Действие трето.

and i dropped all my lovers.
i stood up in a cafe and screamed
I'M IN LOVE,
and now you've made a fool of me..

Прегръщане и „хей, здравей, как си? не сме се чували отдавна..”, докато най накрая не успявам да се измъкна. Раздала съм шоколадите и съм се усмихнала на всички и определено до няколко минути ще се чувствам по-добре, но точно в този момент не съм част от нищо. Като страничен наблюдател съм и просто ходя след теб, за да не оставам сама.. Запознаваш ме с всички, които не познавам. И се чувствам сякаш съм се върнала вкъщи.. или не точно. Сякаш отново съм в махалата в Хасково, както когато бях дете, както когато си играех с децата и тичах по прашните улици. Сякаш.. за последен път съм срещнала всичките тези хора в детството си и сега.. трябва да се опознаем отново. И донякъде може би е така.

Излизаме навън. И говоря, говоря, говоря. Разказвам някакви неща, не съм сигурна какви. За Щатите, за Кулата, за това как съм пътувала. Сузи ме гледа и ми се усмихва и вече се чувствам почти добре. Седим един до друг или един срещу друг и съм опънала краката си в скута ти.. сякаш се познаваме от години, сякаш си свикнал с непоносимостта ми краката ми да докосват земята, докато съм седнала. Размятам ръце, пуша, пия ти от бирата и от време на време, когато се обърна към теб, усещам, че ме гледаш, втренчил си се в мен, сякаш не си сигурен дали съм онова момиче, с което си каза сбогом преди години, или пък са ме подменили.. Понякога и аз не съм сигурна.

Опитваш се да организираш групови занимания, сякаш се притесняваш дали се чувствам добре.. което естествено е глупаво, ти никога не правиш такива неща, не и за мен. Но се получава, сядаме, много хора, познавам почти всички. Краката ми са в скута ти, обясняваш ми правилата на играта или по точно – какви са правилата на казване на правилата на играта. Играем, пием, пием, играем..

И някак си времето минава, часовете минават. Ти се приближаваш до мен.. не че досега не си бил близо. „Вземи си телефона и цигарите и ела с мен.”

„Добре.”

Взимам ги, обувам се, тръгвам след теб. Не ми казваш къде отиваме, не ми казваш защо.. Просто вървим. Звездите се виждат и морето се чува и ми е толкова хубаво, че искам времето да спре. Отиваме към плажа, осъзнавам го, когато виждам стълбите пред нас. Стълби, които ми напомнят на една стръмна пътека, отпреди две години. Вървим надолу и не млъкваме, говорим за всичко. За това къде съм била, вие как сте, как е било досега. Ти си много щастлив, че съм тук, аз също се радвам, че дойдох..

Водиш ме към някакви скали, които са на границата между сухия пясък и водата. Сядаме отгоре и ме прегръщаш, както не си ме прегръщал от много време. Слушаме музика. Пушим. Сякаш се предразполагаме един друг да пушим повече от обикновено..

„Онова е голямата мечка.. дето прилича на тиган, виждаш ли го..”

„Даа, да, виждам го..” не го виждаш, следиш пръстите ми, сочещи звездите, но нямаш понятие за какво говоря.

„Всъщност, може и да е малката мечка.. Не съм сигурна, на теб на какво ти прилича?”

„На нищо..”

Смееш се зад мен и усещам как се облягаш назад, гледайки нагоре. Измисляме си съзвездията, кръщаваме ги с наши си имена и скоро забравям дали мечката е голяма или малка.. и дали въобще е мечка. Вълните се разбиват някъде долу, под краката ми.. и ме обзема непреодолимото желание да изплувам цялото море. И да отида някъде..

Скачам на пясъка и вдигам крачолите на дънките си и влизам във водата. Топло е и е хубаво и сякаш кръвта ми кипва, сякаш изведнъж съм хиляди пътии по жива. Спомням си как преди ми обясняваше, че изглеждам различно във водата.. и осъзнавам какво си имал предвид, изведнъж те разбирам.

Обръщам се, а ти седиш на 5 метра от мен и ме снимаш с телефона си.. Морето е хубаво и звездите са хубави и всичко е хубаво.

Взимаме обувките си и цигарите си и оставяме две години на плажа.. а аз си мисля единствено за цитата на бюрото ми..

