прекарай със мен един rock`n`roll ден..

why be alone when we can be together, baby..
i can make your life worthwhile.. and you can make me start to smile.

сряда, 1 февруари 2012 г.

Действие второ.

Отдавна, както казваш "влязох в релси".
Отдавна, както казваш "няма празно".

Пътувам от ужасно много време, прекалено много. Двадесет часа и ми остава още. Висене по летища, по прекалено скъпи кафенета и прекалено мръсни бензиностанции. Книгите са ми втръснали, музиката ми е втръснала, батерията на фотоапарата ми е паднала и съм изгледала всички филми. И съм се изплакала. Пътувам леко, за първи път от много време.

Оставих големия багаж вкъщи и взех само бански, кърпи и малко дрехи, колкото да имам какво да облека между плажовете. И подаръците, естествено. И книга, не мога без книга, и без музика не мога.

Автобусът се движи бавно, прекалено бавно в сравнение със самолетите, с които съм се придвижвала последните няколко дни. Самотно е на пътя, няма други коли, на лампите са им изгорели крушките, новолуние е. Само отвреме навреме, когато влизаме в някой град и виждам хора по улиците, разбирам, че всъщност не сме сами.

Спираме в Търново и пуша цигара от цигара, а вятърът подмята косата ми и връзките на синьото ми потниче наляво надясно.. На масата до мен седят две момичета и гледат нещо на телефоните си, забравили цигарите си в пепелника. Допивам кафето, което съм си купила преди 2 минути, и хвърлям хартиената чашка в препълнено кошче, което спешно трябва да се смени. Шофьорът ни подканва да побързаме, гледа си часовника, мрънка.. а трябва да отида до тоалетната. Изсумтява, когато го питам, но все пак кимва към входа на кафенето, щял да почака, какво да прави. Поглеждам се в огледалото и едва се познавам. Лицето ми – само сенки, синьо от очите и тук-таме молив.. Нямам устни, нямам мигли, нямам лунички. Цялата съм бяла, изпита, болнава. Наплисквам се с вода и тичам навън, за да съм сигурна, че няма да тръгнат без мен, ей така, като предпазна мярка.

Опитвам се да спя, но не мога. Последните часове се превъртат в главата ми отново и отново. „Тръгнеш ли, това е. Свършено е, разбираш ли? Не ти вярвам, не знам защо отиваш, но не ти вярвам.” А след това как си събирам багажа и двамата крещим над куфата, аз го замерям с шампоани и парфюми и пантофи и.. и най вече с думи. А той ме гледа, и ме гледа, и мълчи. И ме замеря с погледи, злобни сини погледи, които ми се забиват в сърчицето. Изпускам последните неща в куфара и се отпускам на земята, скривам лицето си в шепи и се опитвам да не плача. Къщата е пълна с хора, а и нямам време да съм тъжна. Гоня разписание.

Мигам, мигам, мигам. Сълзите изчезват и вдигам поглед, а той ме гледа неразбиращо, стиснал сутиена ми в ръката си. Пуска го в куфара и ми подава ръка да се изправя, а после ме прегръща и ми шепне ядосано колко ме обича и как не го разбирам, колко съм лоша, как не сме един за друг, трябвало е да се срещнем по-късно, защото сега.. сега не се получава. Сега не можем да сме заедно. Усмихвам се във врата му, а после се навеждам и затварям куфара си, довлачвам го до антрето и ги юркам да се обуват, защото тръгвам, защото колата е долу, защото имам чувството, че вече не мога да дишам между тези стени..

В колата си мълчим, баща ми пуска неуместни шегички, после се извинява, а после повтаря упражнението от началото. Облекчена съм, когато го целувам и изскачам от колата. Облекчена съм, когато си купувам билета, и още по облекчена, когато набутвам куфара си в багажника на автобуса, прегръщам ги за чао и се качвам.

Буди ме рязкото спиране. И завоят. Значи все пак съм заспала.. Поглеждам ужасено през прозореца и почти познавам спирката. Явно гарите никога не се променят. 01:09. Набирам разтеперано и въздъхвам с облекчение, когато вдига. „Дребен, ние сме на бензиностанцията, ти пристигна ли?

Да, да. Къде сте? Бензиностанция, коя бензиностанция?

След подробни инструкции се мъкна леко паникьосана с куфарчето си и чантата си из автогара Варна, абсолютно сигурна, че ще ме убият или изнасилят или поне отвлекат. Липсата на сън започва да си казва думата и стъпките ми стават все по неуравновесени, залитам на всяка крачка и почти обмислям варианта да сваля платформите си и да тръгна боса. Потискам желанието да запаля цигара, защото нямам с коя ръка да я държа. Точно се спирам, за да разкопчая сандалите, и виждам бензиностанцията. Стъпките ми отекват, колелата на куфара ми скърцат, а чантичката на фотоапарата ми им акомпанира. Някъде, в някой от джобовете ми, телефонът ми вибрира, но продължавам да вървя към дървената масичка, на която седиш.

Натрупвам нещата си, вадя само цигарите и сядам неуверено до теб. Румен е пред нас и пуши. Ти също пушиш. Всички пушим. Напушва ме смях. Запознаваме се, неловко ми е. Толкова много съм слушала, сякаш почти го познавам. Говорим си, почти непринудено.

Ей, дърто, чакай.. Имам изненада.” Вадя от куфара си подаръка ти и се облягам на ръката си, чакайки да видя реакцията. Тати ми звъни отново. После мама. Да, всичко е наред, да, чакаха ме, не, не съм сама. Да, ще се обадя сутринта. И аз те обичам. И двата разговора протичат по почти един и същ начин, а аз отговарям машинално и единственото, което виждам, е усмивката залепена на устните ти.

Сядам до теб и премяташ ръка през раменете ми, изключително приятелски жест, а на мен ми идва да се сгуша.

Господи, колко ми липсваше. Не мога да спра да се усмихвам, мълча, мълча и попивам цялата информация. Откраднали сте еди-какво си, вчера сте правили онова, яли се нещо си за закуска, ходили сте на нощно къпане. Носиш куфара ми, а аз подтичвам зад вас, безуспешно опитвайки се да изглеждам малко по-сериозна. Да, колата е близо. Да, вилата е почти близо. Не, не всички са там. Рени, естествено, я няма. Дона я няма. Останалите.. да, будни са.

Отпускам се на задната седалка, вие пушите и си говорите, а аз най накрая се унасям. За първи път забелязвам колко уверено караш, за първи път се чувствам сигурна в друга кола освен тази на мама или на тати. Погледите ни се пресичат веднъж – два пъти в огледалото за обратно виждане и ти се усмихвам.

Спираме и сърцето ми спира.. и се спирам на заключението, че пак ще си усложним животите.

Няма коментари: