speech №1

Изслушай ме сега, защото имам доста за говорене..
Аз съм онова момиче, което плаче безпричинно, седи на пода в стаята си и се засипва със спомени, които ежедневно разбиват сърцето му.
Аз съм онова момиче, което ходи по концерти, губи си гласа по улиците, дави мъката в текила, а после се налага приятелите му да го събират.
Аз съм онова момиче, което лежи по корем на поляната и чете любовна лирика, докато сълзите му се губят по страниците.
Аз съм онова момиче, което седи с часове на терасата, загърнато с одеало, чакайки да се появи дори една падаща звезда.. за да може да сподели на някого желанията си. И така.. всяка вечер.
Аз съм онова момиче, което се намира в книгите.. или се оставя да бъде превърнато в някоя самоубийствена блондинка. А после си ближе раните само, защото никой не се занимава с мъртвите героини.
Аз съм онова момиче, на което му е втълпено, че не си заслужава. Че не си заслужава някой да остане заради него, че не си заслужава някой да идва заради него. Че не заслужава целувките по челото.
Аз съм онова момиче, чието спасение беше в думите на другите хора, в мелодиите на чуждите сърца, в китарите на мъже, които никога няма да познава. Не че иска.
Аз съм онова момиче, което не може да рисува, да пише, да пее, да танцува, да снима, да бъде нещо специално.. Но затова пък съм онова момиче, което обича въпреки всичко. Въпреки разстоянието, въпреки характера, въпреки пречките.
Аз съм онова момиче, което никой не може да нарани толкова, колкото то самото се наранява.

А ти.. ти си онова момче. То. Той. 'till the end of today, разбира се.
Момчето, чийто глас ме приспива и разбужда. Което ме спаси.
И аз вече не съм просто онова момиче.

so hard to believe in u and me.. when u don't believe in anything.

Знаеш ли за онези моменти, когато се обръщам назад и през сълзи се питам сбърках ли.. ти ли сбърка? Знаеш ли за нощите, когато не спя, а седя под прозореца, облегната на радиатора, и мисля за бъдещето? Някога помислял ли си онези минути, в които седя, в абсолютно мълчание, и просто издишам дима?
Не, не знаеш. И не, не си.
Има дни.. има нощи. Има денонощия и седмици, когато не вярвам. Просто съществувам, дишаща, гледаща, почти чуваща.. обичаща. Но не вярвам.
Не вярвам в луната, в звездите, в съдбата, в кармата, в хората, в музиката, в книгите, в думите, в сънищата, в себе си, в Ка. Не вярвам, че има хубави и лоши неща, не вярвам, че хората се променят, не вярвам, че аз се променям. Не мога да повярвам, че някой ден ще съм сама, голяма, без всички детски книжки и плюшени играчки, които ми служат за стени сега. Не вярвам, че ще ми се наложи да порасна. Обаче не вярвам и в лошото, в лъжите, в убийствените погледи, в омразата ви, в заблудите ми. Не вярвам в тъжните краища, не вярвам в изчезването, не вярвам в черната дупка, която преди време беше сърцето ми.
Не вярвам в Джеф, в Роланд, в Ромео, в господин Дарси, в Хийтлиф.. И най лошото – не вярвам в Даниеле. Във влюбения Шекспир също не вярвам. Не вярвам в Дон Кихот и мелниците му. Не вярвам в Дулсинея, в Сюзан, в Кати, в Лиз и Бенет. Жулиета няма да я споменавам.
Просто не вярвам. Няма хубаво, няма лошо. Единствено апатията, недоверието, безсмислените ми дни. Бутилката с вино и Борисовата градина в някоя снежна буря.
Иска ми се да вярвам в лятото, но в него се съмнявам най много.

sunshine or rain - it's all the same.

На теб, геврек, защото си моят Господин Великан.
На Мими, защото.. Защото така.

