но те има, слава Богу. още ми е трудно да повярвам..
че след хилядите трънчета на лятото, ще се влюбя в парещия студ на зимата.
че ще бъда звездно бяла и усмихната, някъде под черното на дрехите..
че ще вярвам на прошепнатите приказки и на песните изпети ни от друг..
как да вярвам щом не с огради и окопи съм опасана, а с бодлива тел и гъсти капинаци.
и пазители, уви, си нямам, само мъничко сарказъм и чувал със спомени.
а от спомените, Боже, как боли. че и тебе май те наранявам.
и понякога с обърната назад глава взирам се в морето на отминалите месеци.
а не вярвам вече в крайща. не, в щастливите не вярвам, другите са неизбежни.
сбогом винаги е значело тъга, как да съчетая щастието с нея?
и си тръгва зимното, а някак мразя пролетта. и кокичетата някак ме потискат.
...
и все пак, всички дъждове са ноемврийски, прости ми, че ще мразя пролетта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар