火

- какво е това?
- огън.
- не си играй с огъня в такъв случай.

паметта е шибано нещо. много.
загубих го. някъде в обикалянето, лутането и не знаенето какво да правя.. го загубих. и ако преди исках да си го намеря отново.. вече не. гори прекалено много.

falafel.

защото начинът, по който те търся на гарата, е различен.
защото прегръдките ти лъхат на успокоение и на комфорт и се чувствам сигурна. и силна.
защото не вярвам в щастливите краища, но това е добре, защото ти не ми даваш да мисля за края.
защото ме караш да пиша. и нищо, че не ми се получава, както когато съм скапана. важното е, че имам желание.
защото всеки път, когато пия сок от киви, се сещам, че.. ти не пиеш сок от киви, заради семките (нали?)
защото помня първата ни целувка и как в началото ме беше страх, че ръцете ни няма да си паснат.
.. защото си паснаха.
защото в момента гледам филм, но всъщност е на пауза, защото исках да напиша това безумно ненужно нещо. защото не съм в писателско настроение.
защото доматите са плодове.
защото обичам автогарата.
защото постоянно мисля за теб и, когато някой каже нещо интересно, си казвам 'о, трябва да му кажа това, хм. да, трябва.', а после, когато ти чуя гласа, всичко ми изчезва от главата. затова мълча толкова много.
защото онзи ден, докато четях Антигона, бях облякла ризата ти и.. уел, не знам какво искам да кажа.
защото ме е страх.
защото, когато казах на мими да ме върне в настоящето, тя ми прати jet - are you gonna be my girl.. и дори само първите две секунди ми бяха достатъчни.
защото ми пасваш, но някак ме е страх, че аз не ти пасвам.
и, хах, защото в момента ям шоколад с портокали.

ии.. you. yes. you. (:

leave me dreaming.*

Исках да напиша песен. Беше преди, много преди. Но исках да ти напиша песен, за да е само моя и твоя. С наши си думи, собствени изрази, обръщения, които никой друг не може да разбере. Щях да я изпея, въпреки че не мога да пея. Щях да я изсвиря, въпреки че мога да свиря единствено с пръсти. Бих я нарисувала, но мога да рисувам единствено кубове. Бих я направила поезийна, но не мога да мисля в рими. Така че.. Винаги в проза.
Сега седя на Луната, с провесени крака в Космоса, гледаща към Земята. Без да мигам. Като калейдоскоп е. Като екран. А всъщност е доста истинско. Всичко е бавно, въздухът не ми достига, но този път не е от мъка, а защото няма въздух. Облягам се назад, върху студената повърхност на Луната (като ръцете ми е студено), затварям дясното си око, вдигайки пръст към звездите и почвам да ги закривам една по една. Гася ги. Не ми трябват днес.
Една комета прелита край мен, докосва се до пръстчето на крака ми, леко ме опарва. Прошепва ми: „Пожелай си нещо. Пожелай си някого.” Издухвам я, като глухарче, като прашнка от лист хартия. Следя я със поглед, докато не светва по-силно за последен път, след което изчезва в безкрая. Но знам, че не е изчезнала, защото нищо не изчезва наистина. Опареното заздравява бързо, за секунди, сякаш са седмици. Остава само белег, бегло напомня на колело. Бегло напомня на нещо друго.
Взрив. Някъде в безкрая, някъде във времето. Повдигам се, вече не лежа. Оглеждам новия си Свят, новото си местообитание, търся причината и следствието. Вляво от мен черното е малко по изкрящо, като че ли червенее. Черна дупка или супернова. Без значение е. В такива моменти от значение е единствено положението на косата ми, блясъкът на очите ми, дали ръцете ми са студени или топли, дали пулсът ми е учествен.. В такива моменти преразпределението, унищожението и сътворението на вселената за мен са като незабележими фрагменти в пейзажа. Нещо неизбежно, нещо постоянно. Ритъм, цикъл, някакво колело. Верига или кръг, които предначертават далечното бъдеще, което не ни интересува в момента. Наивно е да същестуваш.. Да вярваш сляпо, че си заслужава. Че някой ден ще бъдеш запомнен. Ще те забравят. Вероятно някой ден, след хиляди години, някой от наследниците ни ще намери костите ни.. Ще ни сложат в музей, с номерца. Ще има хипотези за това как е минавал животът ни. Какви са били дните ни, как сме живяли.
Затова се преместих тук, затова се преселих на Луната. Предпочитам да не ме помнят, отколкото да си съчиняват живота ми наново. Предпочитам да ме няма, да не съществувам, прахта ми да се разпръсне из вселената, да се изгубя в черна дупка, да избухна като супернова, пред това да намерят някоя моя вещ, някое писмо.. И да ме съчинят. Да измислят теб. Да измислят отново любовта ни. Да сменят ролите. Да има хипотези за вината и за опрощението ни. Предпочитам да спра да същестувам пред това да ме променят и изживеят наново, без теб и мен.

А може би просто трябваше да напиша песен. В поезия, не проза.


* някой отдавна ми каза, че това крещи цялата ми същност.

добър си - и не може да те има.

но те има, слава Богу. още ми е трудно да повярвам..
че след хилядите трънчета на лятото, ще се влюбя в парещия студ на зимата.
че ще бъда звездно бяла и усмихната, някъде под черното на дрехите..
че ще вярвам на прошепнатите приказки и на песните изпети ни от друг..
как да вярвам щом не с огради и окопи съм опасана, а с бодлива тел и гъсти капинаци.
и пазители, уви, си нямам, само мъничко сарказъм и чувал със спомени.
а от спомените, Боже, как боли. че и тебе май те наранявам.
и понякога с обърната назад глава взирам се в морето на отминалите месеци.
а не вярвам вече в крайща. не, в щастливите не вярвам, другите са неизбежни.
сбогом винаги е значело тъга, как да съчетая щастието с нея?
и си тръгва зимното, а някак мразя пролетта. и кокичетата някак ме потискат.
...
и все пак, всички дъждове са ноемврийски, прости ми, че ще мразя пролетта.