dust in the wind.

Будя се със същото онова чувство за сюрреалистичност, с което си легнах миналата нощ. Изритвам неохотно завивките и се запрепъвам към банята. Следващите двайсетина минути са ми мъгливи, с вкус на горещо кафе и паста за зъби, прекарани в забързани приготовления, събиране на багаж и търсене на зарядно.

Пътя прекарвам в четене и ядене, от време на време по някоя снимка. Радиото си е поставило за цел тотално да ме съсипе, а времето да му помогне. Дъждът не спира през цялото време, но на мен не ми действа.. Капките по прозореца ме усмихват.

Стигнала съм до средата на книгата, когато пристигаме. Не излизам от колата, не ми се влиза нито в дома, нито в траурната агенция, нито в старата ни къща. Спомените ме връхлитат на талази, задушават ме и ме давят. Обикаляме града няколко пъти, по всички възможни начини, виждам всички възможни места.. Деството и миналото лято се сливат в едно и забравям коя съм и каква съм. А дъждът се усилва.

Всичко се случва безумно бързо, за единия час, който сме там, всичко е готово, всичко е уредено, а аз дори не съм излязла от колата. Очите ми са сухи и точно по тази причина ме боли сърцето.

Искам да си тръгна. Да избягам, на бегом. Не искам да оставяме, просто всичко да свърши и да си тръгнем. Нямам нищо тук, не чувствам нищо тук.

Когато за пореден път вдигам глава от книгата, виждам портата на гробището. Тук сякаш е по сиво, по мокро и по кално. Времето е лепкаво, чувството е лепкаво. Караме зад катафалката, по калните пътеки, в които имам чувството, че ще потънем и ще изчезнем. След безумно обикаляне и криволичене, което сякаш трае с часове, спираме. На безлюдно, голо място. Дъждът се сипе упорито и напомня на завеса. Слизам от колата и цопвам в калта, която се лепи за обувките ми, и за секунди съм мокра. Завива ми се свят и ме връхлита онази празнота, която се появява след като се събудиш от кошмар. Просто празно, дупка в стомаха ти, нищичко, никак.

В този момент траурът ми се струва нелеп, напушва ме смях в момента, в който виждам крещящо зелените летни чадъри, под които се предполага, че трябва да застанем. Потръпвам. Заобикалям ги отдалеч и се свивам под черния си чадър. Хората са малко. Предполагам, че след определена възраст хората вече не те помнят. А тези, които биха те помнили.. е, тях вече ги няма. Иска ми се да пуша, но не мога. Иска ми се да снимам, но не го чувствам редно. Просто издишам бели кълбенца и си представям, че са пушек.

Ковчегът е отворен. Потръпвам от отново, а после се ядосвам мълчаливо и стискам дръжката на чадъра до побеляване на кокалчетата. Десетината човека, всички с чадъри, се бутат под безумните зелени неща, които странно ми приличат на гъби.. а отвореният ковчег седи под небето, заливат от дъжда. Свещите гаснат за секунди.

Свещеникът се опитва да изпее по петнайсетина думи във секунда, а отстрани четирима гробари се смеят, слушайки вицове. Не изздържам повече и тичам към колата, шляпайки в калта.

Вмъквам се вътре, треперя, а от мен се стичат рекички.. И тогава, в студената тишина на празната кола, всичко се подрежда и ме връхлита, застава върху гърдите ми и не ми дава да дишам. Стискам очи, за да попреча на сълзите, но в крайна сметка се предавам. Отпускам юмруците си и най накрая се успокоявам.

А дъждът не продължава вечно.

9.

Очите й ме следяха още от началото. Безмилостно сини очи, студени като зимно небе, кристално сини. И следяха мен. Огледах се няколко пъти, погледнах останалите, момичетата по често се заглеждаха по тях. Но тя гледаше мен. Почти не мигаше, движеше се в такт с музиката, клатеше глава, а черната й коса обгръщаше бледото лице като буреносен облак. Познавах я, но не помнех откъде. Затворих очи, за да не ме разсейва, и продължих за свиря..

Той беше. В началото, когато ми се обадиха, за да ми кажат, че ще свири тази вечер, не повярвах. Имаше много като него, имаше много групи, клубът беше отворен почти всяка вечер, всяка вечер свиреха. Но имах усещане. Така че купих билетите в понеделник. И цяла седмица ги гледах, мислейки си, че трябва да ги скъсам, да ги хвърля и да продължа напред, да го оставя в миналото си, там където бяхме запоследно заедно. Но в събота облякох тесни дънки и раздърпана тениска, сложих си черния молив, който той така мразеше навремето и излязох. Сама. Нямаше нужда приятелите ми да ме гледат срината, ако се окажеше, че не е той. Но беше, познах го по стойката. Затворих очи и се потопих в песента. Точно тази я бях слушала и преди..

Усещах, че ме гледа, сякаш следеше всяко движение, което правя с пръстите си, сякаш попиваше всеки тон, който излиза от китарата ми. Не отворих очи повече, докато не спрях да я усещам. Вратът ми настръхна, почувствах се изгубен, нещо, което не трябваше да чувствам, след като дори не можех да си спомня коя е. Тръгнах глава и продължих да свиря. Една от старите ми песни, една от онези, които не бяха успели да оценят преди години, но сега всички харесваха. Погледът й.. защо изчезна?

Обърнах се и разбутах хората, за да стигна до бара. Високите тапицирани с черна кожа столчета бяха празни – всички се бяха изтеглили напред, за да са по близо до ниската сцена. Има нещо в клубовете, интимната атмосфера, която се получава от малкото разстояние между групата и публиката, сякаш се познават. Чувството те кара да настръхнеш. Седнах, така че да съм с гръб към групата, към хората, към него. Подпрях брадичка на дланите си, не, определено не трябваше да идвам. Текила. Една, втора, трета. Музиката спря.

Толкова за тази вечер. Винаги съм обичал изпълненията в клубове, обзема те едно топло чувство, усещаш хората, едно сте.. Но погледът й. Огледах тълпата, нямаше я. Не беше пълно, щях да забележа, ако беше там. Коя е? Защо ми се струва, че познавам. Онова усещане за нещо старо и забравено, нещо, миришещо на пролет и на спомени.. Оставих китарата на стойката и поздравих собственика на клуба – Бени, стар приятел, чиято годеница днес имаше рожден ден. Останалите от групата седнаха на кожените диванчета , сляха се с тълпата, някакви момичета седнаха до тях. Кимнах и продължих навътре, или по точно навън, оглеждайки всяко чернокосо момиче, което ми се изправеше на пътя. Не можеше да си е тръгнала..

Луташе се в тълпата като загубено кученце. Говореше с хората, доста неохотно, но все пак – спираше се, когато го заговореха, учтиво подписваше салфетки, отвръщаше на усмивките. Не се беше променил много, приличаше на себе си преди години, но пораснал, по-сериозен. Чертите му бяха загрубели, но около очите му се бяха образували онези бръчки от смях, за които му говорех на времето. И все с тези ризи. Преглътнах, качваше се по стълбите към бара. Шеста текила, цигара. Обърнах се.

Косата й стигаше до кръста, абсолютно права, абсолютно черна. Отблясъците от оскъдната светлина танцуваха по нея като лампички. Изтръпнах. Обърна се и отново впи студения си поглед в мен. Беше отслабнала, много. Не знаех откъде го знам, но го знаех. Ръцете й трепереха, в лявата държеше цигара – току що запалена. Тънките й устни също трепереха, едва забележимо, но аз забелязах. Черният молив около очите й ме подразни, искаше ми се да протегна ръка и да го изтрия, но знаех, че ще го размажа. Потиснах желанието си и просто продължих да гледам.

Седеше пред мен, скръстил ръце пред гърдите си. Пръстите му бяха станали още по груби, забелязвах малките ранички от мазолчета и онази рана, която никога не зарастваше. Изучаваше ме, очите му се спираха на отделните елементи, малко по дълго на очите ми. Усмихнах се, знаех прекрасно, че гримът го дразни. Дръпнах от цигарата и издишах в лицето му, ухилвайки се. Врътнах се на стола и поръчах седмата текила.

Защо трябваше да пуши. Толкова се бяхме карали за това, глупавите цигари, ужасния черен молив.. И тази коса. Защо? Но коя беше? И защо знаех всичко това, защо ме дразнеха цигарите. Защо ме дразнеше, че в този момент изпива поредната текила. Защо ме дразнеше, че дори не ме поглежда.

Седнах до нея, облягайки се на бара, и продължих да изучавам отражението й в огледалото пред нас. Две минути, пет, десет.. Коя беше?

Забавлявах се. Фактът, че не можеше да си спомни от къде ме познава, коя съм и защо му пука, искрено ме забавляваше. Сърцето ми трепна. Не трябваше да идвам. Сведох поглед, защото изучаващите му очи, които следяха всяко движение, което отражението ми правеше, всеки момент щяха да ме накарат да избухна в смях. Беше нелепо. Той ме познаваше, познаваше всяко атомче от мен, всеки белег и всяка луничка. Стига толкова.

- Уиски? Без лед, нали?

Знаеше какво пия и как го пия. И какво. Много мъже пиеха чисто уиски. Но имаше нещо в уверения й тон, в изражението й, което правеше въпроса да звучи по скоро като поръчка. Беше ясно, че е за мен, но барманът дори не ме погледна. Наведох се напред и се загледах в луничките й.. Жегна ме чувството за нещо познато.

- Познавам те.

- Да. – Очите й се смееха, но останалата част от лицето й остана напълно спокойна. Забарабаних с пръсти по бара.

- Не помня откъде.. Знам, че те познавам, но не помня откъде.

- Беше отдавна, нормално е. Не е нужно да помниш, единият винаги забравя. Нормално е това да си ти. Добро изпълнение, харесвам новите песни..

Продължаваше да изглежда изненадан. Отпих от чашата му и се усмихнах.

- Но се радвам, че свирихте и от старите. Казах ти, че някой ден ще се получи. А ти не искаше да повярваш, че те бива да пишеш. Не винаги вокалите пишат текстовете, любими.

Очите му се разшириха и извърна глава на другата страна. Изпи уискито на един дъх и отново ме погледна. Вече помнеше. Усмихна се леко и заби поглед в ръцете си.

Беше се променила. Нещо от очите й, нещо в движенията й.. Лъхаше студенина. Вгледах се отново. Имаше гривни на ръцете си, нещо, което със сигурност мразеше преди. Размъкнатата й тениска беше с голямо деколте, както винаги, но го бе издърпала така, че да разкрива раменете й, а не бюста. Протегнах ръка и издърпах сребърната верижка, за да видя какво виси на нея. Дръпна се за момент, после изсумтя и застина. Йероглифче, очукано, леко потъмняло.. Пуснах го. И накрая..

- Боядисала си се. Хубаво е, но.. защо?

- Исках промяна, нали знаеш. Хората понякога имат нужда от промяна. Радвам се, че все още свирите заедно. И че правите турнета, хубаво е. Разминахме се в Лондон. Живях там близо три години. Прибрах се преди месец.. Уютните задимени барчета са прекрасни, вписвам се добре. Една вечер обаче просто реших да се прибера. Бе започнало да се превръща в рутина. Там пропуших отново.. Освен това е уморително да напомняш на мъжете за момичетата им. Напомня ти, че някое друго момиче може да напомня на теб. Боядисах се веднага щом се прибрах. Вече не съм русокоска.

Беше прекалено може би. Естествено, че все още бях русокоска. Мълчеше и не ме гледаше, ужасно непоносимо. Загледах се в пръстите му отново, пръстите, които толкова добре познавах преди, извивките им, раничките им, белезите. Усмихнах се и вдигнах осмата чаша с текила. Още една и тръгвах. Така бях решила, с такава нагласа бях дошла. Разля се в мен и ме стопли на мига, изгори ме отвътре.

- За първи път ли ме гледаш? За първи път ли ни слушаш?

- Да. Нямаше да дойда и този път, но.. Шанс. Сама съм, не исках никой да идва с мен. Не исках никой да е с мен, ако наистина си ти. До последно не бях сигурна. Наистина сте добри.

- Обичаш ли? – Трепна и се отдръпна от мен сякаш я бях ужилил. – Обичаш ли някого. Пламенно и обсебващо, както го правиш само ти. Някой близо до теб, някой със стара очукана китара и ведри очи?

- Не, не и някого. Отдавна не съм го правила. Пия, пиша и изоставям потенциални звезди. Или те ме изоставят. Както преди си е, но без обичането. Обичам музиката и книгите и приятелите си. Най вече Мей, но не и Някого. Не и така.

Лъхна ме отново, сякаш някой беше отворил вратата и зимния повей бе влязъл вътре. Чак сега забелязах, че очите й не светеха, както преди. Една сълза се търкулна и продължи надолу, към брадичката й. Плъзна дланта си на моята и стисна пръстите си за миг. Беше студена, както помнех. Извърна поглед и косата и се разпиля по ръцете ни.

Седяха там, на кожените диванчета, познавах ги, бях ги виждала и преди, а с някои бяхме приятели. Но червенокосото момиче с буден поглед, което се оглеждаше и търсеше из цялото помещение беше ново. Сърцето ми отново трепна. Девета текила.

- Винаги си харесвал червенокосите. – Направих го по възможно най студения начин. Издърпах ръката си от неговата и махнах на бармана, за да платя. – Изглежда невинна. И изглежда те чака.

- Да, сигурно.. Как позна?

Изгледа ме подигравателно, сякаш бях отворена книга, от която просто вади полезната информация. Косата й седеше като черна преграда помежду ни и ми пречеше да кажа каквото и да е. Чувствах се виновен и сякаш я предавам, но това бе станало преди години, сега бяхме различни, това беше друго, онова беше минало.

- Червенокоса, наивна. И е влюбена в теб. Хайде, вече обходи с поглед три четвърти от пространството, не искам да ме види с мен и да дойде, за да се разправяме лично. Знаеш, че ще бия, а не искам да разбивам носа на новата ти любов.

- Не е.. Както и да е, права си.

Скочи от столчето и застана права пред мен. Беше на високи обувки и въпреки това сигурно бе с поне педя по ниска. Пристъпи крачка напред, а после извърна глава през рамо.

Червенокосото му момиче гледаше към мен, точно към мен. Познавах този поглед. Усмихнах се, обърнах се отново към него и докоснах с устни врата му. Ръцете му обгърнаха кръста ми за секунда, ужасно дълга секунда, траеща сякаш с часове. После се отблъснах, дръпнах един кичур от косата му и се обърнах. Този път аз си тръгвах.

Беше същата като тогава, сладка на вкус, бърза целувка, от която врата ми настръхна отново. И после се дръпна и всички години и градове и километри отново застанаха между нас. Усещане за безвъзвратно загубено детство, за неизвестно. Ние вече не се познавахме. Усетих още един поглед върху себе си и се обърнах. Едни други очи, топли кафяви очи ме гледаха от другия край на бара. Въздъхнах и за последен път я погледнах, хващайки кичур от черната й коса между пръстите си.

- Защо дойде всъщност?

Чувствах се беззащитна и уязвима. За миг отново беше онова момче от онази студена стая, което с едната си ръка ме прегръщаше, а с другата галеше китара си. За миг отново се озовахме на гарата, за миг барът беше сцена, а ние бяхме актьорите, а миналото ни.. миналото ни беше сценарият. Стиснах устни и издърпах косата си от пръстите му. Червенокосото му момиче ме гледаше и ме убиваше с погледа си. Щеше да му прости, естествено. След като го накара да разкаже всичко, след като разбере коя съм, след като изчисли времето и разстоянието и всичко.. Но сега светът й се сриваше. Усмихнах й се и тръгнах към изхода.

- За да си тръгна. Сбогом, пирате.

Черната й коса изчезна през вратата, докато парфюмът й все още се стелеше около мен. Стиснах пръстите си в юмрук и ударих по бара. Чак сега си спомних за кого са всички песни.. Сбогом, русокоске.

truth is overrated, i suppose.

Помниш ли онези селца, през които минахме, докато се прибирахме миналата зима, онзи, обитавани единствено от зомбита?

Помниш ли гарите и целувките и ужасния студ, който те вкочаняваше, а мен ме освобождаваше?

Помниш ли шала ми, който все още мирише на теб.. във съзнанието ми.

А помниш ли мен?

Помниш ли късните ни срещи под мигащите ярки звезди на Хасково?

Помниш ли празните улици, напомнящи изоставени декори на някой романтичен филм, през които ние се разхождахме и си търсехме място да се скрием от любопитните погледи на прозорците?

Помниш ли дечицата, които ни сочеха на родителите си, предизвиквайки бузите ми да поруменеят, а ти да заровиш лице във косата ми и да смееш тихичко, без глас?

А помниш ли себе си?

Помниш ли студените чаршафи и дъха ми излизащ на мъгливи кълбета сред въздуха в стаята?

Помниш ли преплетените ни пръсти, крака, коси, души.. Помниш ли приказките, които ти разказвах с очи, и световете, които ти рисувах с целувките си?

Помниш ли дъжда, който валя само за нас, помниш ли голите акорди през пролетта и самотните барабани през лятото?

А помниш ли нас?

