Обещавам, че приказки повече няма да пиша.

Аз зная колко мразиш да те връзвам в бездънните, безсмислени мечти. И затова (освен като сънувам) стремя се да си гоня мисълта.. от бъдещето, от годините, от времето, от любовта. От любовта най-вече.
Но теб те няма тази вечер и следващата също няма да си тук. А пък когато прочетеш ще бъде късно и мечтите ще бъдат пръснати.. без звук, без стон, без мръдване.. по небосвода, сред безбройните звезди. Ще ги разстрелям, бавно - бавно. Инфарктно. Чак и мен да ме боли.
Но не сега, до утре вечер ще почакам. Ще изтърпя още една зора. А утре ще ме гледаш без да знаеш, че тайно пак съм съчинявала света.. Светът, във който, може би, евентуално, сме по възможни от сега. Светът след толкова години, когато името ми ще е просто букви. Събрани, подредени, три. Последната. Средата. Първата. Отзад напред го караме, обратно. Ще бъда просто име, откъслечни картини, спомен - два. А ти ще бъдеш свят предишен и сбъднатата ми половин мечта. Тогава ще те помня като песен. Като някаква пиеса. Като книга. А аз ще бъда простичка глава. Началото й, нека си признаем. Не искам да отделяш повече от лист. Отново се въвличам в пропасти.
Така че да се върнем.. Ах, мечта. Мечта за повече от 9 месеца, мечта, че съм някъде - до теб. Мечта, каквито всички ме мечтаят.
Мечта да ме мечтаеш някой ден.
Завързах те, отвързах те, дори не ти оставям време.. Да осъзнаеш дързостта ми. Или пък и казвахме любов?
Ще се откажа от мечтите. И без това отново изгради стени.
Инфарктно бързо се обръщам, нагласям розовите очила. Но вече късно - целият ми свят е мръсен, обезпокоен от тази същата мечта.

it.

губя го. чувството. плаче ми се. плача. не мога да спя. въртя се в полусъница. топло ми е. студено ми е. накрая сядам на терасата. пуши ми се. няма да пуша. гледам звездите. няма го. плаче ми се. плача отново. треперя. настръхвам. топло е, но аз съм студена.
броя звездите. броя кучетата по улицата. броя дърветата. броя светещите апартаменти. броя хората. броя раните. не броя сълзите.
дъжд. кап - кап. по краката ми. които висят от прозореца. кап - кап. косата ми е мокра. очите ми са червени. кап. кап. кап.
cap. pas cap. не съм навита пак да скачам, да се давя, да горя. и няма. няма.
дрън. бълбук, бълбук. въртя се в леглото. чаршафът ме прегръща, както го правиш ти. но е студен. харесва ми.
броя звездите по тавана. отвивам се. рисувам ги. а после трия. рисувам. трия. както винаги. пиша имена по стената. и ги топя с дъха си. едно по едно умират.
умирам. вътрешно. емоционално.
сънувам. кошмари. посягам към телефона. не ти трябвам сега. стискам очи и си спомням съня.
реката. кичури русо във водата.
ставам. боса по плочките. банята. после под душа. мокро. лягам във ваната. унасям се. сънувам. пурпурно.
будя се. ваната прелива. малко след 3 е. обличам ти тениската. мокро е. звездите са ярки. не виждам луната. облягам се на студеното. зимна съм.
момче и момиче на съседната улица. той я изпраща, тя подскача и пее нещо за любовта и мечтите. той се усмихва, когато не го гледа. а когато го гледа - направо грее. тя се спъва в плочката. той й е парапета. целува го. продължава да пее. танцува. полита.
поглеждам си дланите. пръстите. разстоянията. закривам уста със ръка. сключвам ръце. не са твоите. празно е.
вали. отново вали. обичам дъжда. затварям очи. затварям сърцето си.
потоп е.

i take the road less traveled.

Не съм тъжна в действителност. Най-вероятно изглеждам тъжна, защото пиша тъжно. Пиша самотно, по точно, не тъжно. Не пиша сърцераздирателни части от бъдещи романи нито сриващи поеми, нищо от онези неща, които стигат до теб, впиват се в сърцето ти и го бодат бързо - бързо, много надълбоко.. и никога не спират.
Пиша преживяни неща, преживяни в главата ми, преживяни от други. Крада от усмивките на хората и така съшивам историите си, за да има какво да сложа на белите места, които не мога да попълня сама. Пиша, защото само така успявам да съм щастлива извън хартията, извън бувките. Пиша това, което другите не са успяли да напишат. Или са успяли, но не ме е докоснало.
Така че, не, не съм тъжна. Щастлива съм, но живота ми е пълен само когато е хармонията между двата ми свята. Познават ме истински хора, които познават и двете аз. Това тук. И това там.
Това тук - замечтаното момиче, което живее във фаровете, което спи на някой метеор..
Онова там - текилената мен, онази, която рядко дават да я снимат и винаги си оправя косата преди това, онази която се опитва да ходи като модел, когато е леко замаяна.
Така че, не, не ме познаваш. Не знаеш нищо за мен. Това че ме четеш или това че ме виждаш всеки ден не значат нищо. Не и докато не съм те описала, не и докато съм те пуснала в сърцето си, в думите си.
Тук съм твоя - там съм непозната. И обратното.

sugar free.

