прекарай със мен един rock`n`roll ден..

why be alone when we can be together, baby..
i can make your life worthwhile.. and you can make me start to smile.

събота, 31 март 2012 г.

Последно действие.

your leg my leg
your arm my arm
your smile and the warmth
of you
who made me laugh
again.

Складирала съм всичките ни спомени, усмивки, целувки, скарвания и спречквания в една кутия, една затворена кутия в дъното на гардероба ми. Стените й за изписани, няма нито милиметър празно място, поизмачкана е от времето, капакът й е пооръфан, дъното почти е скъсано, но кутията си седи, пълна с миналото ни. Минало, което все си напомням, че трябва да забравя, минало, което сама сложих в кутия, после затворих и най-накрая скрих от всички освен от себе си, защото какво е една кутия, щом го нося в сърцето си?
Смешно ми е понякога, когато се обърна назад и се сетя колко отчаяно вкопчени сме били един в друг. Когато си припомня треперещия ми глас и треперещите ми ръце и твоя търсещ поглед всеки път, когато слизам от автобуса или от влака. И моя празен – когато ти се качваше. Смешно ми е колко съм била глупава, как не съм видяла, че с теб винаги ще сме недовършена история, празна тетрадка, с изписан последен лист, на който се редуваме кой да гори. И съжалявам, че го казвам, но това право, това задължение, тази участ си е моя. Ти нямаш право да гориш. Ти ли злобен, отмъстителен и жлъчен и нямаш право сам да си правиш клада.
Обръщам се назад и си спомням оплетените ни завивки и възглавници и отчаяната ти нужда да си по-близо и моята отчаяна нужда да мога да дишам. Трябваше още тогава да го видим, не мислиш ли? Кафетата ми сутрин, докато краката ми още треперят и твоята оправност в кухнята, бързото прибиране, почистване. И после часовете тишина или смях, в зависимост от настроението. Тегавите часове, които остават преди да си тръгна, и нашите начини да се правим, че няма значение. Тъжното ти изражение, непрестанните ми въпроси, скарванията ни. И нито едно истинско, ама наистина истинско скарване. Това ми липсва, това наистина ми липсва.
Онова момче, отпреди две лета, което ми се зъбеше за всяко нещо, което ме предизвикваше и ме караше да мисля, и ме караше да викам и да побеснявам и да мълча, после толкова дълго време да мълча, преди да съм сигурна, че отново искам да говоря.
Превръща се в писмо, което няма да опаковам, на което няма да сложа адреса и името ти и което със сигурност няма да занеса в пощата. Превръща се в писмо без цел, но ние винаги сме били така – особено безцелни. Или поне аз.
И всъщност, последното ни действие си е цяло бездействие. Ти се превръщаш в.. нещо, вече нямам право да знам в какво. А аз за пореден път ставам онова момиче, което пие прекалено много, пуши прекалено много и се прибира прекалено рядко. Не че ти пука. Не че ще покажеш, че ти пука всъщност.
Ти знаеш.. и аз знам, че нямаме последно действие. Ние сме незавършена история и винаги ще си останем така. Някой ден ще седя на веранда с чаша вино в ръка и ще разказвам на внуците си за теб, а на дядо им ще му блести ревност в очичките, защото каквито и глупости да правим и колкото и да се мразим.. Ка си е ка. И докато си вярваш, че си Роланд, моите останки ще си стоят изпепелени на онази клада.
А после.. ще сме просто забележка в полето.

Няма коментари: