whatever gets us through the night.

Имало едно време..

Не, всъщност, нямало. Но нека си представим, че е имало.

Едно момче и едно момиче. Но това не е една от онези истории или поне не съвсем.

Момичето не било от беззащитните момичета, които треперят при всеки повей на вятъра, не искало закрила, винаги се борело само за целите си. И рядко се отказвало преди да е постигнало, каквото иска. А момчето било.. от онези момчета, които не можеш да опишеш, защото не попадат в нито един стереотип. Но всяко момиче имало нужда от такова момче, без значение дали за да го обича.. или за да е винаги до него. Или просто да му е бойното другарче всяка петък вечер.

Момчето и момичето били създадени един за друг, като две почти идентични парченца от пъзел, перфектна симбиоза, много весели моменти и неадекватни спомени, смесени с няколко нужни сантиментални момента и триене на сълзи. Но като цяло били силни заедно, вечно нахилени и влюбени в живота. Едно прекрасно семейство.

Момичето било постоянно влюбено. Момче след момче, все истински любови, все щастието на живота й.. и все си тръгвали.

Момчето просто винаги било с някого. Я с някоя, която познавал, я с някоя, която не познавал.

Но и двамата винаги се борели, с доспехите и шпагите, и щитовете, и копията.

Момичето свикнало момчето, винаги да е там и да бърше сълзите, причинени от други момчета. А момчето свикнало момичето да има нужда от него.

Момичето пишело приказки, участвало в приказки, все с други главни герои. Разказвало ги на своето момче, на другаря си в битките, а той ги слушал ли, слушал.

И така, с месеци, с години.

Но момичето вече не може да пише. А момчето вече не иска да я слуша, защото му омръзнало да не участва в главните сцени.

Така че, другарче, ето ти една приказка, която няма да опиша, но никога няма да забравя, защото си единствената ми истинска любов (след Мими.).. И въпреки че може никога да не ми простиш и въпреки че нямам друго освен тъпа гордост в себе си и казах, че няма да ти се извиня.. Ми липсваш и съжалявам и повече никога няма да избирам други пред теб, защото ти си ми една втора от всичкото.

Колкото и още пъти да се налага да вися под дъжда и хората да ме питат дали съм добре.. заслужава си. И какъвто и задник да си.. заслужаваш си, защото никой не ме познава, както ме познаваш ти.

Искрено твоя руса идиотка.

Труповете на миналогодишните елхи са струпани в мазето ми под купищата украшения и празничен дух. Заключените три ключалки, чиито ключове загубих някъде през март, докато се препъвах в погледите ти (в Пловдив, май, или на гарата във София) не се поддават на безсмислените ми ритници и стоят масивни пред цялата ми ярост и желание да дойде зимата.

И няма сняг, а само следноемврийски дъждове и локви, в които се давя ежедневно, докато опитвам да прескоча болката си. Безрезултатно.

И пак опира до факта, че те няма, за да ме пренесеш над дупките и да разбиеш старата врата в мазето, зад която се крие моментното ми щастие. Или пък то си ти.

Не знам, не знам. Притварям си очите и отново мамя настоящето, издърпвайки те във съня си.

Отново те обичам.

sex, drugs n rock'n'roll.

На Вени.

Прибирам се по тъмно със заплетена от бързане коса. Очите ми са късче синева сред бурята от размазан молив и едва останала спирала. Дъхът ми на цигари и някакъв противен евтин алкохол се крие зад неподправена усмивка украсена с бледо розово или пък тъмен нюас на кафявото - според настроението. Изморена съм от бързане, от дишане, от обещания, от хора. Кръвта ми бълбука от кофеин, от превъзбуда, от времето. Изритвам си кецовете в коридора, събличам мокрото кожено яке, което ме прави по мрачна, отколкото съм. Вадя телефон от джоба, снимката е с някоя приятелка, непременно, и го отключвам, шарейки с пръстите, чиито нокти са покрити с тъмен или крещящ светъл лак - отново според настроението.

Всичко е тихо, няма гласове, няма хора. Почивам си от годините, от възрастта си, която започва с единица, чувствам се като петдесет годишна, но мислите в главата ми не приличат на тази възраст.

Отпускам се дивана и си спомням деня. Няколко обещания, невъзможни за изпълнение и едно, което със сигурност ще се сбъдне - среща на другия ден. (Но и то не е сигурно.) Крещяла съм като луда на някоя на улицата, целувала съм като луда - отново някой на улицата. Пушила съм, пила съм, смяла съм се. Денят ми е започнал към десет, предната ми нощ е свършила към три. Размазаният ми грим скрива торбичките, сенките по очите, устните ми са червени от хапане. Ръцете ми най вероятно треперят, защото още преди 12 съм изпила три чаши кафе. Тичала съм след някого, хвърлила съм се на врата на някого. После съм седяла с бира в ръка, псувала съм днешните мъже, днешната поезия, днешното време. Вчерашната любов.

Ръката ми е била сключена с нечия друга.

Изневерила съм. На себе си. Кожичките на пръстите ми са изядени от нерви, от очакване, от нямане какво да направя на някой тест. Китките ми са надраскани със клетви, които знам, че не искам да кажа, защото няма на кого. Имам вкус на кръв в устата, защото си хапя езика. Устните ми са сладки - от желираните бонбони в огромни количества.

С ръка съм ровила в чантата си - цигари, някой прекрасен бестселър, който повечето ми приятели няма да разберат и след десетото четене, стотинки, бележки, две - три писма, които все си напомням да изгоря. В главата ми се въртят най различни неща - мисли за някой разказ, който искам да напиша, мечти за денят, в който ще завладея света, гняв насочен към две - три момчета, които все си напомням да забравя.

Отпускам се на дивана, пускам Zeppelin и си мечтая за деня, в който ще си спомням за това и ще се моля децата ми да са различни от мен.

Защото дните са прекрасни, защото обещанията рядко значат нещо, защото грешките са, за да се правят, и никой няма право да се грижи за теб освен самия ти.

Чаршафите ми са просмукани с вини, със обещания, с любов, със сълзите ми. Просмукани са с теб и мен, с цигарен дим, с разлято вино и втечнен еквивалент на някое китарно соло.

Възрастта ми започва с 1 и завършва със лудост. А пък аз обожавам живота.

И на Мими, защото винаги е и на Мими.

only now.

Събуждам се от топлото до мен, от ръката около кръста ми, косата, гъделичкаща врата ми. Коремът ми се свива, сякаш от някакво болезнено предчувствие за нещо лошо, за непоносима болка, която ще избухне в гърдите ми, докато аз седя отстрани и гледам през еднопосочно стъкло. Обръщам се леко, внимателно отмествам ръката и се опитвам да не кихна, казвайки си наздраве наум. А после онова в сърцето ми избухва, парченцата се забиват в другите ми органи, корема ми се свива, а в същото време ми се повдига, гади ми се, искам да избягам. Не мога да дишам, дробовете ме стягат, някъде долу вляво една изгаряща, пронизваща болка, от която тялото ми конвулсира. Стискам очи, за да потисна импулса да скоча на крака и да избягам.

Секундите на осъзнаване, на вълните от спомени, които връхлитат в съзнанието ми, малките часове от предишната нощ, бързите стъпки по осветената пуста улица, после ръцете му по гърба ми, дъхът му по врата ми, нежеланието, което потискам, защото ми се струва правилно. После моментите преди да заспя, заслепяващата болка от размислянето. Тръсвам глава и прехапвам устни, докато отмествам ръката от кръста си, дърпам се рязко, молейки се да не го събудя, да не ме усети, да се измъкна и просто да забравя, да затворя очи и всичко да е сън. Изнизвам се изпод чаршафа, с който после го завивам. Един последен поглед, русата му коса по възглавницата и ръката, която е искал да е върху мен, но вече е върху леглото. Клепачите му трепват и за момент всичко отива по дяволите, няма да мога да избягам. Тогава се завърта и сънят го поваля отново. И аз бягам.

Чантата и якето, обувките. През вратата, тичам по стълбите и после още сто метра, докато не стигна до плътна сянка, докато не съм сред хора, докато не изкарам картината от главата си.

Докато не махна русото. Затварям очи отново и пренареждам интериора. И тогава стаята отново е онази, косата отново е тъмна, ръцете и краката ни са преплетени, и твоят, моят пулс са едно. Облягам се назад към студения камък и сълзата пада на коляното ми, напомняйки на контраста между моето студено и твоето топло лято.

forgetting.