‘for whatever we lose, like a you or a me.. it’s always ourselves we find in the sea.’

Действие второ.

Отдавна, както казваш "влязох в релси".
Отдавна, както казваш "няма празно".

Пътувам от ужасно много време, прекалено много. Двадесет часа и ми остава още. Висене по летища, по прекалено скъпи кафенета и прекалено мръсни бензиностанции. Книгите са ми втръснали, музиката ми е втръснала, батерията на фотоапарата ми е паднала и съм изгледала всички филми. И съм се изплакала. Пътувам леко, за първи път от много време.

Оставих големия багаж вкъщи и взех само бански, кърпи и малко дрехи, колкото да имам какво да облека между плажовете. И подаръците, естествено. И книга, не мога без книга, и без музика не мога.

Автобусът се движи бавно, прекалено бавно в сравнение със самолетите, с които съм се придвижвала последните няколко дни. Самотно е на пътя, няма други коли, на лампите са им изгорели крушките, новолуние е. Само отвреме навреме, когато влизаме в някой град и виждам хора по улиците, разбирам, че всъщност не сме сами.

Спираме в Търново и пуша цигара от цигара, а вятърът подмята косата ми и връзките на синьото ми потниче наляво надясно.. На масата до мен седят две момичета и гледат нещо на телефоните си, забравили цигарите си в пепелника. Допивам кафето, което съм си купила преди 2 минути, и хвърлям хартиената чашка в препълнено кошче, което спешно трябва да се смени. Шофьорът ни подканва да побързаме, гледа си часовника, мрънка.. а трябва да отида до тоалетната. Изсумтява, когато го питам, но все пак кимва към входа на кафенето, щял да почака, какво да прави. Поглеждам се в огледалото и едва се познавам. Лицето ми – само сенки, синьо от очите и тук-таме молив.. Нямам устни, нямам мигли, нямам лунички. Цялата съм бяла, изпита, болнава. Наплисквам се с вода и тичам навън, за да съм сигурна, че няма да тръгнат без мен, ей така, като предпазна мярка.

Опитвам се да спя, но не мога. Последните часове се превъртат в главата ми отново и отново. „Тръгнеш ли, това е. Свършено е, разбираш ли? Не ти вярвам, не знам защо отиваш, но не ти вярвам.” А след това как си събирам багажа и двамата крещим над куфата, аз го замерям с шампоани и парфюми и пантофи и.. и най вече с думи. А той ме гледа, и ме гледа, и мълчи. И ме замеря с погледи, злобни сини погледи, които ми се забиват в сърчицето. Изпускам последните неща в куфара и се отпускам на земята, скривам лицето си в шепи и се опитвам да не плача. Къщата е пълна с хора, а и нямам време да съм тъжна. Гоня разписание.

Мигам, мигам, мигам. Сълзите изчезват и вдигам поглед, а той ме гледа неразбиращо, стиснал сутиена ми в ръката си. Пуска го в куфара и ми подава ръка да се изправя, а после ме прегръща и ми шепне ядосано колко ме обича и как не го разбирам, колко съм лоша, как не сме един за друг, трябвало е да се срещнем по-късно, защото сега.. сега не се получава. Сега не можем да сме заедно. Усмихвам се във врата му, а после се навеждам и затварям куфара си, довлачвам го до антрето и ги юркам да се обуват, защото тръгвам, защото колата е долу, защото имам чувството, че вече не мога да дишам между тези стени..

В колата си мълчим, баща ми пуска неуместни шегички, после се извинява, а после повтаря упражнението от началото. Облекчена съм, когато го целувам и изскачам от колата. Облекчена съм, когато си купувам билета, и още по облекчена, когато набутвам куфара си в багажника на автобуса, прегръщам ги за чао и се качвам.

Буди ме рязкото спиране. И завоят. Значи все пак съм заспала.. Поглеждам ужасено през прозореца и почти познавам спирката. Явно гарите никога не се променят. 01:09. Набирам разтеперано и въздъхвам с облекчение, когато вдига. „Дребен, ние сме на бензиностанцията, ти пристигна ли?”

„Да, да. Къде сте? Бензиностанция, коя бензиностанция?”

