your leg my leg
your arm my arm
your smile and the warmth
of you
who made me laugh
again.
Складирала съм всичките ни спомени, усмивки, целувки, скарвания и спречквания в една кутия, една затворена кутия в дъното на гардероба ми. Стените й за изписани, няма нито милиметър празно място, поизмачкана е от времето, капакът й е пооръфан, дъното почти е скъсано, но кутията си седи, пълна с миналото ни. Минало, което все си напомням, че трябва да забравя, минало, което сама сложих в кутия, после затворих и най-накрая скрих от всички освен от себе си, защото какво е една кутия, щом го нося в сърцето си?
Смешно ми е понякога, когато се обърна назад и се сетя колко отчаяно вкопчени сме били един в друг. Когато си припомня треперещия ми глас и треперещите ми ръце и твоя търсещ поглед всеки път, когато слизам от автобуса или от влака. И моя празен – когато ти се качваше. Смешно ми е колко съм била глупава, как не съм видяла, че с теб винаги ще сме недовършена история, празна тетрадка, с изписан последен лист, на който се редуваме кой да гори. И съжалявам, че го казвам, но това право, това задължение, тази участ си е моя. Ти нямаш право да гориш. Ти ли злобен, отмъстителен и жлъчен и нямаш право сам да си правиш клада.
Обръщам се назад и си спомням оплетените ни завивки и възглавници и отчаяната ти нужда да си по-близо и моята отчаяна нужда да мога да дишам. Трябваше още тогава да го видим, не мислиш ли? Кафетата ми сутрин, докато краката ми още треперят и твоята оправност в кухнята, бързото прибиране, почистване. И после часовете тишина или смях, в зависимост от настроението. Тегавите часове, които остават преди да си тръгна, и нашите начини да се правим, че няма значение. Тъжното ти изражение, непрестанните ми въпроси, скарванията ни. И нито едно истинско, ама наистина истинско скарване. Това ми липсва, това наистина ми липсва.
Онова момче, отпреди две лета, което ми се зъбеше за всяко нещо, което ме предизвикваше и ме караше да мисля, и ме караше да викам и да побеснявам и да мълча, после толкова дълго време да мълча, преди да съм сигурна, че отново искам да говоря.
Превръща се в писмо, което няма да опаковам, на което няма да сложа адреса и името ти и което със сигурност няма да занеса в пощата. Превръща се в писмо без цел, но ние винаги сме били така – особено безцелни. Или поне аз.
И всъщност, последното ни действие си е цяло бездействие. Ти се превръщаш в.. нещо, вече нямам право да знам в какво. А аз за пореден път ставам онова момиче, което пие прекалено много, пуши прекалено много и се прибира прекалено рядко. Не че ти пука. Не че ще покажеш, че ти пука всъщност.
Ти знаеш.. и аз знам, че нямаме последно действие. Ние сме незавършена история и винаги ще си останем така. Някой ден ще седя на веранда с чаша вино в ръка и ще разказвам на внуците си за теб, а на дядо им ще му блести ревност в очичките, защото каквито и глупости да правим и колкото и да се мразим.. Ка си е ка. И докато си вярваш, че си Роланд, моите останки ще си стоят изпепелени на онази клада.
А после.. ще сме просто забележка в полето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар