идва моментът на осъзнаването, моментът, в който разбираш, че представи си, той наистина те обича. и че представи си, няма проблем, че понякога предпочиташ книгите пред прегръдките му. че понякога героите от сериалите са по примамващи. и че предпочиташ да се гушкаш при мама, отколкото да отидеш на купон с него.
идва моментът на осъзнаването, че не всички приятели ще останат. че понякога просто трябва да преглътнем и да продължим напред. че обещанията не винаги значат всичко. че моторът и хубавата рокля и обещаният кавалер, с когото си правила планове години наред, ще бъдат за някоя друга. че всяка петък вечер е в миналото, че другарчето по чашка не е най добрият приятел, който си си мислела, че винаги ще е до теб, а просто онова момче в бара, което отива най много на алкохола, който ще пиеш днес.
в един момент разбираш, че хората, за които винаги се грижиш преди да се погрижиш за себе си, няма да направят същото. че понякога нуждата от внимание е всичко. че сълзите са безсмислени. че песните не значат нищо и че гарите винаги си отиват. лятото не продължава вечно и го оценяваш, когато приключи. но винаги го мразиш, винаги го мразя. а зимата е моят сезон.
преглъщаш, вирваш брадичка и си обещаваш как ще саботираш всичко, което искаш. изтриваш номера от телефона си и се опитваш да набуташ онзи идиот в поредното бурканче забранено за употреба. стискаш зъби и си напомняш, че важното е не дали някой те обича, а дали ти го обичаш. защото твоето пайче винаги си е най хубавото.
търсиш онази ръка в тъмното, момчето, което е заспало с гръб към теб, но пръстите ви са сключени.
включваш Междузвездни войни и си припомняш, че семейството е най важно, докато плачеш, мислейки си за съзвездията и за всичките падащи звезди. за всички звездите, всъщност, някои от които отдавна са угаснали, но ти все още ги виждаш.
усмихваш се на факта, че все още има хора, които се усмихват заради теб.
и хващаш поредната книга, една от онези хиляда, които имаш. една от непрочетените.
поредният свят, който никой няма да може да ти вземе. слушаш zeppelin или pink floyd и продължаваш напред, защото е единственото, което ти остава.
а някъде, ужасно далеч, някой си спомня за теб и ужасния ти навик да си гризеш ноктите и да си смучеш косата.
защото времето никога не лекува и никой никога не заживява щастливо до края на дните си.
освен в приказките. но аз обещах.. повече никакви приказки.
