Действие първо.

there's no chance
at all:
we are all trapped
by a singular
fate.

Ръцете ми треперят, докато закопчавам сутиена си, треперят, докато си наливам кафе, а после още малко, когато се опитвам да натисна копчето на асансьора. Косата ми е рошава, блузата ми не е изгладена и изобщо – изглеждам сякаш не съм спала. И наистина не съм..

Някак си, не знам как, рано е, сутрин е, едва гледам, някак си стигам до гарата. Някак си си купувам билет и излизам да чакам отпред – на перона. Пуша и пуша и пуша и не съм сигурна дали от устата ми излиза дим или пара. Едно момиче е седнало на земята, пуснало си е краката надолу към релсите и ги клати. И клати глава и си пее и почти я познавам. Рано е, а тя е колкото мен, привидно. И ми се иска да измисля повече от една причина да е рано, а ти да си на гарата и да чакаш, но не мога. Поглежда ме, а аз се усмихвам състрадателно и тя ми връща същата усмивка, дърпайки си от цигарата. Знае. И аз знам.

Загледана в нея, не усещам хората, не усещам студа, а треперя, машинално и от навик. Сепвам се, когато чувам клаксона на влака, тя също се сепва и скача от земята, въпреки че е далеч. Изтупва дънките си и проверява отново дали е взела билета си. Аз правя същото. Поглеждаме се за последно, кимваме си и се качваме в различни купета.

Отпускам се в неудобната седалка и се опитвам да чета, но си мисля без да мога да спра. Мисля и мисля, и мисля.. А главният герой също си мисли, отива на някъде, прави нещо, пътува.. или май спеше? Прочитам изречението за последен път и оставям книгата, а ръцете ми отново започват да треперят.

Жената пред мен ме поглежда над вестника си, преценява ме, усмивката се прокрадва в очите й, а после сгъва днешните новини и ги оставя в чантата си, за два часа едва ли ще се променят. Инстинктивно набутвам слушалки в ушите си, но те вече ми говори, гледа ме, жестикулира и изглежда толкова самотна, толкова добра и толкова тъжна, че слушалките ми сякаш сами падат от ушите.

Натъжава ме да я слушам. Да слушам как синът й не й звъни, а мъжът й е починал преди две години, а тя ходи всяка седмица да му оставя маргаритки на гроба.. Защото й е подарил маргаритки, когато са се запознали. Познава внуците си, но бегло, те я обичат, заради шоколадите по коледа и парите за рождените дни. Живее сама, в огромен апартамент с много книги, пиано и грамофон. Хвали ме за избора на книга, говорим си известно време за Буковски, когото тя харесва, но не разбира защо го харесва. Цитира ми едно – две стихотворения, а аз от своя страна й цитирам Вапцаров. Двете се смеем и забелязвам сълзите в очите й. Подканвам я да заговори отново.. Хореографка е. Пътувала е из цяла България, обожава децата, затова й е толкова тъжно, че нейните собствени сякаш са я забравили. Тъжно й е, но сякаш ги оправдава. „Разбирам ги”, казва, „разбирам ги, аз толкова време пътувах, все ме нямаше, носех им подаръци, но така не се гледат деца.. Пропуснах и първите им целувки, и първите книги, които обикнаха, пропуснах даже кога спряха да вярват, че са деца, и се убедиха, че вече са възрастни.” Поглежда през прозореца, а после към калъфа на фотоапарата ми.

„Ти сигурно с това се занимаваш. Трябва много дух, за да можеш да бъдеш творец. И много сила.” Аз се изчервявам и измрънквам, че ми е просто хоби, че обичам да спирам времето и това ме кара да се чувствам по-истинска. Свалям капака на обектива и я моля да ме погледне, а после натискам спусъка. После ми се усмихва, сякаш с благодарност, и продължаваме да говорим през целия път.

Когато стъпалата ми най-сетне докосват земята и вече не съм на своя територия се усещам колко съм.. разфокусирана, неустойчива.. и най-вече – временна. Г., моята спътница, ми се усмихва, кимва ми, а после продължава навътре към гарата – гордо изправена, с равни, отмерени крачки, за които само мога да си мечтая.

Скоро перонът се опразва и оставам сама, а отвратителният вятър сякаш духа през мен. Оглеждам се и забелязвам момичето от гарата, което говори по телефона, жестикулира и се усмихва. Затваря и пали цигара, продължава да се усмихва. Забелязва, че я гледам, и ми кимва, приближава се до мен.. „Закъснява.. Винаги закъснява и ме оставя да чакам на гадната гара, все едно не прекарвам достатъчно време по влакове. Сигурно знаеш как е..” Отварям уста, за да й кажа, че, да, знам, да, разбирам я, да, ужасно е, но той ще дойде, ще я вземе, ще са щастливи, и точно отнякъде се появява момче, момче с цветя и рошава коса и зелени очи. И те се прегръщат и се целуват и нищо не мога да кажа, така че й кимвам, паля цигара и излизам отпред.

Не знам какво да правя, не знам къде да отида, как да се държа, да пуша ли, да не пуша си. Да се усмихвам ли, или да не се усмихвам, а да съм студена. Просто се отпускам. И чакам. И чакам. И чакам. Слушам Floyd. Пуша втора цигара. Някъде зад мен се отваря вратата, обръщам се и ви виждам. И времето, и разстоянието, и думите, и цигарите, и всичко, всичко си отива на мястото. Ставам нервно и те прегръщам с треперещите си ръце.

По-късно, много по-късно.. седя във влака, вкопчила се във фотоапарата си и в мисълта, че допреди минути съм била сгушена в теб, за първи път от толкова време, ужасно много време. Попадам на снимката на Г. и очите ми се насълзяват, неспособни да устоят на цялата самота и тъга и безпомощност, които струят от нея.

Изключвам го и започвам да си рецитирам Буковски на ум.