Помниш ли писмата, които довършвах пред теб, завита с одеалата? Помниш ли импровизираните танци на любимите ми песни? Помниш ли неохотните признания, че обичам твоите любими песни? Помниш ли сълзите ми, когато те целувах запоследно?

Забрави ме. Запомни единствено вкуса ми на цигари и гърба ми на влизане в автобуса.

Не те обичам.

whatever gets us through the night.

Имало едно време..

Не, всъщност, нямало. Но нека си представим, че е имало.

Едно момче и едно момиче. Но това не е една от онези истории или поне не съвсем.

Момичето не било от беззащитните момичета, които треперят при всеки повей на вятъра, не искало закрила, винаги се борело само за целите си. И рядко се отказвало преди да е постигнало, каквото иска. А момчето било.. от онези момчета, които не можеш да опишеш, защото не попадат в нито един стереотип. Но всяко момиче имало нужда от такова момче, без значение дали за да го обича.. или за да е винаги до него. Или просто да му е бойното другарче всяка петък вечер.

Момчето и момичето били създадени един за друг, като две почти идентични парченца от пъзел, перфектна симбиоза, много весели моменти и неадекватни спомени, смесени с няколко нужни сантиментални момента и триене на сълзи. Но като цяло били силни заедно, вечно нахилени и влюбени в живота. Едно прекрасно семейство.

Момичето било постоянно влюбено. Момче след момче, все истински любови, все щастието на живота й.. и все си тръгвали.

Момчето просто винаги било с някого. Я с някоя, която познавал, я с някоя, която не познавал.

Но и двамата винаги се борели, с доспехите и шпагите, и щитовете, и копията.

Момичето свикнало момчето, винаги да е там и да бърше сълзите, причинени от други момчета. А момчето свикнало момичето да има нужда от него.

Момичето пишело приказки, участвало в приказки, все с други главни герои. Разказвало ги на своето момче, на другаря си в битките, а той ги слушал ли, слушал.

И така, с месеци, с години.

Но момичето вече не може да пише. А момчето вече не иска да я слуша, защото му омръзнало да не участва в главните сцени.

Така че, другарче, ето ти една приказка, която няма да опиша, но никога няма да забравя, защото си единствената ми истинска любов (след Мими.).. И въпреки че може никога да не ми простиш и въпреки че нямам друго освен тъпа гордост в себе си и казах, че няма да ти се извиня.. Ми липсваш и съжалявам и повече никога няма да избирам други пред теб, защото ти си ми една втора от всичкото.

Колкото и още пъти да се налага да вися под дъжда и хората да ме питат дали съм добре.. заслужава си. И какъвто и задник да си.. заслужаваш си, защото никой не ме познава, както ме познаваш ти.

Искрено твоя руса идиотка.

Труповете на миналогодишните елхи са струпани в мазето ми под купищата украшения и празничен дух. Заключените три ключалки, чиито ключове загубих някъде през март, докато се препъвах в погледите ти (в Пловдив, май, или на гарата във София) не се поддават на безсмислените ми ритници и стоят масивни пред цялата ми ярост и желание да дойде зимата.

И няма сняг, а само следноемврийски дъждове и локви, в които се давя ежедневно, докато опитвам да прескоча болката си. Безрезултатно.

И пак опира до факта, че те няма, за да ме пренесеш над дупките и да разбиеш старата врата в мазето, зад която се крие моментното ми щастие. Или пък то си ти.

Не знам, не знам. Притварям си очите и отново мамя настоящето, издърпвайки те във съня си.

Отново те обичам.

sex, drugs n rock'n'roll.

На Вени.

Прибирам се по тъмно със заплетена от бързане коса. Очите ми са късче синева сред бурята от размазан молив и едва останала спирала. Дъхът ми на цигари и някакъв противен евтин алкохол се крие зад неподправена усмивка украсена с бледо розово или пък тъмен нюас на кафявото - според настроението. Изморена съм от бързане, от дишане, от обещания, от хора. Кръвта ми бълбука от кофеин, от превъзбуда, от времето. Изритвам си кецовете в коридора, събличам мокрото кожено яке, което ме прави по мрачна, отколкото съм. Вадя телефон от джоба, снимката е с някоя приятелка, непременно, и го отключвам, шарейки с пръстите, чиито нокти са покрити с тъмен или крещящ светъл лак - отново според настроението.

Всичко е тихо, няма гласове, няма хора. Почивам си от годините, от възрастта си, която започва с единица, чувствам се като петдесет годишна, но мислите в главата ми не приличат на тази възраст.

