прекарай със мен един rock`n`roll ден..

why be alone when we can be together, baby..
i can make your life worthwhile.. and you can make me start to smile.

четвъртък, 13 октомври 2011 г.

through the eyes of a child.

- Миличка, добре ли си? - Пита ме тати, докато разрошва русата ми коса. Очите му са вперени в мама, която седи срещу нас и жестикулира, а по бузите й е разляна червенинаа, на устните й има усмивка, а очите й блестят - от виното или от емоциите, а нищо чудно и от двете.
Кимвам без да отделям поглед от нея - най-прекрасната жена на света. Къдравата й коса е разпиляна по раменете, очите й са зелени като пуловера, в който е облечена. Чашата червено вино пред нея отива прекрасно на ярко червеното й червило. В момента е олицетворение на щастието. Оглеждам се - всички я гледат, глъчката на задименото заведение сякаш се блъска в невидим купол, който е само над нашата маса, тихо е. Тихо е и само нейният глас се носи, възбуден, щастлив глас, който никога няма да забравя.
Стискам някаква салфетка, върху която съм рисувала допреди две минути, в мъничките си пръсти и се облягам върху тати, който също като мен сякаш е омагьосан. Споглеждаме се и ми се усмихва - разбира ме напълно, пък и как да не ме разбира, та тя е най-прекрасната жена на света.. Скоро заговорническите ни усмивки привличат погледа й, очите й се пълнят със сълзи и тя се усмихва. И знам, че ни обича, както никой никога няма да ни обича.
Половин час по-късно седим пред вратата и я чакаме. Моите миниатюрни крачета треперят, от устата ми излизат бели облачета, но някъде, дълбоко под детските дрешки, ми е топло. Тати е леко изнервен, облегнал се е на стената и гледа в празното, играейки си с ключовете от колата. Едва държа очите си отворени, а мъничките ми крачета умират за сън, затова се хващам за него, дърпам ръцете му, якето, карам го да ме гушне. Светът изчезва под краката ми и скоро съм висока метър и деветдесет и се чувствам ужасно могъща. Поне докато не ме поваля последната прозявка и не отпускам главицата си на раменете му.
- Съжалявам, мило. - Вратата се отваря, лъхва ни мирис на цигари, на готвено и на парфюма на мама, а секунда по-късно се появява и тя. - Просто.. знаеш.
- Знам. - Разбират се и без дума, макар гласовете им да се променят за секунда. Тя хваща татко за ръка и скоро шумът на дървената кръчма изчезва, заменен от тракането на тънките токчета на мама, докато вървим по мокрите павета на нощна София.
Будя се в колата, когато татко паркира пред блога. По-точно - буди ме нежният глас на мама. Запрепъвам се към входа, а те вървят на два метра зад мен и говорят нещо, което не чувам. И сигурно няма да разбера. Следващото, което е помня, е загасването на лампата и онова хорово "Лека нощ!", което ме пази от кошмари..

- Любима, добре ли си?
Сепвам се и тръсвам глава. На лявата ми длан има четири полукръчета на местата, където са се впивали ноктите ми преди секунди. Вдишвам дълбоко, сякаш ми е за първи път (и както при първия път - идва ми да се разрева), и се опитвам да разбера къде се намирам. Масата е квадратна, а около кръста ми има ръка, топла силна ръка, която явно си знае работата. Мими седи пред мен, ръцете й са замръзнали във въздуха, сякаш допреди секунда е обяснявала нещо, а чашата червено вино пред нея е изпита на половина.. Всички мълчат, вперили поглед в мен през пелената от цигарен дим. Тогава мехурчето сякаш се пропуква, мелодията нахлува в глава ми и усещам как си я пея, как и досега съм я пяла..
Мими вдига вежди и в очите й се чете онази тъга, онова любопитство, което споделяме само една с друга, онова притеснение, което никой няма да може да разбере.
Кимвам без да отделям поглед от нея. И тогава всичко се движи отново. Тя отпива от виното, аз сключвам пръсти с притежателя на онази ръка около кръста ми и се чувствам почти добре.
Много по-късно седя будна в колата и следя с поглед светофарите, блещукащите светлини, отразяващите се в мокрите павета сгради.. А сърцето ми е останало някъде там, преди десет години, завито с оранжево юрганче и целунато от мама и тати за лека нощ..

Няма коментари: