Секундите на осъзнаване, на вълните от спомени, които връхлитат в съзнанието ми, малките часове от предишната нощ, бързите стъпки по осветената пуста улица, после ръцете му по гърба ми, дъхът му по врата ми, нежеланието, което потискам, защото ми се струва правилно. После моментите преди да заспя, заслепяващата болка от размислянето. Тръсвам глава и прехапвам устни, докато отмествам ръката от кръста си, дърпам се рязко, молейки се да не го събудя, да не ме усети, да се измъкна и просто да забравя, да затворя очи и всичко да е сън. Изнизвам се изпод чаршафа, с който после го завивам. Един последен поглед, русата му коса по възглавницата и ръката, която е искал да е върху мен, но вече е върху леглото. Клепачите му трепват и за момент всичко отива по дяволите, няма да мога да избягам. Тогава се завърта и сънят го поваля отново. И аз бягам.
Чантата и якето, обувките. През вратата, тичам по стълбите и после още сто метра, докато не стигна до плътна сянка, докато не съм сред хора, докато не изкарам картината от главата си.
Докато не махна русото. Затварям очи отново и пренареждам интериора. И тогава стаята отново е онази, косата отново е тъмна, ръцете и краката ни са преплетени, и твоят, моят пулс са едно. Облягам се назад към студения камък и сълзата пада на коляното ми, напомняйки на контраста между моето студено и твоето топло лято.
Няма коментари:
Публикуване на коментар