Беше от онези момичета, на които им личи, че винаги са сами. Идваше всяка вечер малко след полунощ, сядаше на края на бара и поръчваше уиски, чисто, без лед. Седеше облегната на стената, така че да вижда всичко от своето малко скривалище. Не страдаше от липса на внимание, просто беше апатична що се отнася до мъже, до връзки, до каквото и да е обвързване, било то и физическо. Леко пийналите бивши съпрузи или бивши затворници, а понякога и объркани момчета в средата на двайсетте си години, спираха до нея на път за тоалетната, заговаряха я, понякога слагаха ръка на рамото й или на кръста й. Никога не си тръгна с никой от тях, отпращаше всички, пиеше си уискито и наблюдаваше. Не знам дали чакаше или просто почиваше. Бях почти сигурен, че си спомня, че се опитва да върне някакъв призрак от миналото. Призрак, който винаги й се изплъзваше.

Неведнъж се опитах да я заговоря и да се опитам да й предложа работа. Една вечер барманката ни си поряза ръката на счупена чаша и тайнственото ни момиче прескочи бара и само си сипа уискито, а после отново се върна на удобното си стратегическо място. Мисля, че ме съжали, затова десет минути по късно отново застана зад бара и се справи с пияните отчаяни и депресирани жертви на кризата на средната възраст с по голям финес, отколкото аз съм проявявал въобще. Но не мисля, че искаше работа. Не мисля, че имаше нужда от нея, също. Беше винаги добре облечена, а и май притежаваше огромна колекция от кожени якета за всеки ден от седмицата за всеки сезон. Дългата й руса коса беше винаги сресана и винаги в онзи перфектен вид, който повече подхождаше на кукла, отколкото на момиче, прекарващо вечерите си по долнопробни барове. Но на нея й отиваше, допълваше сините й студени и впиващи се очи, тънките й устни, който се превръщаха в линийка всеки път, когато някой я заговореше. В кратките случаи, когато решеше да отговори, в помещението се разливаше резкия й, но иначе някак мил глас, който изричаше две – три саркастични фрази, а после отново се скриваше някъде надълбоко в гърлото й. Идваше толкова отдавна, че вече дори не поръчваше.. затова й не чувах гласа й.

Една вечер, беше миналия ноември, не дойде. В душата ми се таеше някакво ужасно предчувствие, сякаш беше човек, на когото наистина държа. Цялата нощ оглеждах задименото и пълно с изпарения помещение, за да проверя дали все пак няма да се появи. Столчето й в края на бара остана празно.

Цяла седмица, нямаше я цяла седмица. Някъде по средата на тази седмица наех новия барман след като Шери беше напуснала заради бременността. Беше весел, сръчен и все още притежаваше онова огънче, което гори в хората, които работят отскоро. Харесваше му да размята бутилките и по този начин да държи в ръцете си живота и настроението на повечето ни редовни посетители. Имаше още няколко години щастлив живот след това щеше да се превърне в сърдит чичко, който често препълва бирите и забравя да сложи лед в чашите. Защото работата ни изпиваше. Както те пиеха концентратите.

Когато седмицата приключи, аз вече бях загубил надежда, че ще се върне. Намерила бе по хубав бар, може би дори се бе запознала с някой мъж, може би дори се бе влюбила. Нищо че не изглеждаше като момичетата, които правят такива неща. Затова, когато я видях да влиза в началото на следващата седмица, сърцето ми се напълни с едно необяснимо, неописуемо блаженство. Сякаш се прибирах у дома след дълго отсъствие. Исках аз й занеса уискито, за да впие сините си очи в мен и да ме изгледа със студения си, впиващ се поглед. Но новото момче, Джейс, стигна до нея първо. И я попита какво иска.

Беше се навела и изучаваше кръпката на светлите си дънки, когато го чу. Вдигна лице към него, а в очите й се четеше такова учудване и раздразнение, че съм сигурен, че го видях как потрепери. Или поне ми се искаше да беше потреперил.

- Двойно уиски без лед. – Устните й се извиха в подобие на усмивка, която изчезна за секунди. – И огънче.

Никога не я бях виждал да пуши, а сега до ръката й седеше кутия цигари, леко смачкана, сякаш бе седяла върху нея. Играеше си с едната цигара, въртеше я между пръстите си, докато Джейс не поднесе запалката към нея.

- Пушенето е кофти навик, да знаеш.

- Отказах се от един кофти навик, позволено ми е да се отдам на друг.

