на Джо, която ме научи какво е поезия и каква трябва да е прозата ми.

пък и мен никога не ме е бивало в писането. прозата бива, с поезията никаква ме няма. винаги звучи добре в главата ми, сладко, разлива се. а щом го излея наистина.. чегърта ми по устните и ми се свива сърцето от това колко е невлюбено, колко е необичано и колко е недъждовно.

защото поезията най вече трябва да е дъждовна. да има онзи хубав мирис на дъжд, на свежест, на ново. или да се излива, потоп след потоп, да те задушава, да те дави, да не ти дава да мърдаш. или да плуваш. просто да плуваш по нея. без значение накъде. по поезията се плува. или се дави.

а аз съм толкова добра с плуването. морето ми е втори дом, да не кажа първи. само дето не е нито единия. плувам от малка, без инциденти, аз съм малката русалка на тати. ама то, уви, русалките умират на разсъмване. та и аз умрях. ей така, помежду другото. няколко пъти. и съвсем на ми отиваше смъртта. да бях умряла като русалка, да си бях дала гласа, да бях станала на пяна. ама то.. не. горях. горях до последно, горях, смеейки се. и бях вещица. русалките умират на разсъмване и на тяхно място се появяват вещиците.

имате грешка, всъщност. времето на лошите не е през нощта. нощта е прекалено хубава, за да е за лошите. времето им е през деня. през деня, на топлото, под слънцето. защото нощем е студено и само добрите хора имат вътрешната топлина, помагаща им да са щастливи през нощта. само добрите хора са щастливи през нощта. по начало, лошите хора рядко са щастливи, но нощем са още по нещастливи. нощем едва мигват, с някое лошо оръжие под възглавницата, я някоя нова лъжа, я клевета, я изневяра. лошите хора не сънуват. те правят кошмарите. и ги раздават на добрите хора.

времето на влюбените, на страстните, на щастливите е през нощта. сърцата им не дават да заспят, подскачат нагоре надолу в гърдите, танцуват и не им дават да заспят. унасят се сутрин, с първите лъчи на слънцето, сънищата ги повалят.

но луната, звездите, нощта.. това е сцената на русалките.