Отпускам се дивана и си спомням деня. Няколко обещания, невъзможни за изпълнение и едно, което със сигурност ще се сбъдне - среща на другия ден. (Но и то не е сигурно.) Крещяла съм като луда на някоя на улицата, целувала съм като луда - отново някой на улицата. Пушила съм, пила съм, смяла съм се. Денят ми е започнал към десет, предната ми нощ е свършила към три. Размазаният ми грим скрива торбичките, сенките по очите, устните ми са червени от хапане. Ръцете ми най вероятно треперят, защото още преди 12 съм изпила три чаши кафе. Тичала съм след някого, хвърлила съм се на врата на някого. После съм седяла с бира в ръка, псувала съм днешните мъже, днешната поезия, днешното време. Вчерашната любов.

Ръката ми е била сключена с нечия друга.

Изневерила съм. На себе си. Кожичките на пръстите ми са изядени от нерви, от очакване, от нямане какво да направя на някой тест. Китките ми са надраскани със клетви, които знам, че не искам да кажа, защото няма на кого. Имам вкус на кръв в устата, защото си хапя езика. Устните ми са сладки - от желираните бонбони в огромни количества.

С ръка съм ровила в чантата си - цигари, някой прекрасен бестселър, който повечето ми приятели няма да разберат и след десетото четене, стотинки, бележки, две - три писма, които все си напомням да изгоря. В главата ми се въртят най различни неща - мисли за някой разказ, който искам да напиша, мечти за денят, в който ще завладея света, гняв насочен към две - три момчета, които все си напомням да забравя.

Отпускам се на дивана, пускам Zeppelin и си мечтая за деня, в който ще си спомням за това и ще се моля децата ми да са различни от мен.

Защото дните са прекрасни, защото обещанията рядко значат нещо, защото грешките са, за да се правят, и никой няма право да се грижи за теб освен самия ти.

Чаршафите ми са просмукани с вини, със обещания, с любов, със сълзите ми. Просмукани са с теб и мен, с цигарен дим, с разлято вино и втечнен еквивалент на някое китарно соло.

Възрастта ми започва с 1 и завършва със лудост. А пък аз обожавам живота.

И на Мими, защото винаги е и на Мими.

only now.

Събуждам се от топлото до мен, от ръката около кръста ми, косата, гъделичкаща врата ми. Коремът ми се свива, сякаш от някакво болезнено предчувствие за нещо лошо, за непоносима болка, която ще избухне в гърдите ми, докато аз седя отстрани и гледам през еднопосочно стъкло. Обръщам се леко, внимателно отмествам ръката и се опитвам да не кихна, казвайки си наздраве наум. А после онова в сърцето ми избухва, парченцата се забиват в другите ми органи, корема ми се свива, а в същото време ми се повдига, гади ми се, искам да избягам. Не мога да дишам, дробовете ме стягат, някъде долу вляво една изгаряща, пронизваща болка, от която тялото ми конвулсира. Стискам очи, за да потисна импулса да скоча на крака и да избягам.

Секундите на осъзнаване, на вълните от спомени, които връхлитат в съзнанието ми, малките часове от предишната нощ, бързите стъпки по осветената пуста улица, после ръцете му по гърба ми, дъхът му по врата ми, нежеланието, което потискам, защото ми се струва правилно. После моментите преди да заспя, заслепяващата болка от размислянето. Тръсвам глава и прехапвам устни, докато отмествам ръката от кръста си, дърпам се рязко, молейки се да не го събудя, да не ме усети, да се измъкна и просто да забравя, да затворя очи и всичко да е сън. Изнизвам се изпод чаршафа, с който после го завивам. Един последен поглед, русата му коса по възглавницата и ръката, която е искал да е върху мен, но вече е върху леглото. Клепачите му трепват и за момент всичко отива по дяволите, няма да мога да избягам. Тогава се завърта и сънят го поваля отново. И аз бягам.

Чантата и якето, обувките. През вратата, тичам по стълбите и после още сто метра, докато не стигна до плътна сянка, докато не съм сред хора, докато не изкарам картината от главата си.

Докато не махна русото. Затварям очи отново и пренареждам интериора. И тогава стаята отново е онази, косата отново е тъмна, ръцете и краката ни са преплетени, и твоят, моят пулс са едно. Облягам се назад към студения камък и сълзата пада на коляното ми, напомняйки на контраста между моето студено и твоето топло лято.