След подробни инструкции се мъкна леко паникьосана с куфарчето си и чантата си из автогара Варна, абсолютно сигурна, че ще ме убият или изнасилят или поне отвлекат. Липсата на сън започва да си казва думата и стъпките ми стават все по неуравновесени, залитам на всяка крачка и почти обмислям варианта да сваля платформите си и да тръгна боса. Потискам желанието да запаля цигара, защото нямам с коя ръка да я държа. Точно се спирам, за да разкопчая сандалите, и виждам бензиностанцията. Стъпките ми отекват, колелата на куфара ми скърцат, а чантичката на фотоапарата ми им акомпанира. Някъде, в някой от джобовете ми, телефонът ми вибрира, но продължавам да вървя към дървената масичка, на която седиш.

Натрупвам нещата си, вадя само цигарите и сядам неуверено до теб. Румен е пред нас и пуши. Ти също пушиш. Всички пушим. Напушва ме смях. Запознаваме се, неловко ми е. Толкова много съм слушала, сякаш почти го познавам. Говорим си, почти непринудено.

„Ей, дърто, чакай.. Имам изненада.” Вадя от куфара си подаръка ти и се облягам на ръката си, чакайки да видя реакцията. Тати ми звъни отново. После мама. Да, всичко е наред, да, чакаха ме, не, не съм сама. Да, ще се обадя сутринта. И аз те обичам. И двата разговора протичат по почти един и същ начин, а аз отговарям машинално и единственото, което виждам, е усмивката залепена на устните ти.

Сядам до теб и премяташ ръка през раменете ми, изключително приятелски жест, а на мен ми идва да се сгуша.

Господи, колко ми липсваше. Не мога да спра да се усмихвам, мълча, мълча и попивам цялата информация. Откраднали сте еди-какво си, вчера сте правили онова, яли се нещо си за закуска, ходили сте на нощно къпане. Носиш куфара ми, а аз подтичвам зад вас, безуспешно опитвайки се да изглеждам малко по-сериозна. Да, колата е близо. Да, вилата е почти близо. Не, не всички са там. Рени, естествено, я няма. Дона я няма. Останалите.. да, будни са.

Отпускам се на задната седалка, вие пушите и си говорите, а аз най накрая се унасям. За първи път забелязвам колко уверено караш, за първи път се чувствам сигурна в друга кола освен тази на мама или на тати. Погледите ни се пресичат веднъж – два пъти в огледалото за обратно виждане и ти се усмихвам.

Спираме и сърцето ми спира.. и се спирам на заключението, че пак ще си усложним животите.

Действие първо.

there's no chance
at all:
we are all trapped
by a singular
fate.

Ръцете ми треперят, докато закопчавам сутиена си, треперят, докато си наливам кафе, а после още малко, когато се опитвам да натисна копчето на асансьора. Косата ми е рошава, блузата ми не е изгладена и изобщо – изглеждам сякаш не съм спала. И наистина не съм..

Някак си, не знам как, рано е, сутрин е, едва гледам, някак си стигам до гарата. Някак си си купувам билет и излизам да чакам отпред – на перона. Пуша и пуша и пуша и не съм сигурна дали от устата ми излиза дим или пара. Едно момиче е седнало на земята, пуснало си е краката надолу към релсите и ги клати. И клати глава и си пее и почти я познавам. Рано е, а тя е колкото мен, привидно. И ми се иска да измисля повече от една причина да е рано, а ти да си на гарата и да чакаш, но не мога. Поглежда ме, а аз се усмихвам състрадателно и тя ми връща същата усмивка, дърпайки си от цигарата. Знае. И аз знам.

Загледана в нея, не усещам хората, не усещам студа, а треперя, машинално и от навик. Сепвам се, когато чувам клаксона на влака, тя също се сепва и скача от земята, въпреки че е далеч. Изтупва дънките си и проверява отново дали е взела билета си. Аз правя същото. Поглеждаме се за последно, кимваме си и се качваме в различни купета.

Отпускам се в неудобната седалка и се опитвам да чета, но си мисля без да мога да спра. Мисля и мисля, и мисля.. А главният герой също си мисли, отива на някъде, прави нещо, пътува.. или май спеше? Прочитам изречението за последен път и оставям книгата, а ръцете ми отново започват да треперят.

