прекарай със мен един rock`n`roll ден..

why be alone when we can be together, baby..
i can make your life worthwhile.. and you can make me start to smile.

четвъртък, 2 февруари 2012 г.

Действие четвърто.

what matters most is
how well you
walk through the
fire.

Отварям очи и слънцето едва е изгряло. Предната нощ е петно, петно, което не съм сигурна дали искам да ми се изясни. Буди ме дишането ти – топлият въздух, който издишаш ме гъделичка по врата.. Знам, че си буден. И знам, че сигурно не си спал, а ако си спал, е било за малко. Знам го, защото и с мен е така. Опитвам се да седя неподвижно, да не мръдна нито с милиметър, за да не разбереш, че съм будна.. ти обаче знаеш, че съм будна, както аз знам, че седиш и ме гледаш. Единственото, което виждам, е розовеещото утро и белите облачета. Обмислям различни варианти как да се измъкна от импровизираното ни легло, как да изчезна за малко и да си изчистя главата. Но всъщност не го искам. Притварям очи и поемам дълбоко въздух, готова да се открия, готова да ти покажа, че съм будна..

Ставаме и почти сме единствените будни. Имам нужда от кафе и имам нужда от цигари.. и имам нужда да се махна от там. И.. се махаме. Излизаме и вървим и аз съм бясна, а ти мълчиш. Мълчиш, както никога не си мълчал. Рано е и е слънчево и ми е адски морско. Купуваме си кафе, човекът преди нас ни услужва с 20 стотинки и аз му давам първата си усмивка за деня.. Илизаме навън под небето и сядаме на клатещи се платмасови столчета, а кафето си слагаме на клатещата пластмасова масичка, която върви в комплект с тях.. или поне така трябва да изглежда. В краката ни се върти котенце, което ме гали с опашка и мърка. Мълчим.

Мълчим. А покрай нас минават лелички с надномерно тегло и прекалено малки бански костюми. Минават чичковци, водени от кучета с дълга рошава козина. Минават и познати на път за работа, а ние се усмихваме почти непринудено и им махваме. Завързваш разговор, да, предната нощ наистина е била адски забавна, времето определено е прекрасно, естествено, естествено, че ще ходим на плаж. И, да, добре сме, ти добре ли си, мерси, че попита.. Познатите продължават, леличките продължават, чичковците продължават и само ние оставаме. Оставаме и си седим, и си мълчим, и си пием ужасното кафе. И пушим и се гледаме.. И не се гледаме. И мълчим.

После аз започвам да говоря. И говоря. И те питам, и отговарям вместо теб. Но ти все така мълчиш. Все така мълчиш и ме гледаш, а аз не мога да разбера какво виждаш, не знам коя съм, не знам защо съм и не знам какво се случва. Говоря, говоря, говоря. А ти не ме разбираш, толкова е очевидно. Гледаш ме и сякаш виждаш през мен, виждаш в сърцето ми, но там липсват субтитри и ти продължаваш да не разбираш.

„Защо ми се караш, недей да ми се караш..”

„Не ти се карам, аз така си говоря, когато съм сериозна..”

Ти не ми вярваш, естествено. Мислиш, че е лично. Мислиш, че съм ядосана. Да, малко съм ядосана, но не наистина, защото наистина не мога да ти се сърдя.. Отпивам от кафето и се опитвам да задържа погледа си върху теб без отново да избухна, без да задавам истеричните си въпроси и без да искам обосновани отговори. За първи път, откакто те познавам, изглеждаш объркан. Изглеждаш изгубен. И те разбирам. Аз все пак винаги съм се чувствала така.

„Какво искаш от мен?” Знам, че нямаш какво да ми кажеш, знам, че не знаеш какво да ми кажеш. Но имам нужда да попитам, имам нужда пред себе си да знам, че съм те попитала. От там насетне топката е в твоето поле.

А ти ми мълчиш. Допиваме се кафето.. или го изхвърляме. И ставаме и аз вървя пред теб, малко по бързо отколкото трябва. Искам да вляза вътре при хората и да избягам от теб, защото изпитвам физическата нужда да те прегърна и да ти кажа колко голям глупак си, за да си мислиш, че може да се получи между нас.

Обръщам се през рамо и те поглеждам и ти си там. Там си, почти не мога да повярвам. И осъзнавам, че аз също съм глупачка..

Няма коментари: