реквием.

вярно, че съм вещица - от най проклетите. и че с принцове не ми е работа да си оправям кармата. вярно, и преди да ме подпалвали, не е нищо ново под небето. знаех си, че нямам шанс да заблудя орисниците и да омагьосам времето, та мой да си останеш. знаех, че и километрите ще бъдат вечни, че съм неспособна да превърна аз и ти във ние.

във косите ми преплетена съдбата е, все обречени любови да мечтая.

винаги да бъда нечия, да не заспивам нощем. не, че имам против, през деня магиите ми не работят. май обаче предпочитам да се будя ничия, но цяла.. няма лошо, и това ще стане.

вярно, че препусках твърде бързо сред полята разпиляни чувства, прекалено много саможертви ни спестих като във огъня подхвърлях чучела като заблуда. себе си ще хвърля май накрая. като за последно, като за начало.

като за начало ще си нарисувам граници около кралството, ще прокопая ровове. и ще отстоявам собствените си "не може" и "не трябва". ще заключа в себе си магиите, но само белите, черните ще са отвън, всичките ще ги нахлузя. като дрехи, като нощ, като защита.

и какво, накрая ме превърна във онези лигави принцески със тиари вместо островърхи шапчици. и последната ми злоба и нахалство, и сарказъм се изляха заедно с дъжда през онзи летен вторник.

ще започна отначало.

i tell myself i feel no pain.

имам нужда някой да ме накара да повярвам. да повярвам, че мога.

че мога да пея безумно фалшиво. да танцувам безумно ужасно. да говоря адски неразбрано. да се смея като полудяла.

да пиша сякаш съм го изживяла.

да ме накара да повярвам, че си заслужавам. че не съм просто чувал спомени. че не съм просто поредната жертва на някой спасител. че не винаги ще ме мразят. че няма винаги да горя. че не е задължително винаги да се влюбвам във странници. че някой ден ще съм нечия муза (прекалено лоша съм, за да съм твоята, другарче.). че ноември може и да бъде друго освен текила, дъжд, сълзи и тютюн по масите. че книгите някой ден ще бъдат пристанище, не клада.

че някой ден ще мога да дишам без да си спомням.

че очите ми не са безизразни.

че съм константа в нечий разказ, а не просто променлива.

.. че на небето ми има и постоянни звезди, не само метеори.

ще плувам. този път не ме спасявай, когато почна да се давя.

sick.

боли ме главата. повръща ми се.
няма звезди.
няма и цигари.
нямам сили.

и просто искам да те чуя.

Oткъде е този пясък във сърцето..?

Такава не се помня отдавна.. А всъщност съм съвсем същата, като изрязана от шаблон. По един за всеки сезон. И един, естествено, за юли.
Давя се във въздуха и дори не припарвам до морето. Давя се в безпомощната си същност, в колелото, в еднаквостта на събитията. Давя се в морето на чувствата си, а после се хващам в стабилността на твоите и успявам да оцелея. Складирам книгите и чета само последните изречения. Събирам мидички, а после забравям къде съм ги оставила и успявам да се порежа, докато стъпвам на пръсти по терасата, за да погледам звездите.
Но няма звезди, така че си ги измислям.
Измъквам се от стаята, тичам по стълбите и излизам навън, в студената лятна нощ. Солта ме удря в носа и очите ми се насълзяват. Ако някой ме попита, ще кажа, че е от вятъра. Тичам до плажа, успявам да пропусна всички камъни по пътя и съм здрава и цяла, когато стигам до стълбите. Слизам надолу, пропускайки по едно - две стъпала. Сядам на пясъка и вече съм себе си. Мокро е. Не виждам водата, но е някъде наблизо, усещам как ме вика.
Изритвам кецовете си и тръгвам натам. Бавно. Няма закъде да бързам. Първо намокря пръстите ми. Студено е. Прекрасно. Не мога повече, скачам.
Тениската ти подгизва и се залепя за тялото ми. Тежи и ме дърпа надолу. Все едно е. Гмуркам се. Очите ми бавно свикват и вече различавам брега и скалите. Продължавам навътре, докато стигна необятността и загубя дъното под краката си. Двайсет метра.. няма го. Спокойно е, леко ме дърпа навътре. Съпротивлявам се.. бутафорно. Отпускам се, вече не плувам. Нося се.
Рея се.
Тук долу всички се реем.
В главата ми нахлуват спомени. На талази. Цели цунамита. Потапям се, цялата. Късно е, много късно. Брегът е някъде далече, онова лято остана някъде далече.. Поглеждам нагоре и виждам една единствена звезда. Усмихвам й се, тя ми се усмихва обратно и мигва. Сигурно иска да ме пита дали имам желание.. Не, вече нямам.
Фарът отдавна не работи, но аз го виждам как огрява хоризонта. Като моя персонална Кула.
Плувам обратно. За момент не вярвам, че ще се върна. За повече от момент. Морето не ме пуска.. После усещам дъното, а след това и студения въздух, който ме удря в гърдите, докато се изправям над водата. Излизам и пясъкът се лепи по краката ми. Една последна вълна се разбива във мен.. като за сбогом.
Тичам обратно и си поемам дъх чак когато свалям мократа тениска и лягам в леглото.
Няма те.. осезателно. Целувам въздуха и бавно умирам, докато се потапям в съня си.

Морски вкус на спомен в пръстите догаря.

равносметка.

не се смейте, знам, че е глупаво, но.. мина половин година. половин година, която ме съсипа и в същото време.. ме направи най щастливото момиче на света. половин година, която въпреки целия рев, цялото чудене, не бих променила за нищо на света. не бих променила дори секунда. е, може би няколко, но.. това вече няма значение.
нека започнем отначало. мислех да я напиша на 29 (равносметката), но.. реших, че е по добре не. затова пък 29 и 30 ми бяха най ужасните дни.
януари. ти се върна. и ме изправи. даниеле имаше рожден ден. аз имах рожден ден. с мими бяхме.. толкова нас за няколко дни. за добро или за лошо. в някои отношения по скоро за лошо. после.. дойде за първи път. имаше сняг, а аз обичам сняг, бих сменила абсолютно всичко за малко сняг в момента. (тъй като теб те няма). през януари плаках, правих безумни глупости, купонясвах, прибирах се почти трезвена, търсихме несъществуващи библиотеки, лежахме, а всичко се въртеше в различни посоки, бяхме решили да си правим кичури и слава богу, говорехме за себе си в аз-форма, за разлика от точно този момент сега. беше хубав месец, но януари винаги е хубав месец по простата причина, че си е моят.
февруари. никога не съм харесвала февруари. след ноември той е най противното време от годината. мисля, че тогава дойдох за първи път, но.. както казах многократно, влияеш ми зле на паметта, така че не мога да си спомня наистина. помня, че имахме прекрасен 13 февруари, аз си изписах душата в едно писмо, ти ме накара да се подложа на два чифта злобни погледи, а след това се гушкахме на онзи диван и аз ти направих на безумно дебилната снимка, евър. (и все още не съм я показала на никого.) след това с мими прекарахме един сдухан свети валентин в дънкин' донътс, а тя после отиде да купонясва някъде. решихме да се събличаме заедно и наистина започна да ни се получава. защото сме безумно яки. други спомени от февруари нямам.
март. март ми е леко мъгла. първи, втори и трети бяха ти поредни рожденни дни, все на хора, които обичам. през март срещнахме много грешки. и избирахме приятелите си пред.. уел, пред други неща. пихме безалкохолни коктейли и се гушкахме на едни готини диванчета, докато навън валеше невъзможен дъжд. мими стана моето лилаво нещо. после дойде денис и ядохме помело, докато фалшиво пеехме бийтълс. искахме да минем под дъгата, но беше прекалено далече. и всички кучета идваха към мими. смених ringtone-а на мими и я запознах с втората мама. ядохме скитълс.. и общо взето март беше един не особено прекрасен месец. но след като бяхме заедно.. значи всичко е било наред. бяхме пияни и пеещи и хората ни гледаха, а после бяхме свободни и викащи и.. уел, просто се обичахме.
април. първоаприлски шеги и едно първоаприлско скарване, което мими оправя. решихме да трейнспотваме, да замеряме табелите с домати, да си купим фотоапарати, да направим пътешествие по релсите, да бъдем винаги заедно. не, това последното не сме го решавали, но i believe.
май. май беше хубав месец. много хубав месец. прекрасната ми женичка стана на 17. аc/dc бяха в софия, пихме алкохолни коктейли. разхождахме се в горичките и мислехме, че хората ни гледат. хапаха ни комари. напихме един вагон и скачах от него, за да търся макове. окончателното решение за фотоапаратите. правихме се на хърмаяни грейнджърки и обектите на магиите ни дойдоха, с малко закъснение. мими спа с единствената си любов, а аз се запознах с обекта на всичките ми 'аwww.. awwww.." пристъпи, най сладкото същество на света. бяхме бебета и се изпращахме до английски.. когато естествено, го посещавахме.
юни. денят на детето. семейството ми стана едно хубаво семейство отново, правихме снимки, вуйчо се прибра, мими се изправи пред страховете си, а моите страхове дори не ме погледнаха. и да, в случая, става дума за едни и същи страхове. останах вярна на анти-металика вярата си и пропуснах два жестоки концерта. разбрах, че ме мразят. говорих за пуйки и се опитах да излекувам няколко шестмесечни рани. останаха само белези. бях обградена от родата ти и брат ти ни приклещи за пореден път. почнах да гледам световното. ядохме пържени картофки с текила. и официално свършихме училище. с най слабия ми успех досега.