Познавам един човек, казват му Господин Великан. Бяха му подарили едно преспапие на целия свят. В него имаше всички сезони, всички места, всички възможни хора. Кой му го подари? Аз.
Понякога преспапието седеше на скрина до леглото на Господина, необезпокоявано, събиращо прах. Друг път той сядаше на големия пурпурен фотьойл до прозореца, хващаше го и започваше да играе с този миниатюрен свят, с хората в него. Правеше го почти всяка вечер, с много малки изключения. Дните му бяха за друго, но тази история не е за тях.
В този момент Господин Великан отново седи на пурпурния фотьойл, а китара му е облегната на стената. Преспапието лежи в скута му, светът на милионите миниатюрни хора в него е обърнат, сезоните са смесени, снегът се е посипал по цъфналите слънчогледи, а летните морски вълни се смесват със студения ноемврийски дъжд. Но всъщност не това е истината. В преспапието има само един истински човек, само едно живо същество. Останалите са просто пълнеж, макети, декорите, които правят всичко да изглежда по истинско. Това е нейният свят.
В тази вечер тя лежи сред цъфналото снежно поле от слънчогледи и гледа мигащото небе. Тази вечер той ще се смили над нея, ще тръсне леко кълбото пълно с вода и парченца от живота й. Ще го тръсне, за да накара една – две звезди да се откъснат от изкуственото небе, което той контролира. Да се превърнат в комети. Да се превърнат в причината тя да повярва, че има право на една – две мечти. Той ще гледа, усмихнат непременно, как тя притваря очи и размърдва устни, изговаряйки безмълвно желанието си. Не му трябва да гледа, да засилва звука или да иска обяснителни субтитри, за да знае какво е желанието й. Това е нейният свят, но той е неговият управител, той отговаря за нещата. Той е свързан с всичките й желания. Но по-скоро – всичките й желания са свързани с него.
Лесно му е, всъщност. Както и изглежда. Светът е негов, винаги, но той не е длъжен да се занимава с него по всяко време. Истината е, че нещата продължават леко да треперят дори и след като е оставил преспапието на спокойствие. Всичко е бавно, ноемврийският дъжд е вечен, но въпреки това всичко продължава. После той отново решава да се позабавлява и, в зависимост от настроението си, размества нещата по различен начин. Понякога са урагани, потопи, земетресения и пожари. Друг път са любимите й дъждове, сняг в светлините на уличните лампи, бели вълни разбиващи се в краката й, провесени от кея. В зависимост от настроението му светът й трепери или се тресе.
Той не е Бог, естествено. Той е просто човекът, в когото е преспапието. Той е притежателят на онова йо-йо, на което седи тя. Ако се приспособи, тя може да живее с или без него. Той не е виновен, естествено. Аз обаче съм. Тя малко ми се сърди понякога.. че му го подарих без дори да го опаковам в някаква по-специална хартия. Сърди ми се, че дори не почаках някакъв по-специален повод. Сърди ми се, защото не я предупредих.
Преспапието ми е като една магическа кутия, която върви с една магическа игра и с четири магически думи. Някои знаят истината, естествено. То върви не с играта и не с четирите думи. Върви с една от тях, винаги с нея. А от играта се е напукало. Има и малко цимент по ръбовете му.
Познавам този човек, досещате се. Казва се Господин Великан. Той има едно преспапие, което аз му подарих. И контролира света в това преспапие. Моят свят.
Ние хората, всеки един от нас.. Сме с едно такова преспапие в комплект. То минава през много ръце, като това зависи от онази една единствена магическа думичка.
Господин Великан може и да се мисли за много голям, но той всъщност е просто онази малка фигурка в едно друго преспапие. Което лежи в нечии други ръце през половината част от времето. А през другата половина хваща прах на нечий скрин, докато сезоните му се нижат бавно – бавно.

with friends like these who needs enemies?

Заради него съм каквато съм. Заради него русото в душата ми е повече, отколкото в косата. Заради него сърцето ми ще гори още много, много време.
Заради нея знам какво имам, колко е ценно, колко много имам нужда от него. И как да го опазя. Заради нея знам, че си заслужава да се боря. На всяка цена.
Заради него не вярвам, заради него ми е трудно да намирам границите. От него почнаха китарите.
Заради нея съм щастлива. За нея се усмихвам, бирените ми халки са нейни. Заради нея се крепя, защото сме едно – аз съм тя и тя е аз, така че трябва да съм цяла. Заради нея.
Заради него се усмихвам, когато минавам покрай изоставените пейки. Заради него сияя, защото съм неговото Слънчо. Заради него понякога ми е трудно да съм сама, защото съм свикнала винаги да имам рамото му.
Заради нея осъзнавам грешките си. Заради нея зимата значи сладолед. Заради нея премислям всичко по един път и половина.
Заради него съм себе си. Заради него съм влюбена. Заради него съм кучка. Заради него сарказма е повече от жизнерадостта. Заради него падащите звезди са просто умиращи желания, чийто реквием са въздишките ми.
А пък той е причината да не спя вечер, да късам листата на маргаритките, да раздухвам глухарчетата, да въздишам по табелите. Защото.. Просто така.
Заради тях вярвам и не вярвам. Заради тях обичам. Мразя. Харесвам. Викам. Прегръщам. Целувам. Проклинам. Моля. Слушам. Чакам. Тичам. Бягам. Крия се.
Заради тях. Просто ей така, защото мога.

and it burns like me for yоu.

не обичам сбогувания. ама никак не обичам. но понасям, знаеш - няма как. след като се виждаме, за да си кажем 'чао' накрая. и после, някак си, пътят до вкъщи, автобуси, коли, метрото - понякога. всички влюбени двойки, които имат по нещо от нас.. а не ние от тях, не, не ние.
онова момиче с неговия суичър, когато го дъличкаше. а той й хващаше ръцете зад гърба и я целуваше, докато се смееха.
и другото, което се цупеше, а той я целуваше по бузата, докато не я усмихна отново.
и всички със принцовете. и всички принцове са теб. необяснимо.
момичетата на гарата ме гледат съчувстващо. и ми кимат, когато тръгвам надолу по стъбите, обърнала гръб. даже май видях две окуражаващи усмивки.
няма лошо, но аз съм добре. добре съм наистина. избрах те. а казват, че нямала съм избор, ха. това, ако не е избор, здраве да е.
безсмислена съм напоследък. и безумна. и без много още неща. и какво от това?
нали мириша на твоя парфюм?
нали вечер се прибирам вкъщи при мисълта за теб?
нали си всички песни?
нали си всичко хубаво и лошо?
нали си мой?
нали съм твоя?

така че - да. добре съм. добре съм.. понеделник. вторник. сряда. четвъртък. и петък. а после съм себе си. после съм твоя.
така че - не. не плача вече на сбогуване. защо да плача? нали се връщаш още. нали ме чакаш още. нали сме тук. и сега. нали сме?

нека. нека сме.