sunshine or rain, it's all the same.

вкусът на лятото ми са топлите дъждовни капки и не чак толкова топлия сладолед по ъгълчетата на устата ми.
връхчето на химикалката, когато я дъвча, докато смятам колко точки да пиша за тази игра белот.
и вкусът на чаршафа, когато се събудя нощем, защото съм го захапала.
вкусът на балсама ми, защото никога не успявам с ръце и трябва да захапя капачката.
и на не чак толкова сутрешното ми следобедно кафе, без захар, с някоя бисквита или просто със усмивка.
..
също така пластмасовите лъжички, които дъвча до обезобразяване. сламките също.. само дето тях май наистина ги ям.
и бакарди, о, колко е лятно.
вкусът на нищо, късно вечер, когато говорех със теб, дълбокото поемане на въздух, поради една единствена причина - да запомня, че съм дишала истински, когато съм била твоя.
вкусът на пясъка, когато някой пречита покрай мен на плажа и ме засипе.
и пържените картофки със сирене.. на плажа или в борисовата градина.
..
шоколадът в промишлени количества.
желираните бонбони, които биха стигнали за цял клас.
вкусът на дъха ми, когато телефона ми извибрираше - защото го задържам малко по дълго и можех да го вкуся.
орбит диня - най лятното.
нектарини, мога само от тях да живея.
..
и вкусът на задържаните ми усмивки, прехапаните устни (понякога до кръв.)
и лятото.. лятото ще е и твоите устни, но дотогава има време.. а аз не искам още от сега да го мечтая, защото мечтите ми рядко стават някоя от фалшивите ми истини.

houston, we've got a problem..

..i think i'm falling in love with you.

защото бих претичала не целия апартамент, а цял квартал, ако трябва, за да ти кажа, че съм будна и трябва да ми звъннеш пак.

бих се пазарила с часове за това кога да затворим, за да можеш да учиш.

мога да ти слушам гласа с часове.

обичам как ми пееш по телефона, мислейки си, че не можеш. а всъщност пееш прекрасно.

и.. осъзнах, че.. вчера докато се прибирах към вкъщи.. не виждах лицата на другите момчета. нямах желание да ги виждам. ти се беше отпечатал от вътрешната страна на клепачите ми и всеки път щом мигнеш се появяваше.

ии.. знам, че нямам песни за теб. и наистина съжалявам, наистина, че се раздавам така и че си разпродавам душата на който поиска дори малко късче. но.. за теб бих слушала дори rhcp.

и.. не искам да съм жулиета отново. готова съм да се откажа от приказките и фантазиите, стига да разбереш, че сърцето ми винаги ще е драконово, очите ми винаги ще се взират към хоризонта, за да проверяват за пирати.

но ръцете ми ще са твои, докато ги искаш. косата ми ще е твоя. давам ти и думите си, въпреки че не съм сигурна дали ги имам точно сега.

и.. само твоя.

бирени халки и крилца на пеперудки.

Първо.. Сбогом. Ужасен начин да започнеш нещо, но.. Единственият уви.

Второ.. Честита година на калинките. Не знам дали я има в някой календар. Сигурно не. Но какво пък, не съм аз тази с хороскопите, така че ще ми простиш това малко подминаване на правилата. Ще си направя една прекрасна калинкена година. Пък !

Та.. казах, че няма да правя равносметка. Просто за момент ще погледна през рамо, за да видя с какво се сбогувам, става ли? Без възражения? Е, ето – обръщам се.

Не пазя дневници, не знам какво точно ми се е случвало по месеци и дати. Но знам, че имах най прекрасното начало и най сриващия и разрушителен край. За прекрасните екскурзии, за Европа, такава каквато я видяхме, с огромни усмивки и заспали очи. За тартите с ягоди и за спането в автобуса. За разхождане по парижката магистрала в 11 през нощта. За снимките. За едната вечер, в която си спах в стаята. За белота и бакардито. За класа ми, защото е страхотен.

После за прекрасното ранно лято, което прекарах във висене в борисовата и учене за изпита по френски. После се концерта на Scorpions, който никога няма да забравя. За Сава, който дойде с мен. За морето, за пясъка, за среднощното къпане и бирата. За усмивките, които не можех да крия. За Даниеле, който винаги беше разбиращ и търпелив и обичащ. И никога няма да мога да му благодаря.

За летните грешки. И за плуването на онова пристанище. За мокрите коси и прецаканите слушалки. За будуването и за това че сутрин никак не ми се отразяваше. За купуването на сладолед ^^

За Мими, защото е най прекрасното чудовище на света. И защото бирените халки винаги ще ми напомнят на нея. За Ина, защото каквито и глупости да прави и колкото и да е зашматкана и отнесена, аз ще си я обичам. За Лю и за Пешко, защото всеки път, когато гледам тъп филм се сещам за тях. За него, защото ме качи на альоша. И защото винаги ме усмихваше, нищо че не ме правеше щастлива. И защото имам чувството, че единствените ръце, единствените пръсти, с които си пасват моите, са неговите.

За прибирането по тъмно, за зяпането на звездите. За звездния дъжд. За течния шоколад и лъжичките. И за всички неизпратени писма. За концертите. За преглътнатите сълзи. И за неизплаканите.

За това, че съм сватовница.

За потъмнялата ми коса и за изрусялата ми душа.

За всички предстоящи грешки, за всички настоящи каши.

За целувките, които никога не са били пластмасови, но успешно се правеха на такива.

За китарите, защото без тях светът щеше да е с няколко хиляди идеи по ужасен. За музиката, която ме държи будна. За кафетата. За мандарините и желираните мечета.

За туптуптуптуп и за греяното вино.

За толкова много неща, че не мисля, че ще мога да се спра. Но спирам. И си пожелавам прекрасни последни дни от годината. И за предстоящите месеци.

Усмихната година на всички (:

embrasse - moi, cap ou pas cap?

ще тичам по заледения камък надолу по стълбите, без да виждам дали си в края им - да ме чакаш. ще стискам юмруци, сърцето ми бързо ще бие, а в очите ми нервни сълзички ще плуват. ще усещам как косата ми роши се, но защо да се спирам, ти сам ще я подредиш. и може би, само може би, ще се развърже връзката ми, но аз знам, че няма да падна, и няма да спра да я вържа. ще подминавам хора, непознати и познати, ще чувам викове, молби и крясъци.. но само ти ще бъдеш във ума ми и няма да си чувам вече името.

ципът на якето ми, може би, ще се отвори, ще е студено, за момент или за малко повече. ще почна да издишам топъл въздух, а пък снежинки ще се наредят в косата ми. синджира на врата ми ще се поразмести, ще се вплете във някой кичур рус.. но и тогава няма да се спра, защото имам чувството, че вече усещам присъствието ти.

ще запея песничка, сигурно. или моето "ля ля ля", което пазех за друг. усмивка забравена ще разцъфне на устните, а очите ще гледат меко както един път много преди. и няма да имам нужда от смислени приказки, ти ще разбираш моя безсмислен блътвеж. ще ме спреш, ще обхванеш с ръка раменете ми, ще почакаме докато сърцето леко забие. тогава ще тръгнем нанякъде, обещай ми. със снежни виелици, летен дъжд и без понеделници.

със твойта китара и мойта усмивка, с двете ръце вкопчени. ще ми свириш, а аз ще си пея безмълвно, а после ще заспивам върху твоите крака. ще заравяш пръсти в косата ми, а аз ще ти пърхам със мигли по бузата.

ще знаеш, че спя до късно, защото сънувам, а вечер седя, за да бъда със теб. ще бъдеш ревнив - но не прекалено, ще бъда свободна точно колкото искам. обещай ми - не ми давай да бягам, защото връщането е винаги трудно. и понякога знай, имам нужда да чувствам шепота на дъжда по лицето си. и мразя чадъри, качулки, нещата които ме пазят суха.

сега ще заспя, от звуците на твойта китара, възможно е после да не те помня. но ти бъди търпелив, дръж ръката ми. сложи ухо на корема ми, чуй пулса. пеперудките тогава ще се събудят.