Ю Л И. имах възможност да те видя на тъмно. ти не ме пускаше. вечеряхме с нашите. както и да е, обичам юли.
юли, имай късмет да се провалиш. имай късмет в края ти с мими да сме толкова нещастни, колкото бяхме през ноевмри. ще те изтрия от календара. а досега.. мерси.

пропуснах много неща. същественото обаче го има. мими.
pour toujours.

gonna hold you tonight.

когато имаш някого за определено време.. и под имаш имам предвид.. да е до теб, да можеш да го пипнеш във всеки един момент, да знаеш, че е там, да можеш да заспиш на гърдите му, слушайки пулса на сърцето му.. та, когато имаш някого за определено време, колкото и да е малко. и колкото и да знаеш, че трябва да го пуснеш да си отиде.. времето с него винаги ти се струва толкова по дълго от дните, които си прекарал без него. не, не всъщност, друго имам предвид.
докато лежах, сгушена в теб вчера, и слушахме бурята.. ми се струваше сякаш всичко минава толкова бързо. звездите на тавана ми изгаснаха за секунди, като че ли. бурята мина за няколко минути, или поне беше така в главата ми. но днес.. днес, когато те оставих на гарата, ми се струваше, че си бил тук с години. че губя някаква огромна част от живота си. че никога няма да се върнеш, че имам само онзи момент. срива ми вселената, да знаеш.
и всеки път е така. всеки път си мисля, че никога няма да се върнеш.
сега лежа на леглото ми, което е попило присъствието ти, облякла тениската ти, попила парфюма ти, и се опитвам да измисля начин да ни опиша, така че да ни разберат. наргилето на дидко е малко в дясно и ми мирише на.. не знам, сладко е. опитвам се да ни съчиня, така че да изглеждаме реални, но всъщност да не сме.
и спирам. защото нямам нужда да ни разбират. стига да продължаваш да се връщаш, аз съм добре. и се чувствам обичана, нищо че не съм.
фалафел.