се влиза нито в дома, нито в траурната агенция, нито в старата ни къща. Спомените ме връхлитат на талази, задушават ме и ме давят. Обикаляме града няколко пъти, по всички възможни начини, виждам всички възможни места.. Деството и миналото лято се сливат в едно и забравям коя съм и каква съм. А дъждът се усилва.
Всичко се случва безумно бързо, за единия час, който сме там, всичко е готово, всичко е уредено, а аз дори не съм излязла от колата. Очите ми са сухи и точно по тази причина ме боли сърцето.
Искам да си тръгна. Да избягам, на бегом. Не искам да оставяме, просто всичко да свърши и да си тръгнем. Нямам нищо тук, не чувствам нищо тук.
Когато за пореден път вдигам глава от книгата, виждам портата на гробището. Тук сякаш е по сиво, по мокро и по кално. Времето е лепкаво, чувството е лепкаво. Караме зад катафалката, по калните пътеки, в които имам чувството, че ще потънем и ще изчезнем. След безумно обикаляне и криволичене, което сякаш трае с часове, спираме. На безлюдно, голо място. Дъждът се сипе упорито и напомня на завеса. Слизам от колата и цопвам в калта, която се лепи за обувките ми, и за секунди съм мокра. Завива ми се свят и ме връхлита онази празнота, която се появява след като се събудиш от кошмар. Просто празно, дупка в стомаха ти, нищичко, никак.
В този момент траурът ми се струва нелеп, напушва ме смях в момента, в който виждам крещящо зелените летни чадъри, под които се предполага, че трябва да застанем. Потръпвам. Заобикалям ги отдалеч и се свивам под черния си чадър. Хората са малко. Предполагам, че след определена възраст хората вече не те помнят. А тези, които биха те помнили.. е, тях вече ги няма. Иска ми се да пуша, но не мога. Иска ми се да снимам, но не го чувствам редно. Просто издишам бели кълбенца и си представям, че са пушек.
Ковчегът е отворен. Потръпвам от отново, а после се ядосвам мълчаливо и стискам дръжката на чадъра до побеляване на кокалчетата. Десетината човека, всички с чадъри, се бутат под безумните зелени неща, които странно ми приличат на гъби.. а отвореният ковчег седи под небето, заливат от дъжда. Свещите гаснат за секунди.
Свещеникът се опитва да изпее по петнайсетина думи във секунда, а отстрани четирима гробари се смеят, слушайки вицове. Не изздържам повече и тичам към колата, шляпайки в калта.
Вмъквам се вътре, треперя, а от мен се стичат рекички.. И тогава, в студената тишина на празната кола, всичко се подрежда и ме връхлита, застава върху гърдите ми и не ми дава да дишам. Стискам очи, за да попреча на сълзите, но в крайна сметка се предавам. Отпускам юмруците си и най накрая се успокоявам.
А дъждът не продължава вечно.