i must quit.. i must quit.. you.

Очите му ме следят от стената всеки път, когато се размърдам, когато стана от леглото или изляза от стаята. Уж са затворени, а пък мен ме полазват тръпки, защото усещам как галят тялото ми и чакат следващото ми движение. Държат ме в напрежение, държи ме в напрежение, напук на факта, че го няма вече.

Връхлитат ме спомени на талази, заливат ме, заравят краката ми в пясък и не мога да мърдам, трудно ми е да продължа. Давя се в поредния потоп, умирам за пореден път. Вкопчвам се в късчетата от миналото, придърпвам ги към себе си, а душата ми пищи и иска да избяга. Накъде? И аз, и тя не знаем. И същите тези късчета минало ми тровят съня с някаква безмерна радост, която се опитвам да си спомня, но не мога. С дълги дни и още по дълги нощи в тесни неудобни легла, със закуски на табли и силно черно кафе. Будя се със сълзи на очите и ми нагарча, а нещо сякаш ме стиска за гърлото и едва дишам.

Сънувам за облаци, цигарен дим и малки стаи, стари песни, стари филми, дълги спорове и дълги помирявания. И всеки път - клада.

Обещаваш море и звезди, време, цялото време, което искам, любов. Обещаваш ми късни следобеди, в които не знам къде свършва моето и къде почва твоето тяло. Обещаваш ми музика, полуприкрити усмивки.. И какво още.. Сигурност? Е, аз ще си тръгна с единственото нещо, без което наистина не мога..