Очите й ме следяха още от началото. Безмилостно сини очи, студени като зимно небе, кристално сини. И следяха мен. Огледах се няколко пъти, погледнах останалите, момичетата по често се заглеждаха по тях. Но тя гледаше мен. Почти не мигаше, движеше се в такт с музиката, клатеше глава, а черната й коса обгръщаше бледото лице като буреносен облак. Познавах я, но не помнех откъде. Затворих очи, за да не ме разсейва, и продължих за свиря..
Той беше. В началото, когато ми се обадиха, за да ми кажат, че ще свири тази вечер, не повярвах. Имаше много като него, имаше много групи, клубът беше отворен почти всяка вечер, всяка вечер свиреха. Но имах усещане. Така че купих билетите в понеделник. И цяла седмица ги гледах, мислейки си, че трябва да ги скъсам, да ги хвърля и да продължа напред, да го оставя в миналото си, там където бяхме запоследно заедно. Но в събота облякох тесни дънки и раздърпана тениска, сложих си черния молив, който той така мразеше навремето и излязох. Сама. Нямаше нужда приятелите ми да ме гледат срината, ако се окажеше, че не е той. Но беше, познах го по стойката. Затворих очи и се потопих в песента. Точно тази я бях слушала и преди..
Усещах, че ме гледа, сякаш следеше всяко движение, което правя с пръстите си, сякаш попиваше всеки тон, който излиза от китарата ми. Не отворих очи повече, докато не спрях да я усещам. Вратът ми настръхна, почувствах се изгубен, нещо, което не трябваше да чувствам, след като дори не можех да си спомня коя е. Тръгнах глава и продължих да свиря. Една от старите ми песни, една от онези, които не бяха успели да оценят преди години, но сега всички харесваха. Погледът й.. защо изчезна?
Обърнах се и разбутах хората, за да стигна до бара. Високите тапицирани с черна кожа столчета бяха празни – всички се бяха изтеглили напред, за да са по близо до ниската сцена. Има нещо в клубовете, интимната атмосфера, която се получава от малкото разстояние между групата и публиката, сякаш се познават. Чувството те кара да настръхнеш. Седнах, така че да съм с гръб към групата, към хората, към него. Подпрях брадичка на дланите си, не, определено не трябваше да идвам. Текила. Една, втора, трета. Музиката спря.
Толкова за тази вечер. Винаги съм обичал изпълненията в клубове, обзема те едно топло чувство, усещаш хората, едно сте.. Но погледът й. Огледах тълпата, нямаше я. Не беше пълно, щях да забележа, ако беше там. Коя е? Защо ми се струва, че познавам. Онова усещане за нещо старо и забравено, нещо, миришещо на пролет и на спомени.. Оставих китарата на стойката и поздравих собственика на клуба – Бени, стар приятел, чиято годеница днес имаше рожден ден. Останалите от групата седнаха на кожените диванчета , сляха се с тълпата, някакви момичета седнаха до тях. Кимнах и продължих навътре, или по точно навън, оглеждайки всяко чернокосо момиче, което ми се изправеше на пътя. Не можеше да си е тръгнала..
Луташе се в тълпата като загубено кученце. Говореше с хората, доста неохотно, но все пак – спираше се, когато го заговореха, учтиво подписваше салфетки, отвръщаше на усмивките. Не се беше променил много, приличаше на себе си преди години, но пораснал, по-сериозен. Чертите му бяха загрубели, но около очите му се бяха образували онези бръчки от смях, за които му говорех на времето. И все с тези ризи. Преглътнах, качваше се по стълбите към бара. Шеста текила, цигара. Обърнах се.
Косата й стигаше до кръста, абсолютно права, абсолютно черна. Отблясъците от оскъдната светлина танцуваха по нея като лампички. Изтръпнах. Обърна се и отново впи студения си поглед в мен. Беше отслабнала, много. Не знаех откъде го знам, но го знаех. Ръцете й трепереха, в лявата държеше цигара – току що запалена. Тънките й устни също трепереха, едва забележимо, но аз забелязах. Черният молив около очите й ме подразни, искаше ми се да протегна ръка и да го изтрия, но знаех, че ще го размажа. Потиснах желанието си и просто продължих да гледам.
Седеше пред мен, скръстил ръце пред гърдите си. Пръстите му бяха станали още по груби, забелязвах малките ранички от мазолчета и онази рана, която никога не зарастваше. Изучаваше ме, очите му се спираха на отделните елементи, малко по дълго на очите ми. Усмихнах се, знаех прекрасно, че гримът го дразни. Дръпнах от цигарата и издишах в лицето му, ухилвайки се. Врътнах се на стола и поръчах седмата текила.
Защо трябваше да пуши. Толкова се бяхме карали за това, глупавите цигари, ужасния черен молив.. И тази коса. Защо? Но коя беше? И защо знаех всичко това, защо ме дразнеха цигарите. Защо ме дразнеше, че в този момент изпива поредната текила. Защо ме дразнеше, че дори не ме поглежда.
Седнах до нея, облягайки се на бара, и продължих да изучавам отражението й в огледалото пред нас. Две минути, пет, десет.. Коя беше?
Забавлявах се. Фактът, че не можеше да си спомни от къде ме познава, коя съм и защо му пука, искрено ме забавляваше. Сърцето ми трепна. Не трябваше да идвам. Сведох поглед, защото изучаващите му очи, които следяха всяко движение, което отражението ми правеше, всеки момент щяха да ме накарат да избухна в смях. Беше нелепо. Той ме познаваше, познаваше всяко атомче от мен, всеки белег и всяка луничка. Стига толкова.
- Уиски? Без лед, нали?
Знаеше какво пия и как го пия. И какво. Много мъже пиеха чисто уиски. Но имаше нещо в уверения й тон, в изражението й, което правеше въпроса да звучи по скоро като поръчка. Беше ясно, че е за мен, но барманът дори не ме погледна. Наведох се напред и се загледах в луничките й.. Жегна ме чувството за нещо познато.
- Познавам те.
- Да. – Очите й се смееха, но останалата част от лицето й остана напълно спокойна. Забарабаних с пръсти по бара.
- Не помня откъде.. Знам, че те познавам, но не помня откъде.
- Беше отдавна, нормално е. Не е нужно да помниш, единият винаги забравя. Нормално е това да си ти. Добро изпълнение, харесвам новите песни..
Продължаваше да изглежда изненадан. Отпих от чашата му и се усмихнах.
- Но се радвам, че свирихте и от старите. Казах ти, че някой ден ще се получи. А ти не искаше да повярваш, че те бива да пишеш. Не винаги вокалите пишат текстовете, любими.
Очите му се разшириха и извърна глава на другата страна. Изпи уискито на един дъх и отново ме погледна. Вече помнеше. Усмихна се леко и заби поглед в ръцете си.
Беше се променила. Нещо от очите й, нещо в движенията й.. Лъхаше студенина. Вгледах се отново. Имаше гривни на ръцете си, нещо, което със сигурност мразеше преди. Размъкнатата й тениска беше с голямо деколте, както винаги, но го бе издърпала така, че да разкрива раменете й, а не бюста. Протегнах ръка и издърпах сребърната верижка, за да видя какво виси на нея. Дръпна се за момент, после изсумтя и застина. Йероглифче, очукано, леко потъмняло.. Пуснах го. И накрая..
- Боядисала си се. Хубаво е, но.. защо?
- Исках промяна, нали знаеш. Хората понякога имат нужда от промяна. Радвам се, че все още свирите заедно. И че правите турнета, хубаво е. Разминахме се в Лондон. Живях там близо три години. Прибрах се преди месец.. Уютните задимени барчета са прекрасни, вписвам се добре. Една вечер обаче просто реших да се прибера. Бе започнало да се превръща в рутина. Там пропуших отново.. Освен това е уморително да напомняш на мъжете за момичетата им. Напомня ти, че някое друго момиче може да напомня на теб. Боядисах се веднага щом се прибрах. Вече не съм русокоска.
Беше прекалено може би. Естествено, че все още бях русокоска. Мълчеше и не ме гледаше, ужасно непоносимо. Загледах се в пръстите му отново, пръстите, които толкова добре познавах преди, извивките им, раничките им, белезите. Усмихнах се и вдигнах осмата чаша с текила. Още една и тръгвах. Така бях решила, с такава нагласа бях дошла. Разля се в мен и ме стопли на мига, изгори ме отвътре.
- За първи път ли ме гледаш? За първи път ли ни слушаш?
- Да. Нямаше да дойда и този път, но.. Шанс. Сама съм, не исках никой да идва с мен. Не исках никой да е с мен, ако наистина си ти. До последно не бях сигурна. Наистина сте добри.
- Обичаш ли? – Трепна и се отдръпна от мен сякаш я бях ужилил. – Обичаш ли някого. Пламенно и обсебващо, както го правиш само ти. Някой близо до теб, някой със стара очукана китара и ведри очи?
- Не, не и някого. Отдавна не съм го правила. Пия, пиша и изоставям потенциални звезди. Или те ме изоставят. Както преди си е, но без обичането. Обичам музиката и книгите и приятелите си. Най вече Мей, но не и Някого. Не и така.
Лъхна ме отново, сякаш някой беше отворил вратата и зимния повей бе влязъл вътре. Чак сега забелязах, че очите й не светеха, както преди. Една сълза се търкулна и продължи надолу, към брадичката й. Плъзна дланта си на моята и стисна пръстите си за миг. Беше студена, както помнех. Извърна поглед и косата и се разпиля по ръцете ни.
Седяха там, на кожените диванчета, познавах ги, бях ги виждала и преди, а с някои бяхме приятели. Но червенокосото момиче с буден поглед, което се оглеждаше и търсеше из цялото помещение беше ново. Сърцето ми отново трепна. Девета текила.
- Винаги си харесвал червенокосите. – Направих го по възможно най студения начин. Издърпах ръката си от неговата и махнах на бармана, за да платя. – Изглежда невинна. И изглежда те чака.
- Да, сигурно.. Как позна?
Изгледа ме подигравателно, сякаш бях отворена книга, от която просто вади полезната информация. Косата й седеше като черна преграда помежду ни и ми пречеше да кажа каквото и да е. Чувствах се виновен и сякаш я предавам, но това бе станало преди години, сега бяхме различни, това беше друго, онова беше минало.
- Червенокоса, наивна. И е влюбена в теб. Хайде, вече обходи с поглед три четвърти от пространството, не искам да ме види с мен и да дойде, за да се разправяме лично. Знаеш, че ще бия, а не искам да разбивам носа на новата ти любов.
- Не е.. Както и да е, права си.
Скочи от столчето и застана права пред мен. Беше на високи обувки и въпреки това сигурно бе с поне педя по ниска. Пристъпи крачка напред, а после извърна глава през рамо.
Червенокосото му момиче гледаше към мен, точно към мен. Познавах този поглед. Усмихнах се, обърнах се отново към него и докоснах с устни врата му. Ръцете му обгърнаха кръста ми за секунда, ужасно дълга секунда, траеща сякаш с часове. После се отблъснах, дръпнах един кичур от косата му и се обърнах. Този път аз си тръгвах.
Беше същата като тогава, сладка на вкус, бърза целувка, от която врата ми настръхна отново. И после се дръпна и всички години и градове и километри отново застанаха между нас. Усещане за безвъзвратно загубено детство, за неизвестно. Ние вече не се познавахме. Усетих още един поглед върху себе си и се обърнах. Едни други очи, топли кафяви очи ме гледаха от другия край на бара. Въздъхнах и за последен път я погледнах, хващайки кичур от черната й коса между пръстите си.
- Защо дойде всъщност?
Чувствах се беззащитна и уязвима. За миг отново беше онова момче от онази студена стая, което с едната си ръка ме прегръщаше, а с другата галеше китара си. За миг отново се озовахме на гарата, за миг барът беше сцена, а ние бяхме актьорите, а миналото ни.. миналото ни беше сценарият. Стиснах устни и издърпах косата си от пръстите му. Червенокосото му момиче ме гледаше и ме убиваше с погледа си. Щеше да му прости, естествено. След като го накара да разкаже всичко, след като разбере коя съм, след като изчисли времето и разстоянието и всичко.. Но сега светът й се сриваше. Усмихнах й се и тръгнах към изхода.
- За да си тръгна. Сбогом, пирате.
Черната й коса изчезна през вратата, докато парфюмът й все още се стелеше около мен. Стиснах пръстите си в юмрук и ударих по бара. Чак сега си спомних за кого са всички песни.. Сбогом, русокоске.
