Беше от онези момичета, на които им личи, че винаги са сами. Идваше всяка вечер малко след полунощ, сядаше на края на бара и поръчваше уиски, чисто, без лед. Седеше облегната на стената, така че да вижда всичко от своето малко скривалище. Не страдаше от липса на внимание, просто беше апатична що се отнася до мъже, до връзки, до каквото и да е обвързване, било то и физическо. Леко пийналите бивши съпрузи или бивши затворници, а понякога и объркани момчета в средата на двайсетте си години, спираха до нея на път за тоалетната, заговаряха я, понякога слагаха ръка на рамото й или на кръста й. Никога не си тръгна с никой от тях, отпращаше всички, пиеше си уискито и наблюдаваше. Не знам дали чакаше или просто почиваше. Бях почти сигурен, че си спомня, че се опитва да върне някакъв призрак от миналото. Призрак, който винаги й се изплъзваше.
Неведнъж се опитах да я заговоря и да се опитам да й предложа работа. Една вечер барманката ни си поряза ръката на счупена чаша и тайнственото ни момиче прескочи бара и само си сипа уискито, а после отново се върна на удобното си стратегическо място. Мисля, че ме съжали, затова десет минути по късно отново застана зад бара и се справи с пияните отчаяни и депресирани жертви на кризата на средната възраст с по голям финес, отколкото аз съм проявявал въобще. Но не мисля, че искаше работа. Не мисля, че имаше нужда от нея, също. Беше винаги добре облечена, а и май притежаваше огромна колекция от кожени якета за всеки ден от седмицата за всеки сезон. Дългата й руса коса беше винаги сресана и винаги в онзи перфектен вид, който повече подхождаше на кукла, отколкото на момиче, прекарващо вечерите си по долнопробни барове. Но на нея й отиваше, допълваше сините й студени и впиващи се очи, тънките й устни, който се превръщаха в линийка всеки път, когато някой я заговореше. В кратките случаи, когато решеше да отговори, в помещението се разливаше резкия й, но иначе някак мил глас, който изричаше две – три саркастични фрази, а после отново се скриваше някъде надълбоко в гърлото й. Идваше толкова отдавна, че вече дори не поръчваше.. затова й не чувах гласа й.
Една вечер, беше миналия ноември, не дойде. В душата ми се таеше някакво ужасно предчувствие, сякаш беше човек, на когото наистина държа. Цялата нощ оглеждах задименото и пълно с изпарения помещение, за да проверя дали все пак няма да се появи. Столчето й в края на бара остана празно.
Цяла седмица, нямаше я цяла седмица. Някъде по средата на тази седмица наех новия барман след като Шери беше напуснала заради бременността. Беше весел, сръчен и все още притежаваше онова огънче, което гори в хората, които работят отскоро. Харесваше му да размята бутилките и по този начин да държи в ръцете си живота и настроението на повечето ни редовни посетители. Имаше още няколко години щастлив живот след това щеше да се превърне в сърдит чичко, който често препълва бирите и забравя да сложи лед в чашите. Защото работата ни изпиваше. Както те пиеха концентратите.
Когато седмицата приключи, аз вече бях загубил надежда, че ще се върне. Намерила бе по хубав бар, може би дори се бе запознала с някой мъж, може би дори се бе влюбила. Нищо че не изглеждаше като момичетата, които правят такива неща. Затова, когато я видях да влиза в началото на следващата седмица, сърцето ми се напълни с едно необяснимо, неописуемо блаженство. Сякаш се прибирах у дома след дълго отсъствие. Исках аз й занеса уискито, за да впие сините си очи в мен и да ме изгледа със студения си, впиващ се поглед. Но новото момче, Джейс, стигна до нея първо. И я попита какво иска.
Беше се навела и изучаваше кръпката на светлите си дънки, когато го чу. Вдигна лице към него, а в очите й се четеше такова учудване и раздразнение, че съм сигурен, че го видях как потрепери. Или поне ми се искаше да беше потреперил.
- Двойно уиски без лед. – Устните й се извиха в подобие на усмивка, която изчезна за секунди. – И огънче.
Никога не я бях виждал да пуши, а сега до ръката й седеше кутия цигари, леко смачкана, сякаш бе седяла върху нея. Играеше си с едната цигара, въртеше я между пръстите си, докато Джейс не поднесе запалката към нея.
- Пушенето е кофти навик, да знаеш.
- Отказах се от един кофти навик, позволено ми е да се отдам на друг.
Едната му вежда се стрелна нагоре, сякаш искаше да разбере повече, но вместо това й подаде чашата, заедно с един пепелник, и се зае с нещо друго, като да бърше бара или да обслужва другите клиенти. Не я погледнах, докато не видях, че става време да си тръгва. Нямах нужда да я гледам, не ме привличаше, не я исках. Просто ми напомняше за някого, когото отдавна познавах. Или си мислех, че съм познавал. Изпратих я с поглед, когато стана и тръгна към изхода. Русата й коса се скри в нощния мрак и чак тогава се обърнах отново към бара. Джейс я гледаше със същия поглед, с който я бях гледал аз преди две години. Толкова, две години бе идвала всяка вечер, бе пила едно и също и ни бе мъчила всички с мълчанието си.
Не пропусна повече, отново идваше всяка вечер, но вече не я обслужвах аз. Джейс не престана да я пита какво иска, а тя не престана да му отговаря, всяка вечер едно и също. Не зная колко време е минало, нощите се преплитаха. Тя сякаш продължаваше да търси призрака си, изгубения си призрак. Един ден най накрая му отговори.
- Мъжете.
- Какво? – Беше забравил за разговора им, гледаше я с недоумение и неразбиране.
- Кофти навика, от който се отказах. Пропуших, защото спрях мъжете. Идвам всяка вечер от повече от две години и се опитвам да си спомня коя бях преди. И го търся. – Очите й срещнаха моите и леко ми кимна. – Приличаше на теб, Джейс, със същия дързък поглед в очите си.
- Кой?
- Не го познавам, но мисля, че е приличал на теб. Някой от миналото ми, много отдавна. Дълги пръсти, които галеха грифа на китарата му много по нежно, от колкото галеха мен. Вече не го помня, не го познавам, загубих го във времето. Имаше зелени очи.. или май бяха кафяви. Сладко, разливащо се по устните име, идващо от някъде далеч. И погледът му, погледът му, когато ме гледаше. Сякаш само чакаше кога точно ще си тръгна. Изгубихме се сред хората, в разстоянието, в думите.
- Липсва ли ти?
- Кой? Не. Аз не го познавам вече, не знам кой е той. Липсва ми присъствието му, не той самият. – Последната глътка се изгуби зад устните й. – Сбогом.
- До утре вечер.
Тя леко поклати глава и стана от столчето. За първи път я последвах към вратата, а след това излязох нея в нощта. Обърна се към мен и леко се усмихна, отново напомняйки ми на някоя, която познавах преди. Пръстите й погалиха скулите ми за секунда, а после се изгубиха в джоба на коженото й яке.
- Исках да се сбогувам, но нямаше да го направя, ако не ме беше последвал.
- Къде отиваш?
- Вкъщи.
- Не си ли вкъщи? Тук, в града.
Тъжно поклати глава и почти ми се стори, че очите й се наляха със сълзи. После премигна и отново ме погледна със студения си поглед.
- Не, тук не съм.
- А къде тогава? Къде ще отидеш?
- Навсякъде, но не и тук. Някъде другаде. Вкъщи..
Токчетата й затракаха по тротоара, докато се отдалечаваше от мен, косата й развята от нощния вятър. Уличните лампи я осветяваха и я правеха да изглежда някак феерична и нереална, сякаш беше плод на въображението ми. После спря и се обърна, достатъчно далеч, за да не видя лицето й.
- Сети ли се най накрая за момичето, на което ти напомням? Онази, която си галил с пръстите, с които си галил грифа на любимата си китара? – Усмихваше се, сякаш знаеше нещо, което аз не знаех. – Аз съм това момиче. Просто не твоето.
Замълча отново и си помислих, че ще е последното, което ще ми каже. Обърнах се, за да вляза отново вътре.
- Вкъщи е накрая на света.
Изгуби се в нощта и не я видях никога повече. Забравих и момичето, за което говореше. Но понякога, все още, усещането за топлата й кожа се появява, когато извадя старата си китара.
