Последно действие.

your leg my leg
your arm my arm
your smile and the warmth
of you
who made me laugh
again.

Складирала съм всичките ни спомени, усмивки, целувки, скарвания и спречквания в една кутия, една затворена кутия в дъното на гардероба ми. Стените й за изписани, няма нито милиметър празно място, поизмачкана е от времето, капакът й е пооръфан, дъното почти е скъсано, но кутията си седи, пълна с миналото ни. Минало, което все си напомням, че трябва да забравя, минало, което сама сложих в кутия, после затворих и най-накрая скрих от всички освен от себе си, защото какво е една кутия, щом го нося в сърцето си?
Смешно ми е понякога, когато се обърна назад и се сетя колко отчаяно вкопчени сме били един в друг. Когато си припомня треперещия ми глас и треперещите ми ръце и твоя търсещ поглед всеки път, когато слизам от автобуса или от влака. И моя празен – когато ти се качваше. Смешно ми е колко съм била глупава, как не съм видяла, че с теб винаги ще сме недовършена история, празна тетрадка, с изписан последен лист, на който се редуваме кой да гори. И съжалявам, че го казвам, но това право, това задължение, тази участ си е моя. Ти нямаш право да гориш. Ти ли злобен, отмъстителен и жлъчен и нямаш право сам да си правиш клада.
Обръщам се назад и си спомням оплетените ни завивки и възглавници и отчаяната ти нужда да си по-близо и моята отчаяна нужда да мога да дишам. Трябваше още тогава да го видим, не мислиш ли? Кафетата ми сутрин, докато краката ми още треперят и твоята оправност в кухнята, бързото прибиране, почистване. И после часовете тишина или смях, в зависимост от настроението. Тегавите часове, които остават преди да си тръгна, и нашите начини да се правим, че няма значение. Тъжното ти изражение, непрестанните ми въпроси, скарванията ни. И нито едно истинско, ама наистина истинско скарване. Това ми липсва, това наистина ми липсва.
Онова момче, отпреди две лета, което ми се зъбеше за всяко нещо, което ме предизвикваше и ме караше да мисля, и ме караше да викам и да побеснявам и да мълча, после толкова дълго време да мълча, преди да съм сигурна, че отново искам да говоря.
Превръща се в писмо, което няма да опаковам, на което няма да сложа адреса и името ти и което със сигурност няма да занеса в пощата. Превръща се в писмо без цел, но ние винаги сме били така – особено безцелни. Или поне аз.
И всъщност, последното ни действие си е цяло бездействие. Ти се превръщаш в.. нещо, вече нямам право да знам в какво. А аз за пореден път ставам онова момиче, което пие прекалено много, пуши прекалено много и се прибира прекалено рядко. Не че ти пука. Не че ще покажеш, че ти пука всъщност.
Ти знаеш.. и аз знам, че нямаме последно действие. Ние сме незавършена история и винаги ще си останем така. Някой ден ще седя на веранда с чаша вино в ръка и ще разказвам на внуците си за теб, а на дядо им ще му блести ревност в очичките, защото каквито и глупости да правим и колкото и да се мразим.. Ка си е ка. И докато си вярваш, че си Роланд, моите останки ще си стоят изпепелени на онази клада.
А после.. ще сме просто забележка в полето.

.

на фона на една музика, която не е моя, и в прегръдките на едно момче, което съвсем не е мое, се чувствам хиляди пъти повече себе си, отколкото съм се чувствала последните месеци. отколкото въобще някога съм се чувствала.
треперещата ми ръка държи цигара, а неговата стабилна - я пали с нечия запалка. и отново лягам на рамото му, издишайки миналото си и бъдещето ни в пълната тъмна стая. ръцете му барабанят по бедрото ми, чувствам се като музикален инструмент, чувствам се нова, непозната, ничия.
чувствам се толкова ничия, че трябва да изпитвам онази тъпа болка в главата, в корема, в сърцето. но я няма. и ми е празно и хубаво. и съвсем леко замаяно, достатъчно замаяно, за да потърся ръката му и да сключа пръсти с неговите дори и само за минута преди да се дръпна като попарена, преди да се махна от него.
загубили сме един час, един час ни е взет, ей така, щрак и го няма.
и в главата ми е каша и следващото изречение започва преди средата на предишното и няма нишка, няма връзка, няма тема, няма нищо.
само цигарен дим и дъх на вино и нечия топла ръка около мен.

и няма повече потопи, и няма повече бягане. и някой ден ще си кажа всичко, но не сега. не точно сега.

the remains of our love..

приглушена светлина и цигарен дим, и отвреме навреме почукване на чаши или на бирени бутилки. и гласове, естествено.
седя, с вдигнати на стола крака, и треперя, не мога да спра да треперя. в чашата ми има два пръста уиски, които едва ли ще изпия. всъщност, които със сигурност ще изпия.
облягам се назад. опитвам се да не гледам в хората, зяпам една точка в стената, малко над портрета на Чарли Чаплин, и се опитвам да.. и аз не знам какво се опитвам.
По- добре ли си?
Гласът му е тих и успокояващ. Просто поклащам глава и доизпивам уискито.
Отдавна не съм била толкова добре.. И пак не е добре.
Цигари и книги. И много музика. От онази моя музика, която ти не харесваш. И липса на сън. И липса на контакт с хора. И липса на мен, ако трябва да сме честни. Отдавна не съм била толкова добре, от няколко месеца, и все пак никога в живота си не съм се чувствала толкова зле.
Най-накрая го поглеждам, погледите ни се срещат и почти ме напушва смях. Не се познаваме, никак не се познаваме. Това ни е третата кутия цигари и петото уиски и не се познаваме. А го чувствам толкова близък. А как се казваше?
Обгръщам коленете си с ръце и се облягам на тях. Очите му са толкова чисти.
Трябва да тръгваме след малко..
Гласът ми трепери. Трудно ми е да разбера дали ми се усмихва или просто винаги си гледа така. Смигва ми и и подава още една цигара. Палим от една кибритена клечкка и издишаме едновременно.
Обичаш ли го още?
Кимвам, несигурна дали ме пита дали съм влюбена, дали го обичам, дали просто го чувствам част от мен. Просто кимвам.
Ще ти мине. Винаги минава, рано или късно минава. Боли и е горчиво, но ще мине. А когато мине, ще си съвсем различен човек.
Усмихвам се. Знам, че е така. Мълчим известно време, после гасим цигарите си и излизаме в дъжда.
И се разделяме като напълно непознати.