Едната му вежда се стрелна нагоре, сякаш искаше да разбере повече, но вместо това й подаде чашата, заедно с един пепелник, и се зае с нещо друго, като да бърше бара или да обслужва другите клиенти. Не я погледнах, докато не видях, че става време да си тръгва. Нямах нужда да я гледам, не ме привличаше, не я исках. Просто ми напомняше за някого, когото отдавна познавах. Или си мислех, че съм познавал. Изпратих я с поглед, когато стана и тръгна към изхода. Русата й коса се скри в нощния мрак и чак тогава се обърнах отново към бара. Джейс я гледаше със същия поглед, с който я бях гледал аз преди две години. Толкова, две години бе идвала всяка вечер, бе пила едно и също и ни бе мъчила всички с мълчанието си.

Не пропусна повече, отново идваше всяка вечер, но вече не я обслужвах аз. Джейс не престана да я пита какво иска, а тя не престана да му отговаря, всяка вечер едно и също. Не зная колко време е минало, нощите се преплитаха. Тя сякаш продължаваше да търси призрака си, изгубения си призрак. Един ден най накрая му отговори.

- Мъжете.

- Какво? – Беше забравил за разговора им, гледаше я с недоумение и неразбиране.

- Кофти навика, от който се отказах. Пропуших, защото спрях мъжете. Идвам всяка вечер от повече от две години и се опитвам да си спомня коя бях преди. И го търся. – Очите й срещнаха моите и леко ми кимна. – Приличаше на теб, Джейс, със същия дързък поглед в очите си.

- Кой?

- Не го познавам, но мисля, че е приличал на теб. Някой от миналото ми, много отдавна. Дълги пръсти, които галеха грифа на китарата му много по нежно, от колкото галеха мен. Вече не го помня, не го познавам, загубих го във времето. Имаше зелени очи.. или май бяха кафяви. Сладко, разливащо се по устните име, идващо от някъде далеч. И погледът му, погледът му, когато ме гледаше. Сякаш само чакаше кога точно ще си тръгна. Изгубихме се сред хората, в разстоянието, в думите.

- Липсва ли ти?

- Кой? Не. Аз не го познавам вече, не знам кой е той. Липсва ми присъствието му, не той самият. – Последната глътка се изгуби зад устните й. – Сбогом.

- До утре вечер.

Тя леко поклати глава и стана от столчето. За първи път я последвах към вратата, а след това излязох нея в нощта. Обърна се към мен и леко се усмихна, отново напомняйки ми на някоя, която познавах преди. Пръстите й погалиха скулите ми за секунда, а после се изгубиха в джоба на коженото й яке.

- Исках да се сбогувам, но нямаше да го направя, ако не ме беше последвал.

- Къде отиваш?

- Вкъщи.

- Не си ли вкъщи? Тук, в града.

Тъжно поклати глава и почти ми се стори, че очите й се наляха със сълзи. После премигна и отново ме погледна със студения си поглед.

- Не, тук не съм.

- А къде тогава? Къде ще отидеш?

- Навсякъде, но не и тук. Някъде другаде. Вкъщи..

Токчетата й затракаха по тротоара, докато се отдалечаваше от мен, косата й развята от нощния вятър. Уличните лампи я осветяваха и я правеха да изглежда някак феерична и нереална, сякаш беше плод на въображението ми. После спря и се обърна, достатъчно далеч, за да не видя лицето й.

- Сети ли се най накрая за момичето, на което ти напомням? Онази, която си галил с пръстите, с които си галил грифа на любимата си китара? – Усмихваше се, сякаш знаеше нещо, което аз не знаех. – Аз съм това момиче. Просто не твоето.

Замълча отново и си помислих, че ще е последното, което ще ми каже. Обърнах се, за да вляза отново вътре.

- Вкъщи е накрая на света.

Изгуби се в нощта и не я видях никога повече. Забравих и момичето, за което говореше. Но понякога, все още, усещането за топлата й кожа се появява, когато извадя старата си китара.

от разстояние.

Обичах го, защото беше от хората, които не спорят. От спокойните хора, които предпочитат да се взират два часа в трептящия пламък на свещ пред това да изгубят два часа в убиване на мозъчни клетки и емоции, докато се опитват напразно да приключат безсмислен спор. Но несъзнателно спореше с мен. Спореше с цялата ми същност. Цялата ни връзка беше един голям безумен хаотичен спор воден между моята неуравновесена личност и неговата - обичаща да играе шах, да става рано, за да тича, и да си прави режими, според които трябваше да си ляга преди полунощ. Всичко това ме подлудяваше, побъркваше ме от ревност, защото аз самата никога не бих могла да го направя. Енергичността ми се появяаше към десет през нощта и продължаваше до към пет.. бях способна да функционирам след 10 сутринта. Според него си пилеех времето, пропусках най хубавата част от деня и проспивах така любимите му сутрини. Алергична съм към тях.

Критикуваше ме за нездравословното ми хранене или за пропускането на каквото и да е хранене. Вбесяваше ме със спокойствието си дори и в най ужасните фази на кризите ми. И ме подлудяваше със способността си винаги да ме успокоява и да ме кара да се чувствам в безопасност. Та, кой, по дяволите, беше той, че да ме кара да се чувствам в безопасност?

Когато избухнех във плач без определена причина ми даваше да се облегна върху него и да си излея всичко, въпреки че беше от хората, които не обичат да стават свидетели на такива неща. Притесняваше се за мен, за това, че може би факта, че ме е спасил, ще избледнее на фона на това, което сама си причинявах.

Беше ми ясно, че в един момент ще го изморя от безумиците си, че ще го прогоня сама.. дори и да не е готов да си тръгне все още. Но с мен хората винаги са готови да си тръгнат, постоянно и по всяко време. Само че този път аз бях тази, която не беше готова. Даваше ми от спокойствието си, правеше ме малко по добра, променяше навиците ми и житейските ми философии, превръщаше ме постепенно в едно поносимо същество, което умее да разговаря без да се пали.. Превръщаше ме в добро момиче.

Не че и преди не бях. Винаги съм била от добрите. Лъжех само за да предпазя някого и то по незначителни причини, които скоро биха били забравени. А после си признавах, винаги си признавах. Вечер се прибирах уморена, свалях синеоката маска и откривах още по синеокото си, тъжно, спокойно, примирено лице, което лежеше отдолу. Представях си как лягам до него и слагам брадичката си на онази вдлъбнатинка между врата и рамото му, където пасвах толкова добре. Или си мислех, че пасвам. Най вероятно си въобразявах.

После сключвах въображаемо ръцете си с неговите и сливах въздишките ни, така че да може да поеме объркването и раздразнението ми и да ме усмихне с едно единствено вдишване. Умееше да го прави. Вдишване, целувка по челото ми, наместване на ръцете ни, докато вървим напред. Но свивката на раменето му действаше винаги. Безотказно. Свих се вътрешно, като котенце върху гърдите на заспалия си стопанин и замърках в съзнанието си, докато се успокоя.

Дори мисълта за него ме успокояваше.

Обичах го, защото беше толкова далеч, че не ме беше страх, че ще го нараня. Не вярвах, че наистина съм способна. Никой не би могъл да нарани човек, в чиито ръце пасва толкова много, но само в представите си, не и наистина.

Обичах го въпреки разстоянията. И най вече, понякога, главно заради тях.

boy, are you leaving again?

Не мога да те задържа със думи. Не мога да те върна с поглед.

Накрая, все пак, се оказва - не съм магьосница, не съм принцеса.

От вчера балната ми рокля са просто смачканите ни чаршафи.

Магиите ми - просто зимен дъх на фона на гореща късна пролет.

Понякога си мисля да скоча и да се удавя, ти може и да ме спасиш,

тогава ще те вържа, все да ме спасяваш..

И после се усещам, та, скъпи, аз съм цялата на тъжна проза, защо опитвам се да пиша стихове? Прости ми, че се влюбих, повярвай ми, въобще, ама въобще не исках. И обещавам, вече никаква поезия - за никого. И обещавам, пейките във парка вече ще са само пейки, корабите нека си седят в морето. И обещавам, на пирати вече няма да се давам, никой няма да е теб. Не искам вече дракони, по принцип те са прекалено сериозни, а не на три и половина и лигави като за девет лигави момченца.. Гевреци никога не съм обичала, но ти си моето геврече, дано да си намериш някой ден мече. Не си мисли, че казвам сбогом.. Не ми присъства в речника за жалост тази дума. Една - две нови появиха се, но ми е много късно да ги казвам вече, тръгна към вратата онзи ден или преди около месец.. Не помня вече. Ужасно още те обичам, ужасно твоя съм все още. Ужасно сбъркахме, ужасно в грешната посока..

Не искам още да си тръгваш, не искам никога да си отиваш. Аз искам все да ме завиваш с топлото одеало, макар да няма нужда, защото ти си толкова горещ до леденото ми тяло..

Така че - все още. Никак не те пускам, ще бъдеш така мой още за малко.

Фалафел?