Исках да напиша песен. Беше преди, много преди. Но исках да ти напиша песен, за да е само моя и твоя. С наши си думи, собствени изрази, обръщения, които никой друг не може да разбере. Щях да я изпея, въпреки че не мога да пея. Щях да я изсвиря, въпреки че мога да свиря единствено с пръсти. Бих я нарисувала, но мога да рисувам единствено кубове. Бих я направила поезийна, но не мога да мисля в рими. Така че.. Винаги в проза.
Сега седя на Луната, с провесени крака в Космоса, гледаща към Земята. Без да мигам. Като калейдоскоп е. Като екран. А всъщност е доста истинско. Всичко е бавно, въздухът не ми достига, но този път не е от мъка, а защото няма въздух. Облягам се назад, върху студената повърхност на Луната (като ръцете ми е студено), затварям дясното си око, вдигайки пръст към звездите и почвам да ги закривам една по една. Гася ги. Не ми трябват днес.
Една комета прелита край мен, докосва се до пръстчето на крака ми, леко ме опарва. Прошепва ми: „Пожелай си нещо. Пожелай си някого.” Издухвам я, като глухарче, като прашнка от лист хартия. Следя я със поглед, докато не светва по-силно за последен път, след което изчезва в безкрая. Но знам, че не е изчезнала, защото нищо не изчезва наистина. Опареното заздравява бързо, за секунди, сякаш са седмици. Остава само белег, бегло напомня на колело. Бегло напомня на нещо друго.
Взрив. Някъде в безкрая, някъде във времето. Повдигам се, вече не лежа. Оглеждам новия си Свят, новото си местообитание, търся причината и следствието. Вляво от мен черното е малко по изкрящо, като че ли червенее. Черна дупка или супернова. Без значение е. В такива моменти от значение е единствено положението на косата ми, блясъкът на очите ми, дали ръцете ми са студени или топли, дали пулсът ми е учествен.. В такива моменти преразпределението, унищожението и сътворението на вселената за мен са като незабележими фрагменти в пейзажа. Нещо неизбежно, нещо постоянно. Ритъм, цикъл, някакво колело. Верига или кръг, които предначертават далечното бъдеще, което не ни интересува в момента. Наивно е да същестуваш.. Да вярваш сляпо, че си заслужава. Че някой ден ще бъдеш запомнен. Ще те забравят. Вероятно някой ден, след хиляди години, някой от наследниците ни ще намери костите ни.. Ще ни сложат в музей, с номерца. Ще има хипотези за това как е минавал животът ни. Какви са били дните ни, как сме живяли.
Затова се преместих тук, затова се преселих на Луната. Предпочитам да не ме помнят, отколкото да си съчиняват живота ми наново. Предпочитам да ме няма, да не съществувам, прахта ми да се разпръсне из вселената, да се изгубя в черна дупка, да избухна като супернова, пред това да намерят някоя моя вещ, някое писмо.. И да ме съчинят. Да измислят теб. Да измислят отново любовта ни. Да сменят ролите. Да има хипотези за вината и за опрощението ни. Предпочитам да спра да същестувам пред това да ме променят и изживеят наново, без теб и мен.
А може би просто трябваше да напиша песен. В поезия, не проза.
* някой отдавна ми каза, че това крещи цялата ми същност.
1 коментар:
тази луна. (:
Публикуване на коментар