В есето по френски описвам с подробности как любовта е захарта на живота, сърцето и душата му, не смисълът, не скелетът, но нещо, което безсъмнено помага, без което всичко е като горчив чай.
Не сравнявам с кафе, защото пия кафето си чисто и горчиво и в този случай захарта просто прецаква преживяването, така че ако се изразя така най-вероятно ще звуча двулична. А пък що се отнася до любов, това е последното нещо което искам да направя. Защото това е единственото правило.
А аз се улавям, че вече дори не мисля за тази игра. Имам си земетресение, аз самата съм ураган, така че защо ни е захар? Ние чай и без това не пием. А и когато го пия, го пия с мед и много лимон. Много - много - много лимон, толкова че е по кисело, отколкото.. отколкото чаено.
Не съм филмова, няма понятие като моите филми.. и ако имаше.. щяхме да живеем в лондон и мен да ме гони джак изкормвача, а ти да умреш накрая. Щеше да си прокълнат, а аз още повече - толкова че да се наложи сама да те убия накрая, толкова че да ти дам да ме обречеш на вечен живот. Но без захар.
Защото нещо не ми е сладко.
Защото аз съм момичето от фара, момичето с книгите, момичето, което живее във Амбър. Нямам филми, но имам дракони и принцове, и пирати, и демони. Ох, много демони.
Та, някак не отива на момичето от фара да пие чай. Момичето от фара пие отлежало уиски, живее в самота и направлява корабите пълни със моряци, които се завръщат при любовите си.
Никой не се завръща при фаровете, уви.

loves me not. loves me still.

такава съм, пия прекалено много кафе, мечтая прекалено много, лигавя се прекалено много. смея се прекалено много. заяждам се прекалено много, викам прекалено много, давам прекалено много, искам прекалено много. обичам прекалено много, страдам прекалено много.
будя се от прекалено много питанки в сънищата, заспивам от прекалено много мислене.
дразня се прекалено лесно, влюбвам се прекалено лесно, усмихвам се прекалено лесно, натъжавам се прекалено лесно, губя се прекалено лесно.
лесна съм за отглеждане, нямам нужда от много поливане. не ми трябва слънце, вирея във какви ли не условия. мога да държа дълго без вода, а и без да ми обръщаш внимание. нямам нужда от приказки за лека нощ и приспивни песнички. мога и сама да живея във стаята, пък и няма нужда да ме извеждаш. ще преживея и другите цветя. не съм роза, не съм лилиум - просто маргаритка, така че май се водя по скоро бурен, а не цвете.
не ставам за описване в песни, не съм подходяща за рисуване, а и какво толкова можеш да ми кажеш в писмо? естествено, имаш право да ми откъснеш листата за 'обича ме - не ме обича' игра - нямам какво да направя.
не ме забравяй прекалено много, прекалено дълго, прекалено в ъгъла.. защото може и да стана на глухарче, а пък вятърът отдавна ме обича - ще ме отвлече.

tick - tock.

лежа на земята, с разхвърляна по пода коса, разперени ръце и поглед, вперен в жълтия лампион. отдясно е пианото, на което така и не се научих да свиря, но, по което има отпечатъци от всички хора, които обичам. в ляво е леглото, което не е мое, но на което съм спала с почти всички хора, които обичам. някъде под мен, засъхнала по паркета, някога е била разлята чаша вода - в една безсънна джони деп нощ, когато всичко се въртеше, а аз се чувствах като метеор. малко по назад и малко по в ляво, отново по паркета, имаше лепкави шоколадови следи от една торта, която споделих с луната. наистина, дойде, за да ядем заедно.
още по в ляво, където преди години имаше един шкаф с бодливи дръжки, лежах една вечер, докато в другата стая част от живота ми припадаше. но по голямата част от епилептичните пристъпи бяха в моята глава, наистина.
и се връщам малко по назад. когато нямаше нищо, само стени, под и таван. дори врата нямаше. когато лежах, по гръб, на земята и слушах тишината.
тишината, която днес липсва.
мога да връщам спомени само с мигване. мога да бъда където и да е, стига вече да съм го преживявала. и всичко в тази стая носи нещо хубаво. всичко освен жълтия кръг на стената, със инфарктните стелки и безумните чертички, които са като ограда, като затвор на часовете.
само от него - нищо хубаво. само безсънни нощи и неспокойни сънища. само кули и пожари.
само кошмари.

i kill with my heart.

нагласих заглушителя, вързах косите си и отворих прозореца - малко въздух да влезе. поизчаках сълзите, те обаче май бяха забравили пътя към изхода. после дръпнах пердерата, скрих луната и метеорите. вдигнах чашата - беше пресъхнало гърлото.
две крачки покрай стената, затрупана със мои портрети - един на луната, един на вселената, пиратски, във влака. усмихнах се леко и отново въздъхнах, вперила поглед в дупките по снимките. стари любови, водещи се изчезнали.
заглушителят.
ти май леко се стряскаш. успокой топката. не е за теб. ти си ми и спасението, и вдъхновението, и разплатата. теб не мога да нараня. не и истински.
сядам отново на стола, с поглед гася лампата. по лицето ми сенки играят. какво ли ги хвърля? гласовете и страховете ми. треперя. краката ми също. причернява ми, нищо че и без това си е тъмничко. светът се върти, стаята също. аз съм във центъра, аз съм в началото.
не стрелям с ръцете си. кошмари така не умират. а ги гоня вече от месеци, все са си същите. и все до един лабиринт стигам. все до същия кръстопът. и без карта не знам на къде съм.
заглушител на сърцето си сложих. стрелям със сърцето си, един по един, кошмарите падат. в каравана на един панаир. и печеля. пожълтялата карта от сънищата.
кръстопът. по средата съм, две по две са еднакви посоките.
тръгвам към теб, със Кулата зад гърба си.