прекарай със мен един rock`n`roll ден..

why be alone when we can be together, baby..
i can make your life worthwhile.. and you can make me start to smile.

четвъртък, 13 октомври 2011 г.

through the eyes of a child.

- Миличка, добре ли си? - Пита ме тати, докато разрошва русата ми коса. Очите му са вперени в мама, която седи срещу нас и жестикулира, а по бузите й е разляна червенинаа, на устните й има усмивка, а очите й блестят - от виното или от емоциите, а нищо чудно и от двете.
Кимвам без да отделям поглед от нея - най-прекрасната жена на света. Къдравата й коса е разпиляна по раменете, очите й са зелени като пуловера, в който е облечена. Чашата червено вино пред нея отива прекрасно на ярко червеното й червило. В момента е олицетворение на щастието. Оглеждам се - всички я гледат, глъчката на задименото заведение сякаш се блъска в невидим купол, който е само над нашата маса, тихо е. Тихо е и само нейният глас се носи, възбуден, щастлив глас, който никога няма да забравя.
Стискам някаква салфетка, върху която съм рисувала допреди две минути, в мъничките си пръсти и се облягам върху тати, който също като мен сякаш е омагьосан. Споглеждаме се и ми се усмихва - разбира ме напълно, пък и как да не ме разбира, та тя е най-прекрасната жена на света.. Скоро заговорническите ни усмивки привличат погледа й, очите й се пълнят със сълзи и тя се усмихва. И знам, че ни обича, както никой никога няма да ни обича.
Половин час по-късно седим пред вратата и я чакаме. Моите миниатюрни крачета треперят, от устата ми излизат бели облачета, но някъде, дълбоко под детските дрешки, ми е топло. Тати е леко изнервен, облегнал се е на стената и гледа в празното, играейки си с ключовете от колата. Едва държа очите си отворени, а мъничките ми крачета умират за сън, затова се хващам за него, дърпам ръцете му, якето, карам го да ме гушне. Светът изчезва под краката ми и скоро съм висока метър и деветдесет и се чувствам ужасно могъща. Поне докато не ме поваля последната прозявка и не отпускам главицата си на раменете му.
- Съжалявам, мило. - Вратата се отваря, лъхва ни мирис на цигари, на готвено и на парфюма на мама, а секунда по-късно се появява и тя. - Просто.. знаеш.
- Знам. - Разбират се и без дума, макар гласовете им да се променят за секунда. Тя хваща татко за ръка и скоро шумът на дървената кръчма изчезва, заменен от тракането на тънките токчета на мама, докато вървим по мокрите павета на нощна София.
Будя се в колата, когато татко паркира пред блога. По-точно - буди ме нежният глас на мама. Запрепъвам се към входа, а те вървят на два метра зад мен и говорят нещо, което не чувам. И сигурно няма да разбера. Следващото, което е помня, е загасването на лампата и онова хорово "Лека нощ!", което ме пази от кошмари..

- Любима, добре ли си?
Сепвам се и тръсвам глава. На лявата ми длан има четири полукръчета на местата, където са се впивали ноктите ми преди секунди. Вдишвам дълбоко, сякаш ми е за първи път (и както при първия път - идва ми да се разрева), и се опитвам да разбера къде се намирам. Масата е квадратна, а около кръста ми има ръка, топла силна ръка, която явно си знае работата. Мими седи пред мен, ръцете й са замръзнали във въздуха, сякаш допреди секунда е обяснявала нещо, а чашата червено вино пред нея е изпита на половина.. Всички мълчат, вперили поглед в мен през пелената от цигарен дим. Тогава мехурчето сякаш се пропуква, мелодията нахлува в глава ми и усещам как си я пея, как и досега съм я пяла..
Мими вдига вежди и в очите й се чете онази тъга, онова любопитство, което споделяме само една с друга, онова притеснение, което никой няма да може да разбере.
Кимвам без да отделям поглед от нея. И тогава всичко се движи отново. Тя отпива от виното, аз сключвам пръсти с притежателя на онази ръка около кръста ми и се чувствам почти добре.
Много по-късно седя будна в колата и следя с поглед светофарите, блещукащите светлини, отразяващите се в мокрите павета сгради.. А сърцето ми е останало някъде там, преди десет години, завито с оранжево юрганче и целунато от мама и тати за лека нощ..

понеделник, 10 октомври 2011 г.

come, winter.

На Дани,
защото сърцата ни си приличат.

Ние сме момичетата, които винаги знаят какво искат, но не знаят дали мечтите им са постижими. Ние сме фарове, осветяващи мрачното безумие на обърканите ви души, светлината ни пробива без гъстите мъгли на сърцата ви, води ви към моментно щастие и спокойствие..
Цинични сме, не вярваме в съдбата, защото животът е колело и нещата се случват, защото са се случили.
Ние пишем, за да живеем. Дишаме на пресекулки и живеем на пресекулки, а в сърцата ни е вечна зима. Студени сме също както е бил студен денят, в който сме се появили. Смеем се рядко, но смехът ни е ураган, буря, която обръща животите ви.
Пием уиски, заринати с книги, и постепенно се превръщаме в измислени героини, а реалността става опция. Борим се с демони, в които тайно сме влюбени, и винаги се предаваме в най-последния момент, за да останат още нощ, за да останат за един последен кошмар.
Ние сме момичетата, които никога не бягат, защото почти никога не сме наистина там. Стискаме зъби, преглъщаме и търпим едно поредно лято, защото после неизменно идва зима, а тогава ще сме свободни. В бялото на снега намираме себе си, там изчезват вините ни, а горещата пара на чая топли премръзналите ни сърца.
Ние сме момичетата, които обичат. Обичащите живота, обичащите бъдещето, обичащите себе си. Но Бог, или там, във когото вярвате, да ви е на помощ, ако се влюбим. Защото обичаме с думи, а не със действия.
Всеки ден е потоп, затова е добре, че сме прекрасни плувкини.