и ще бъда твоя, единствено твоя.

спомени със мирис на малини..

подредих хамака на тавана и докато го оставях в раклата ненадейно го разгънах. видях изтърканите въжета и изведнъж пътищата на съзнанието ми поведоха само в една единствена посока, към онзи летен ден, когато лежах, четях кулата, ядях малини и говорех по телефона. онзи едночасов разговор, когато ти казах, че ако не се мръдна пръскачките ще ме намокрят. и как ти каза, че си сигурен, че водата ще ме посъбуди малко и че ще съм малко по жизнена, така че нямаш против.

а как ми се ядат малини сега. сладко киселият им вкус, червеникавите петна, които оставят по ръцете и дрехите ми. начинът, по който застават върху пръстите ми, като малки червени шапчици. да, ядат ми се малини.

след тавана отидох да извадя дебелия пуловер от гардероба.. и докато го издърпвах в краката ми падна сгънатата бяла рокля, която ми стига до глезените и с която приличам на избягала булка. роклята, която никога не съм носила на плажа (или почти никога), но въпреки това мирише на море и на теб. а аз обожавам мириса на морето. солен, натрапчив, безспирно напомнящ за себе си. като теб.

но много скоро ще ми бъде малка роклята, пък и хамака сигурно ще се скъса следващото лято. книгите ми са изтъркани от четене и.. не зная вече кой си, роланд или някой друг.

je suis à toi.

Попита ме какво е моето богатство.. И аз се усмихнах, мислейки че това е най лесният въпрос на света. И всъщност е. Но как да опиша теб? Как да опиша него? Как да ви опиша, така че всички да ме разберат, когато казвам, че понякога си изразходвам пожеланията под падащи звезди заради вас?
Усмихвам се отново.. Защото.. Няма значение дали ще разберат. Няма значение колко кафе ще ми трябва, за да съм будна, когато се усмихнеш отново. Защото ти си си ти. И аз съм си аз. И ти винаги успяваш да ми направиш деня. И понякога дори ме караш да усещам вкуса на шоколада и кафето, и сладоледа във въздуха само защото съм с теб. Защото иначе напрегнатата тишина със тебе е приятна. И колкото и да те чакам.. винаги ще има следващ път, защото никога няма да се уморя да те виждам как идваш.
Защото ти си просто човек и знам, че можеш да си тръгнеш. Знам, че най вероятно някой ден ще се събудя и ще съм сама. Но знам и че си тук. И продължавам да се усмихвам..
Защото всички думи на света, всички шоколади, всички цигари, всички текили, всички бирени халки, всички снимки, всички песни, всички стихотворения, всички книги и всички щастливи краища.. Те за мен са нищо в сравнение с единствения миг, когато аз кажа нещо и ти се усмихнеш.
Защото ти си тръбичката, която ми помага да дишам. Лъжичката, с която ям шоколада си. Запалката, с която паля. Фунийката на моя сладолед. Лимончето към текилата ми. Снегът към зимата. Тъгата след лятото. И подаръжите на рождения ми ден. Горещият шоколад на Коледа. Сълзите след стихотворенията. Дъждът преди сълзите. ;d Всичките ми богатства.. си ти. И те са теб.
И понякога.. се събуждам през нощта, без да знам защо.. разтърквам очи и си мисля дали спиш добре и дали сънуваш нещо хубаво. Когато знам, че ти трябва късмет, стискам палци, докато кокалчетата ми побелеят, а след това още поне половин час. Не мога да спя, ако знам, че тъгуваш. И в стомаха ми избухват фойерверки, когато знам, че се радваш.
Бих ти правила палачинки през пет минути, но знам, че не можеш да изядеш толкова много.
И знам колко евтино може да звучи. И колко еднакво. И колко глупаво. И колко.. не искам да използвам повече епитети.
Но преди музиката и книгите и стихотворенията и звездите и снежните нощи.. които все са нечии други богатства. Си ти. И не знам дали си само за мен. Но знам, че.. има част от мен, която е само твоя. Единствено твоя. И ще е тук винаги.