Жената пред мен ме поглежда над вестника си, преценява ме, усмивката се прокрадва в очите й, а после сгъва днешните новини и ги оставя в чантата си, за два часа едва ли ще се променят. Инстинктивно набутвам слушалки в ушите си, но те вече ми говори, гледа ме, жестикулира и изглежда толкова самотна, толкова добра и толкова тъжна, че слушалките ми сякаш сами падат от ушите.

Натъжава ме да я слушам. Да слушам как синът й не й звъни, а мъжът й е починал преди две години, а тя ходи всяка седмица да му оставя маргаритки на гроба.. Защото й е подарил маргаритки, когато са се запознали. Познава внуците си, но бегло, те я обичат, заради шоколадите по коледа и парите за рождените дни. Живее сама, в огромен апартамент с много книги, пиано и грамофон. Хвали ме за избора на книга, говорим си известно време за Буковски, когото тя харесва, но не разбира защо го харесва. Цитира ми едно – две стихотворения, а аз от своя страна й цитирам Вапцаров. Двете се смеем и забелязвам сълзите в очите й. Подканвам я да заговори отново.. Хореографка е. Пътувала е из цяла България, обожава децата, затова й е толкова тъжно, че нейните собствени сякаш са я забравили. Тъжно й е, но сякаш ги оправдава. „Разбирам ги”, казва, „разбирам ги, аз толкова време пътувах, все ме нямаше, носех им подаръци, но така не се гледат деца.. Пропуснах и първите им целувки, и първите книги, които обикнаха, пропуснах даже кога спряха да вярват, че са деца, и се убедиха, че вече са възрастни.” Поглежда през прозореца, а после към калъфа на фотоапарата ми.

„Ти сигурно с това се занимаваш. Трябва много дух, за да можеш да бъдеш творец. И много сила.” Аз се изчервявам и измрънквам, че ми е просто хоби, че обичам да спирам времето и това ме кара да се чувствам по-истинска. Свалям капака на обектива и я моля да ме погледне, а после натискам спусъка. После ми се усмихва, сякаш с благодарност, и продължаваме да говорим през целия път.

Когато стъпалата ми най-сетне докосват земята и вече не съм на своя територия се усещам колко съм.. разфокусирана, неустойчива.. и най-вече – временна. Г., моята спътница, ми се усмихва, кимва ми, а после продължава навътре към гарата – гордо изправена, с равни, отмерени крачки, за които само мога да си мечтая.

Скоро перонът се опразва и оставам сама, а отвратителният вятър сякаш духа през мен. Оглеждам се и забелязвам момичето от гарата, което говори по телефона, жестикулира и се усмихва. Затваря и пали цигара, продължава да се усмихва. Забелязва, че я гледам, и ми кимва, приближава се до мен.. „Закъснява.. Винаги закъснява и ме оставя да чакам на гадната гара, все едно не прекарвам достатъчно време по влакове. Сигурно знаеш как е..” Отварям уста, за да й кажа, че, да, знам, да, разбирам я, да, ужасно е, но той ще дойде, ще я вземе, ще са щастливи, и точно отнякъде се появява момче, момче с цветя и рошава коса и зелени очи. И те се прегръщат и се целуват и нищо не мога да кажа, така че й кимвам, паля цигара и излизам отпред.

Не знам какво да правя, не знам къде да отида, как да се държа, да пуша ли, да не пуша си. Да се усмихвам ли, или да не се усмихвам, а да съм студена. Просто се отпускам. И чакам. И чакам. И чакам. Слушам Floyd. Пуша втора цигара. Някъде зад мен се отваря вратата, обръщам се и ви виждам. И времето, и разстоянието, и думите, и цигарите, и всичко, всичко си отива на мястото. Ставам нервно и те прегръщам с треперещите си ръце.

По-късно, много по-късно.. седя във влака, вкопчила се във фотоапарата си и в мисълта, че допреди минути съм била сгушена в теб, за първи път от толкова време, ужасно много време. Попадам на снимката на Г. и очите ми се насълзяват, неспособни да устоят на цялата самота и тъга и безпомощност, които струят от нея.

Изключвам го и започвам да си рецитирам Буковски на ум.

through the eyes of a child.

- Миличка, добре ли си? - Пита ме тати, докато разрошва русата ми коса. Очите му са вперени в мама, която седи срещу нас и жестикулира, а по бузите й е разляна червенинаа, на устните й има усмивка, а очите й блестят - от виното или от емоциите, а нищо чудно и от двете.

