*

навярно никога няма да разбереш, че съм писала за теб. писала за теб с онова примирение, че не знаеш, че има значение само за мен, че само аз помня. навярно никога няма да ме прочетеш.
а винаги повтаряше колко съм лесна. но винаги е много относително понятие, винаги, но без онези моменти, когато ме гледаше изумено, леко опулил сините си очи, сякаш чакаш субтитри за пояснение, преводач или най-добре - енциклопедия, чиято единствена специалност е моето поведение. четеше ме набързо, леко задъхан, миришещ на море и някакъв парфюм, който никога не усетих, но знам, че е бил там. четеше ме и дори веднъж не погледна обясненията изнесени под полето, речника на последните страници или дори резюмето на корицата. бях леко четиво. или не бях?
лятна джобна книжка, чийто скрит смисъл може би така и не усети. ако го е имало. може би съм била просто лятна джобна книжка, безсмислена, розова.. просто романс, дълъг сто страници, с безвкусна еротика разляна по страниците, с цигарен дим за предна корица и морска сол и пясък полепени по задната.
вероятно си отбелязвал по страниците, драскал си някои прилагателни и си прибавял други, а в последствие мастилените петна са се превърнали в черни дупки, които са погълнали всичко освен синьото на очите ми. така че е останала само студенината.
някога, доста след като си ме прибрал в библиотеката (без дори да си направиш труда да облечеш кориците ми в стари вестници, за да не овехтеят), си се превърнал в мен. или аз съм се превърнала в теб.
цинизмът, неприсъщ за възрастта ни, се е пропил в устните ти, в пръстите ти, в сърцето ти. докосваш ли нещо въобще с любов? и си забравил. студен си, като ноевмрийско слънце, а дори не валиш. забравил си дори колко много обичаш дъжда. и колко много самият ти си дъжд.
докато те помня, ще си песен. а после ще си просто забележка във полето.
дано да имаш някой да те топли всяка зима.