Баща ми е от онези загадъчни личности, които се движат по сенките, не споделят работите си с никого и се оправят с всичко сами. Както можете да се досетите, исках да съм и като него. В моите очи винаги е бил най добрия човек на света, въпреки че майка ми може би никога не е била на това мнение. Те сякаш бяха от различни планети.
Не ме разбирайте погрешно, и двамата бяха страхотни, все още са страхотни. Аз исках да съм като тях и въпреки това да нямам нищо общо с тях. Майка ми не ми се струваше достатъчно могъща, баща ми не ми се струваше достатъчно колосален. Така че взимах каквото можех, може би не правилните неща, и оставях останалото, оформяйки се от тях двамата, но абсолютно различна.
Те може би няма да се гордеят с мен, ако ме опознаят наистина. Може би пък въобще няма да могат да асимилират същността ми, няма да могат да ме познаят. Понякога се получава така, че хората, които те познават откакто си бил част от тях, са тези, които те познават най малко, най не истински. Сякаш познават единствено онази тяхна част от теб, онази, която те са оформили и са представили на света и на себе си. А ти си нещо коренно различно, нещо толкова по сложно или толкова по просто. Но в техните очи винаги си просто онова мъничко дете, което е тичало по люлките и се е капало със сладолед. Или както е в моя случай - онова малко момиченце, което е искало да знае всичко, да познава всеки, да говори с всеки.. Отдавна не съм такава.
Истината е, че по някаква ужасна ирония на съдбата те са ме променяли най много. Точно хората, в чиито очи съм една и съща, колкото и да се променям, са тези, които са ме пречупвали и са ме строили, хората, които са променяли вижданията ми за света, за хората, за любовта. Може би и заради тях не вярвам.
Отново, не ме разбирайте погрешно. Отгледана съм с много любов, много грижи, достатъчна доза цинизъм, сарказъм, ирония и хумор. Отгледана съм така, че животът да не успее да ме смаже, просто малко да ме размята и да ме измори, да ме изтощи и да ме направи на нищо. Но не и да ме смаже. Възпитаха ме, че винаги можеш да си щастлив стига да успееш да намериш сили в себе си, за да бъдеш. И ми оставиха океан от сили, от чувства, от емоции и от мисли, нещо, за което никога няма да мога да съм им достатъчно благодарна.
Помня първите си магии. Тогава бях още малко момиченце, една смешна малолетна вещица с руса коса и сини очи, същество повече напомнящо на принцеса, отколкото на магьосница. Можете да се досетите, че момичетата ме мразеха. Не че им бях направила нещо, не. Просто като вещица обичах да се обграждам с внимание. Грешите, ако си мислите, че предпочитаме уединението. Това идва по късно, идва с годините, със стареенето и с умората от живота и от хората. Когато все още опитваш от всичко и от всички, искаш внимание, много внимание. Всички го искат, естествено, но аз имах умението да си го набавям. Знаех как да говоря с хората, как да ги подтиквам да споделят с мен, да ме търсят, да ми пазят място до себе си, но най вече - да пазят мен. Защото една малка вещица може да се защитава, но винаги е по добре да имаш някой пред себе си, зад себе си, и най вече, до себе си. И аз ги имах, имах ги всичките. Момчетата ме обичаха, обичаха ме като приятелка, искаха съвети от мен, искаха да им помагам, да бъда рамо за неузрелите им мъжки емоции, които искрено ме забавляваха. Имаше и такива, които се интересуваха от самата мен, но никога не съм държала особено на тези неща. Всичко е било илюзия, онова, което взех от татко. Сянката, под която вървях, ме правеше по обаятелна, по интересна, по очарователна. Никога не съм била красавица, но бях достатъчно умна, за да няма значение. Красотата е прекалено надценено качество. Особено когато имаш магията на своя страна.
С годините станах все повече вещица и все по малко принцеса. Не че нямах и от двете по малко, но постепенно коронката ми прашаса и само думите на татко успяваха отново да я сложат на главата ми. Но рядко, ужасно рядко. Станах все по тиха, все по свита, все по лоша. Момичетата продължаваха да ме мразят, но вече с онази зряла омраза на тийнейджърките, с горчивия жлъч, който умее да оставя дълбоки рани. В моя случай раните се отпечатваха върху тях, не върху мен. Бях си цяла целеничка, подрастващо момиче, учещо се да си служи с измамите и илюзиите, за да получава, каквото иска. И го получавах. Момчетата правеха смехотворни опити за вуду магии, за да привлекат вниманието ми, биеха се в гърдите и ме искаха за себе си. А аз исках просто другар в битките, някой, който ще ме обича такава, каквато съм, с всяка черна магия, която се е врязала в душата ми. Имаше много такива хора, все още ги има. Хора, които ме познават истински, знаят каква съм в действителност и въпреки това ме обичат. Никога не съм ги заслужавала и може би ако вярвах в съдбата щях да я обвиня за всички начини, по които бивах отделена от тези единствени хора, пред които бях себе си. Но не вярвам в съдбата, така че всичко е такова, каквото е.
Може би съм ви заблудила и сте решили, че вещиците не се влюбват. Не е така. Обичаме, обичаме силно и много. Обичаме завинаги, ако въобще е възможно. Обичаме малко на шега, малко като на магия, малко като проклятие. Никога не е лесно и никога не е розички и свещи.
Онзи окаян принц, в когото се влюбих, си нямаше и идея в какво се забърква. Аз вече бях оплела мрежи като за цяло море и той се появи в най неподходящия момент, заел се с невъзможната мисия да ме спасява. От какво? И той не знаеше. Говореше ми за дракони и за пирати, за пътувания, за плячкосване, а аз му се смеех в лицето и се чудех как да му кажа, че от тях най малко ме е страх. Преди да се доразберем онази несъществуваща проклетница съдбата ни раздели, пречупи ни и ми отне една малка частичка вещерство, превърна я в огромна част човещина и ми отне защитите. Оказа се, че принцът е точно толкова принц, колкото аз съм принцеса. Онези пирати, за които ми говорил, били братя и приятели, а драконите.. Искал да ме извежда на разходки на гърбовете им. С него се спасихме. Аз си върнах вещерското, а той стана повече принц и от онзи проклетник, който целувал принцесата, докато спяла. И си тръгна заедно със коня и със кралството. Няма лошо, добрите феи са самотници, а непълнолетните вещици са скитници, скитници в душите и умовете на хората.
И аз се наскитах, наистина се наскитах. Скитах достатъчно, за да забравя онзи псевдо принц и всички останали истински вещици, стрелци и злодеи. Скитах достатъчно, за да загубя себе си. За да намеря всички отново, едно по едно, парченце по парченце, въздишка по въздишка и усмивка по усмивка.
Със последните си изтъркана обувки доскитах до теб. Бях си забравила всички лоши магии, всички проклятия и вълшебства. Изгубих се в света, във хората и в чувствата на другите.
А всяка сутрин се намирам във очите ти и съм все по принцеса и все по малко вещица.