Кимвам без да отделям поглед от нея - най-прекрасната жена на света. Къдравата й коса е разпиляна по раменете, очите й са зелени като пуловера, в който е облечена. Чашата червено вино пред нея отива прекрасно на ярко червеното й червило. В момента е олицетворение на щастието. Оглеждам се - всички я гледат, глъчката на задименото заведение сякаш се блъска в невидим купол, който е само над нашата маса, тихо е. Тихо е и само нейният глас се носи, възбуден, щастлив глас, който никога няма да забравя.

Стискам някаква салфетка, върху която съм рисувала допреди две минути, в мъничките си пръсти и се облягам върху тати, който също като мен сякаш е омагьосан. Споглеждаме се и ми се усмихва - разбира ме напълно, пък и как да не ме разбира, та тя е най-прекрасната жена на света.. Скоро заговорническите ни усмивки привличат погледа й, очите й се пълнят със сълзи и тя се усмихва. И знам, че ни обича, както никой никога няма да ни обича.

Половин час по-късно седим пред вратата и я чакаме. Моите миниатюрни крачета треперят, от устата ми излизат бели облачета, но някъде, дълбоко под детските дрешки, ми е топло. Тати е леко изнервен, облегнал се е на стената и гледа в празното, играейки си с ключовете от колата. Едва държа очите си отворени, а мъничките ми крачета умират за сън, затова се хващам за него, дърпам ръцете му, якето, карам го да ме гушне. Светът изчезва под краката ми и скоро съм висока метър и деветдесет и се чувствам ужасно могъща. Поне докато не ме поваля последната прозявка и не отпускам главицата си на раменете му.

- Съжалявам, мило. - Вратата се отваря, лъхва ни мирис на цигари, на готвено и на парфюма на мама, а секунда по-късно се появява и тя. - Просто.. знаеш.

- Знам. - Разбират се и без дума, макар гласовете им да се променят за секунда. Тя хваща татко за ръка и скоро шумът на дървената кръчма изчезва, заменен от тракането на тънките токчета на мама, докато вървим по мокрите павета на нощна София.

Будя се в колата, когато татко паркира пред блога. По-точно - буди ме нежният глас на мама. Запрепъвам се към входа, а те вървят на два метра зад мен и говорят нещо, което не чувам. И сигурно няма да разбера. Следващото, което е помня, е загасването на лампата и онова хорово "Лека нощ!", което ме пази от кошмари..

- Любима, добре ли си?

Сепвам се и тръсвам глава. На лявата ми длан има четири полукръчета на местата, където са се впивали ноктите ми преди секунди. Вдишвам дълбоко, сякаш ми е за първи път (и както при първия път - идва ми да се разрева), и се опитвам да разбера къде се намирам. Масата е квадратна, а около кръста ми има ръка, топла силна ръка, която явно си знае работата. Мими седи пред мен, ръцете й са замръзнали във въздуха, сякаш допреди секунда е обяснявала нещо, а чашата червено вино пред нея е изпита на половина.. Всички мълчат, вперили поглед в мен през пелената от цигарен дим. Тогава мехурчето сякаш се пропуква, мелодията нахлува в глава ми и усещам как си я пея, как и досега съм я пяла..

Мими вдига вежди и в очите й се чете онази тъга, онова любопитство, което споделяме само една с друга, онова притеснение, което никой няма да може да разбере.

Кимвам без да отделям поглед от нея. И тогава всичко се движи отново. Тя отпива от виното, аз сключвам пръсти с притежателя на онази ръка около кръста ми и се чувствам почти добре.

Много по-късно седя будна в колата и следя с поглед светофарите, блещукащите светлини, отразяващите се в мокрите павета сгради.. А сърцето ми е останало някъде там, преди десет години, завито с оранжево юрганче и целунато от мама и тати за лека нощ..

come, winter.

На Дани,
защото сърцата ни си приличат.

