аз отдавна угаснах. мисля, че беше есен. и мисля, че беше септември. мисля, че имаше звезди. или бяха комети. мисля, че щурците още се чуваха. мисля, че ягодите в градинката все още бяха само мои.
мисля, че голямата мечка се виждаше. мисля, че тогава някой ми я показа. тогава едни очи, същите като моите, се огледаха в мен, аз се огледах в тях. и видях бъдещето си.
някъде, далеч от света, една такава малка вила, същата като тази, която се издигаше зад нас. също така недовършена, също така неизмазана, с вечна работа, която трябва да се свърши. с много, ама много грижи. и още повече радости. с домашно вино в мазето и много сладка по полиците. с натрупани книги по тавана, които никога не събират прах.
с малко музика. колкото за фон, колкото за успокоение. нещо тихо, някакви китари. и люлеещ се стол, на верандата.
не угаснах аз. угаснаха очите, същите очи като моите, кристално синьо. и една частица от мен, една частица от сърцето ми.
също като звездите.. и хората остават да се виждат много след като угаснат, след като изчезнат, след като умрат.
остават в другите хора.
и светят в очите им.
Няма коментари:
Публикуване на коментар