Ние сме момичетата, които винаги знаят какво искат, но не знаят дали мечтите им са постижими. Ние сме фарове, осветяващи мрачното безумие на обърканите ви души, светлината ни пробива без гъстите мъгли на сърцата ви, води ви към моментно щастие и спокойствие..
Цинични сме, не вярваме в съдбата, защото животът е колело и нещата се случват, защото са се случили.
Ние пишем, за да живеем. Дишаме на пресекулки и живеем на пресекулки, а в сърцата ни е вечна зима. Студени сме също както е бил студен денят, в който сме се появили. Смеем се рядко, но смехът ни е ураган, буря, която обръща животите ви.
Пием уиски, заринати с книги, и постепенно се превръщаме в измислени героини, а реалността става опция. Борим се с демони, в които тайно сме влюбени, и винаги се предаваме в най-последния момент, за да останат още нощ, за да останат за един последен кошмар.
Ние сме момичетата, които никога не бягат, защото почти никога не сме наистина там. Стискаме зъби, преглъщаме и търпим едно поредно лято, защото после неизменно идва зима, а тогава ще сме свободни. В бялото на снега намираме себе си, там изчезват вините ни, а горещата пара на чая топли премръзналите ни сърца.
Ние сме момичетата, които обичат. Обичащите живота, обичащите бъдещето, обичащите себе си. Но Бог, или там, във когото вярвате, да ви е на помощ, ако се влюбим. Защото обичаме с думи, а не със действия.
Всеки ден е потоп, затова е добре, че сме прекрасни плувкини.

i must quit.. i must quit.. you.

Очите му ме следят от стената всеки път, когато се размърдам, когато стана от леглото или изляза от стаята. Уж са затворени, а пък мен ме полазват тръпки, защото усещам как галят тялото ми и чакат следващото ми движение. Държат ме в напрежение, държи ме в напрежение, напук на факта, че го няма вече.

Връхлитат ме спомени на талази, заливат ме, заравят краката ми в пясък и не мога да мърдам, трудно ми е да продължа. Давя се в поредния потоп, умирам за пореден път. Вкопчвам се в късчетата от миналото, придърпвам ги към себе си, а душата ми пищи и иска да избяга. Накъде? И аз, и тя не знаем. И същите тези късчета минало ми тровят съня с някаква безмерна радост, която се опитвам да си спомня, но не мога. С дълги дни и още по дълги нощи в тесни неудобни легла, със закуски на табли и силно черно кафе. Будя се със сълзи на очите и ми нагарча, а нещо сякаш ме стиска за гърлото и едва дишам.

Сънувам за облаци, цигарен дим и малки стаи, стари песни, стари филми, дълги спорове и дълги помирявания. И всеки път - клада.

Обещаваш море и звезди, време, цялото време, което искам, любов. Обещаваш ми късни следобеди, в които не знам къде свършва моето и къде почва твоето тяло. Обещаваш ми музика, полуприкрити усмивки.. И какво още.. Сигурност? Е, аз ще си тръгна с единственото нещо, без което наистина не мога..

million miles away.

или по - точно.. 4709.63 мили.

7579.21 километра.

ще се кача на онези прекрасни самолети. ще се лутам два часа на летище в германия. а ти няма дори да ме изпратиш. ще пътувам десетина часа, през които ти вероятно ще си на плаж, ще пиеш студена бира и ще носиш онази усмивка, в която се влюбих. дано никой друг не я забележи.

ще е сякаш съм пътувала 6 часа - колкото до морето, колкото до теб. и започваме да се разминаваме.

като се замислиш, прилича на игра - какво ли прави другият сега? вероятно нищо интересно.

ти в момента още спиш, а аз съм много сънена. днес ще сме зарити с дрехи, твоите дрехи. предполагам, че така е честно - изпращал си ме толкова пъти, че накрая трябва и аз да го направя.

ти спиш, а аз трябва да тръгвам. да те събудя. да се поскараме за последно - над куфара ти, може даже и да хвърля нещо. сигурно ще заплаша, че ще си тръгна. и даже ще си тръгна - бясно отваряйки асансьора, с насълзени очи и треперещи ръце. и със сигурност ще съм забравила нещо. ти няма да ме последваш, ще седя на някоя пейка и ще треперя и ще плача. и ще ти се обадя, подсмърчайки. ще кажа, че съжалявам. твоето съжаляване ще се подразбира. ще вървя към метрото, докато говорим. ще се кача, докато говорим. и няма да мога да те пусна. ще се прибера и ще се затворя в стаята, а нещо ще ме стиска за гърлото..

но няма да е така. не и днес. надявам се.

до след месец, my love. и дано имам при кого да се върна.